казва Светла Кьосева, главен редактор на сп. „Хемус” в Будапеща и изтъкнат преводач. 

Светла Кьосева живее и работи в Будапеща. Завършва история и философия в СУ "Св. Климент Охридски". Главен редактор на двуезичното списание за култура и обществен живот "Хемус", което излиза от 1991 г. в Унгария.

Редактор е на радиопредаване на български език в Унгарското радио. Превежда съвременна унгарска поезия и проза. В неин превод в България са излезли над 150 публикации, повече от 20 самостоятелни книги (Имре Кертес, Петер Естерхази, Петер Надаш, Ласно Краснахоркаи, Адам Бодор, Ендре Кукорели).

Преводите й са включени в почти всички български антологии на унгарска поезия от последните години. 

Г-жо Кьосева, добре дошла във Виена за три месеца. Представете програмата „Пол Целан“ по която сте тук.

- Получих стипендия по програмата за превод “Пол Целан” на Института за хуманитарни науки във Виена. Институцията е създадена през 1982 г. и тази година отбелязва своята 40-годишнина. Тук се събират интелектуалци от цяла Европа от различни области на хуманитарното знание.

Всеки работи по своята тема, има възможност да представи работата си и да установи контакти с колеги със сходни интереси. Тук в миниатюрен план се осъществява сближението между различните части на Европа, което все още продължава да е проблематично в някои отношения. 

Настроението е страхотно, особено първите дни сме обзети от еуфорията да се опознаем и всеки да изговори нещата, които го вълнуват. 

Какви са проблемите / предизвикателствата пред вас, преводачите и преводаческото изкуство?

- Благодаря, че използвате думата изкуство. Мисля, че особено в днешния свят ролята на преводачите е огромна и трябва да се полагат усилия за издигане на авторитета на техния труд. 

Европейската асоциация на преводачите и членуващите в нея национални преводачески съюзи подеха сериозна кампания в това отношение. Тя включва, както външни белези като изписването на името на преводача на корицата, така и задълбочена грижа за образованието и подготовката на поколенията преводачи, които идват след нас. 

Аз самата се опитвам да правя нещо в това отношение като работя с млади преводачи: всяка година провеждам с тях семинари, организираме конкурси за превод (в случая от унгарски), работя и индивидуално с много от тях, информирам ги за възможностите, които се разкриват пред младия преводач. 

Над какво работите в момента?

- През тези три месеца във Виена работя върху превода на книгата “Меланхолия” на големия унгарски есеист Ласло Ф. Фьолдени.

За пръв път превеждам чисто философска литература и затова за мен бе много важно, че екипът на IWM оцени моя проект и ме покани да работя по него три месеца във Виена, осигурявайки ми възможно най-добри условия за това. 

Преводачът превежда не само думи и изречения, той превежда култура. За да зазвучи един текст равнопоставено на приемния език е необходимо да отидем отвъд речниковото значение на думите, да знаем добре какво е посланието на изходния език. Това е особено важно при превода на философски текст. 

“Меланхолия” е една историческа разходка, която проследява промените в представата за меланхолията през вековете.

Авторът използва примери от различни области на културата – философия, литература, изобразително изкуство, музика – за да представи пластично промените в понятието.

Би могло да се каже, че това е една история на европейската култура през призмата на понятието меланхолия, което по особен начин я пронизва през вековете. Изпитвам огромна наслада от работата по този текст. Тя е свързана с много четене, проверки, търсене на цитати, разглеждане на детайли на картините на големите майстори. Неща приятни и обогатяващи. 

Новият брой на сп. „Хемус“ от Виена ли ще го подготвяте?

- Да, но това не е нещо ново. Списанието отдавна се прави онлайн. Нашите автори и сътрудници са пръснати в различни страни: България, Унгария, Германия, (сега и Австрия) – който, където е в момента. Комуникираме онлайн, пращаме си текстовете и илюстрациите, обсъждаме, редактираме, правим коректури, странираме, пращаме на печатницата. И накрая получаваме готовия продукт.

Слава богу, той все още не е виртуален – макар че съществува и в електронен вариант, може да се пипне, да се държи в ръце, докато го чете човек. Истината е, че и ние, създателите му, го получаваме в материален вид почти едновременно с читателите. 

Какви ще са темите в него?

- Продължаваме с нашите утвърдени рубрики Гравитация, Колело, Кафене, За децата. В Гравитация е включена статия за фаталната за България 1913 г. на ст.н.с. Димитър Митев от Института по история при БАН.

В Колело запознаваме читателите с унгарски роман за Кошутовата емиграция, в който има фрагменти от българската действителност от средата на XIX век. Материалът дължим на унгарски лектор в СУ “Св. Климент Охридски” Ласло Бедеч.

В Кафене представяме българската писателка Екатерина Петрова, която тази година ще гостува на литературния фестивал в Будапеща по покана на сп. “Хемус”, както и интервю с нея. А в рубриката За децата ще представим Катина Недева и нейната чудесна книжка “Птиче село”. 

В новата ни рубрика Пресечни точки търсим темите, където се пресичат търсенията на българските и унгарските писатели. В този брой ще представим Ендре Кукорели и Борис Минков с техни текстове за Берлин, а паралелът ще направи литературният критик и антрополог Петър Кръстев.

Какво ново от българския емигрантски пейзаж в Будапеща и Унгария?
- Унгария не е типично имигрантската страна за българите. Повечето от хората, които са избрали да живеят в Унгария, са обвързани с дълбоки връзки – били по линията на българските градинари, било по семейна линия.

В Унгария има здрава и постоянна българска общност и новодошлите се приобщават бързо към нея. Дали причината е езикът или нещо друго, не знам със сигурност, защото няма такива изследвания. Несъмнено приобщаването в една славянска държава е в езиково отношение по-лесно, изучаването на един световен език (като немския) – по-оправдано. 

Това, което в момента вълнува цялата общност, е строителството на новия културно-образователен център в Будапеща, осигурено финансово от унгарската държава и с подкрепата на България. Първата копка бе направена на 1 март т.г. и той вече видимо израства от подземните етажи, строителството вече е стигнало до партера.

Това ще бъде една модерна пасивна сграда, чието отопление и вентилация ще бъдат екологично осигурени, без да има нужда от активни отоплителни и охладителни ресурси. В нея ще се помещават българското училище и българската детска градина, Изследователския институт на българите в Унгария, библиотеката, републиканското и столичното самоуправления и други институции. 

Харесвате ли Виена и защо?

- Харесвам Виена, не съм за пръв път тук, но за пръв път ще бъда толкова дълго и искам да използвам това време, да се сближа с този град. Мисля си, че един съвременен човек би трябвало да познава големите градове на Европа.

Обикалям улиците и правя своите открития. Интересуват ме много неща: от архитектурните паметници до виенската кухня, от великолепните оперни представления до ежедневието на виенчани, които - както чета - имат добър хумор и не се стъписват пред авторитети. (Например наричат сградата на виенския сецесион със златния купол “зелка”)

Дали образът, който ще си изградя, ще бъде най-верният, не знам, но самото му създаване ми създава изключително приятни вълнения. Всеки ден откривам по нещо, наслагвам като мозайка видяното и все още не знам какво ще се получи.

Едно интервю на Светлана Желева