и запазените прекрасни спомени от цялото преживяване", казва фотографката Нели Гаврилова в първо интервю за Sanusetsalvus.com. 

Нели, ти си име в българската актова фотография. Какво е да си жена актов фотограф? С какви предразсъдъци и табута се сблъска? Сега виждаш ли въздигането на нови предразсъдъци и табута в актовата фотография. Възвръща ли се пак някакъв консервативизъм…?

- Актовата фотография ме грабна още в началото на фотографския ми път. Някак си естествено, едни от първите ми снимки бяха на мъжки голи тела. Разбираемо, това е най провокиращият жанр, който дава възможност за безброй интерпретации, а и аз не се интересувах конкретно от еротичното въздействие. 

Заобикалях емблемите на пола –сила, мъжественост. Исках да отида по-далече. Разглеждах тялото като състояние, гоних скритото излъчване, интересуваха ме контурите и заиграването със светлината. Това си беше един опипващ, опознавателен период, а и по това време такива снимки у нас бяха рядкост. Попаднах на една ниша, имах хъс да търся и експериментирам и да трупам опит.

Тръгнах с огромно желание и замах. Като че ли минах метър - имах късмета безболезнено да заобикалям табутата. Само няколко години трябваше да внимавам да не престъпвам наложените граници, което си беше наложителен компромис. И дойдоха промените.. 

Това, че съм жена фотограф ми е давало винаги огромно предимство. Особено в сферата, която работя. А и аз винаги съм подхождала към хората с които работя с разбиране и огромно търпение. 

Много се говори за мъжкия поглед в портретната и актовата фотография, какво мислиш затова?

- Това никога не ме е вълнувало. Гледам на снимката като на завършеност, независимо дали е направена с мъжко или женско око. 

С кои снимки най-много се гордееш? Или казваш, следващата снимка ще е най-интересната, най-добрата…

- Вече имам рутината да преценявам и оценявам добрата фотография. И да, зная кои от фотографиите ми са наистина със стойност. Но това не означава задължително, че са ми любими, или че се гордея с тях.

Имам доста снимки, макар и не толкова добри като стойност, но ме правят щастлива, заради емоцията от снимането и запазените прекрасни спомени от цялото преживяване. 

Никога няма да забравя, когато ни учеха, че ако имаме дори една много добра снимка за година, значи сме постигнали успех. Мислех си – това е абсурдно, няма как фотографският ми път да е от 20 или 30 или 40 снимки. А се оказа точно така. Колко е важен критерият, а при мен той е наистина суров. 

За теб има ли разлика между еротика и чистия/ академичния акт?

- Когато започвам снимки никога не се замислям еротика ли ще снимам или нещо класическо. Да, имам някакво смътно очакване, но гледам да не му обръщам внимание.

Всеки човек е вселена пред обектива. От фотографа зависи докъде и до какво ще стигне. Оставям се на светлината, на излъчването на модела, на интуицията ми. Тръгвам с една идея, с едно усещане за човека, а то се получава друго. И това ми харесва. Харесва ми да бъда изненадвана, провокирана. Давам си сметка колко е важна симбиозата, доверието и спокойствието при снимки на хора.

Попадала съм на жени и на мъже от които не мога да откъсна очи, с невероятно излъчване, финес и артистизъм, които се мъчат да ми обясняват колко са нефотогенични. Това е дума от която настръхвам. Няма нефотогенични хора. Но снимането не е само натискането на спусъка, има процес на изчакване, на подход, сближаване и добро осветление. 

Имаш ли учители във фотографията от които се вдъхновяваш?
- В тази безгранична световна информационна вихрушка сме заляти от хиляди изображения. Толкова талантливи автори има, а ние имаме възможността да търсим, да гледаме, да чувстваме. Имам няколко любими фотографа, които следя през годините - разтърсващият Джоел-Питър Уиткин, Синди Шерман, Амелкович, Ъруин Олаф…  

Случвало ми се е да изляза зашеметена от киносалон. С часове не мога да изляза от фабулата, мисля и премислям игра, осветление, операторска работа. И хоп, заради нещо, което е засякло подсъзнанието ми, след време започва да тлее нова идея, която може да няма нищо общо с всичко, което изброих, но има общо например с музиката от филма.

Та вдъхновението може да дойде от всичко наоколо – особено пречупен слънчев лъч, случка на улицата, хубава книга, защо не и скорошен сън… 

Имаш ли ученици, последователи, на които преподаваш знания…

- Водила съм курсове по фотография, имала съм и частни ученици. За съжаление, напоследък времето не ми стига, а да преподаваш изисква 100 процента отдаденост и концентрация. Все пак вливаш в някой всичкото си до което си достигнал и научил… 

Кой е следващият ти голям проект?

- Не ми стига времето да реализирам всичко, което съм намислила. Обвързана съм с 8 -часов работен ден, който слава Богу, няма нищо общо с фотографията. За всеки нов проект съм зависима от свободното време на хора които искам да ангажирам, и от моите свободни съботи и недели за които оставам толкова неща да свърша. 

Започнала съм работа по моя ретроспективна изложба, стига да не ме връхлети друга идея, както стана с последния ми проект „Мехури, издишване“. 

Разкажи ни за последната ти изложба “Мехури, издишане“. Къде искаш да е следващата?

- За хората които ме познават вероятно е голяма изненада това, че от черно бялата фотография направих такъв цветен завой. Факт, че последните години бяха тежки за всички нас. И това беше моят отпор на всичко случило се и случващо се. 

Проектът „Мехури, издишване“ проследява реакциите на потопени във вода хора, като документира мига на рязко издишания от тях въздух: Как всъщност реагира обикновения човек на непредвидени обстоятелства и поставен в една нетипична среда.

Снимките може да се разглеждат като съвкупност от цвят, светлина и детайл, а детайлите наистина са много абстрактни и красиви, като картина в картината, но ми се ще да се разглеждат и като по-обстойно изследване на човешката същност. Реакциите при издишването всъщност са идентични със случващото се в нашата действителност и ежедневие. 

Нели, не си ли искала да работиш на Запад?

- Притесняват ме големите промени, работила съм за кратко дистанционно. Реших да остана в България, а и животът ми тръгна в добра посока тук, въпреки всички трудности през които съм минала. Особено по отношение на фотографията ми..

Много актови фотографи подражават на Климт и Шиле, двамата дават ли инспирации на теб?

- Би ми било интересно да видя нещо такова, наистина не мога да си представя. 

Визитка:

Нели Гаврилова е едно от водещите имена в съвременната артистична фотография. Нестандартни решения, перфектно владеене на композицията, категоричен майстор в портретната и актовата фотография. Автор е на 22 самостоятелни фотоизложби в България и чужбина.

Нейни фотографии са собственост на Националната художествена галерия в София, Градската художествена галерия в Пловдив, както и на частни колекции. Носител е над 20 престижни награди от национални и международни биеналета и конкурси.
За контакт: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков