All for Joomla All for Webmasters
Безмълвие - Греховната младост на Пайсий Хилендарски
Неда Антонова представя най-новата си книга в интервю за Sanus et Salvus. 
Г-жо Антонова, защо Пайсии  оживява в книга? 
- Това е един от въпросите, на който авторът по принцип не би могъл да отговори достатъчно разумно и понятно за другите. Изборът на темата или обекта за художествено интерпретиране в повечето случаи е мистичен процес.
 
Идеята възниква внезапно, без да е предшествана от разговор или прочитане на нещо, свързано с нея. Авторът може да не приеме хрумката, но приеме ли я и особено оповести ли това макар и само пред един човек или пък писмено в дневника си, все едно обявява пола на новородено. Няма отказване, няма отстъпление.
 
Нещо като ембрион, който – веднъж попаднал в ума – започва да си расте сам и независим от никакви обстоятелства, и расте, докато дойде време да се роди във вид на замисъл или вече на завършен сюжет..
 
Защо е била греховна младостта му, коя младост не е греховна, а разумна...?
-Първо нека кажа, че отговорите на следващите въпроси ще касаят отец Паисий като герой от романа „Безмълвие” – т.е. неговия художествен образ.
 
Живелият някога  хилендарски монах е извесетен с епохалното си възрожденско дело – създаване на „История славянобългарска”, но иначе е  почти неизвестен и за него се знае съвсем малко – само няколко факта, които той е пожелал лично да ни съобщи. А,за да възникне сюжетен текст, необходимо е към скромния обем на фактите да се прибави авторовата фикция.
 
Специално в тази книга художествената  измислица преобладава над фактологичната страна. Защото става дума за едни десет години от живота на Паисий, за които никой не знае къде е живял той, какво е правил, с кого е общувал…Точно този факт - неизвестните десет години от неговата младост – лягат в основата на сюжета. 
 
Младостта му е греховна,защото той е убеден, че  макар и неволно е убил младо момиче при случайна среща, при това момиче, което е харесвал. И едва много по-късно разбира, че той не е извършителят. 
 
Представете ни го накратко Паисий, такъв, какъвто вие го видяхте?
 - Бледите щрихи, съхранени в предания и стигнали до нас препредавани от поколение на поколение  изграждат един твърде съвременно изглеждащ образ на млад мъж – рус, синеок, висок и „изхъртен” – т.е. слаб , жилав и бърз като хърт – твърде образован за времето си и решен да стане търговец.
 
Възможността да прекарва известно време в Европа и земята Беч, както балканските търговци са наричали  Виена, е изглеждала доста съблазнителна за младия Петър – такова е било неговото светско име. Петър Баанов.
 
Пораснал е между двама братя – единият е хаджи Вълчо, търговец с кантора във Виена, другият е Лазар – Лаврентий, монах, а после игумен на Хилендарския монах в Света гора. Защо Петър, увличащ се от търговия и достатъчно образован – владеещ в известна степен даже немски език – се е отказал от влечението на сърцето си и е избрал да стане монах, е въпрос, за чиито обширен отговор е нужно да се прочете книгата – книга за житейския избор на един млад човек. 
 
В предварителния ни разговор казахте, че той е свързан по някакъв начин с Виена, Австро-Унгария. Тези факти не се знаят, разкажете ни повече?
Като потомствен търговец, той три пъти е посещавал Пеща и Виена, по търговските работи на баща си и брата си, възхищавал се е на  богатството и блясъка на европейския свят и е искал да остане там.
 
Обстоятелствата, породени от въображението на автора и  изхождащи от общия замисъл на романа  така се съчетават, че младежът е принуден да прекара въпросните десет години по сложен и драматичен начин и тези обстоятелства помагат за оформяне на характера му и за възникване на идеята-смисъл на по-нататъшния му живот: че е длъжен да направи всичко възможно и да даде на своя народ памет за неговата история.  
 
Отец Паисий е живял в трудни, сложни времена. Какви са посланията, които са актуални и днес? 
- Неговите послания са повлияни от повеите на европейското Просвещение, от близките му връзки с обикновените българи, по време на пътуванията му по българските земи в качеството му на монах-таксидар – за изповеди и проповеди и събиране на помощи на Хилендарския манасатир…Това са идеите на модерна Европа, които той се е опитал да пренесе  тук - в турската провинция. 
 
Откъде можем да купим вашата книга?
Книгата трябваше да бъде публикувана в началото на  май от издателска къща „Хермес”, но възникналите обстоятелства объркаха не само издателските планове. Трудно е да се каже кога нещата ще се успокоят и животът ще тръгне по предишните си релси. 
 
Откъс от романа „БЕЗМЪЛВИЕ – греховната младост на Паисий Хилендарски”, Неда Антонова 
 
Идeше към реката: развяла сини поли, от кръста нагоре бяла, с голи до лактите ръце, с гола шия под разкопчаната пазва и лицето й голо… Не жена, а самият лъстив сатана идeше…
А аз отивах да се сгодявам.  
 
Жегата  – геенска. Светът  повяхнал, треви и листа висят  клюмнали от изнемога, мълчат и пръст, и камък, само реката шушне жива. Идвах от далече и преди да стигна дома на годеницата си, поиска ми се да се да се изкъпя след дългия път. 
 
Съблякох се и струпах дрехите си така , че да са ми под око, нагазих във водата и тръгнах срещу течението към наклонена ръждива скала, изопнала гръд като излегнал се мъж, а бързеят я обливаше леко и падаше в дълбокия вир по-долу от нея. 
 
Върху гръдта водата бе изкопала плитка вдлъбнатина, прилична на корито, легнах в коритото и оставих прохладната тръпка  да ме пробожда, да преминава през мен и да ме изплаква отвътре. Над главата ми падаше сянка – стара клонеста върба жадно се беше привела над влагата. Заслушах се в шепота на реката и се унесох в дрямка.
 
За момент ми мина през ум, че ако заспя, някой ще мине и ще отмъкне дрехите ми, а аз щях да ходя не само гол, но и беден…Надигнах се на лакът…
И я видях. 
 
Носеше нещо в чувал и нещото изглежда бе неудобно за носене, щом жената вървеше бавно, притворила очи срещу слънцето и явно изморена от пътя. Опитах да се слея с водата, но скривалището ми не беше дълбоко, наоколо храстите, макар и гъсти, се оказаха ниски, ниска беше и  купчината камъни…
 
Тъкмо когато бях отчаян до вик, жената спря , свали чувала от рамото си, обърна се гърбом към мене и  взе да  рови в него и да измъква дрехи… Нямаше как да ме види, това ми даде кураж и аз с животински скок  успях да се метна на върбата, опнах се по корем върху дебелия  полегнал клон и притихнах в листака.
 
Жената влезе във водата и тръгна без да се оглежда, като човек, идвал стотици пъти, стигна коритото, хвърли в него три-четири ризи, затисна ги с камък, извади едър калъп сапун и започна да търка дрехите. Гледах света отгоре надолу и се молех дано светът не погледне отдолу нагоре.
 
Докато търкаше със сапуна, жената се подхлъзна, падна в коритото, половината й тяло полегна точно там, където бях лежал аз, после стана , огледа се и като не видя никого, свали синята фуста, изстиска я и я простря върху храстите да изсъхне. Остана по риза, дълга до коленете и  наполовина мокра, а платното се бе прилепило о тялото и аз виждах очертана мократа му половина.
 
Жената продължи да пере, навеждаше се да търка с калъпа, после удряше сапунисаните дрехи о камъка, пак търкаше, удряше, плакнеше…Тялото й се извиваше все по-бавно и уморено, жегата ни обгръщаше все по-гъста, малко облаче е завъртя над нас, потъмняло от негов си гняв, скри слънцето и блесна светкавица, но гърмът бе лек и отмина…
 
Тогава клонът под мене като че потрепера, изскърца прощално, много бавно се наклони  и  рухна в реката. Жената извика, а като съзря скрития в листака човек, с ужас  изкрещя „Майчице!”и започна да маха с ръце, като че отпъждаше от себе си зло куче… Аз,  все едно, че вече ми се бе случвало, бавно се надигнах от клона и се изправих пред нея гол и мокър… А тя пред мен – полугола и полумокра. 
 
–  Жуми! Жуми и се мащай!– шепнеше със затворени очи, с едната ръка загребваше вода и я плисваше в лицето ми, пръските ме бодяха в зениците и аз мигах ли мигах, а тя стоеше приведена, положила шепа между краката си, като че там имаше гнездо с пиленца, които трябваше да опази от ястреб. 
 
– Мащай се ! Жуми и се мащай ! Чуеш ли ?! 
Бях тъй объркан, че нейната заповед ми се стори божия воля, та хукнах надолу по брега, бухнах се в най-гъстите шубраци, без да зная, че са бодливи.
 
И когато мислех, че съм се скрил, видях жената да идва към мене. Бързеят бе отвлякъл част от прането й: риза, разперила ръкави като удавник,  плуваше по течението, жената гонеше ризата, но когато се изравни с мене, не тръгна след дрехата си, а се насочи към брега, където  се бях свил жалък и до кръв изподран, ръцете й протегнати – да  ме стигнат, пръстите й сгърчени като на хищна птица, устата й отворена и зъбите й едри и остри , а очите й големи, с дупки в средата и от дупките излиза огън…… 
 
Още малко и щеше да ме докопа……и да ме изяде!...
– Назад, сатана! Назад! Назад! 
 
Но тя само тракаше със зъби и тъкмо да ме дръпне в дълбокото, уплашен напипах камък, хвърлих го  по нея, тя изпищя и падна във вира, а аз побягнах…
Тревогите ми бяха започнали още  преди три дни у дома в Банско.
 
Говореха за мене, като че не бях там. Всички  се бяха събрали на вечеря около софрата: мама, брат ми с буля и синовете им…Само мене ме нямаше: или съм умрял, или съм забегнал след извършено престъпление. 
 
– Намерил съм момиче за наш Петър, мамо. Какъвто е буен, време му е да  се усмири.  Родом е от Амбелино, момата ни, селото е на четири часа път пред Филибе, и е повече гръчко, но годеницата ни  е българка. Личи и по името й: Койна. 
 
– Откакто се загуби баща ви, а пък батьо ти Лазар се замонаши в Света гора, ти, Вълчо, си мъжът  в къщата. И щом ти одобряваш момето, и аз го одобрявам.
И продължиха да сърбат бобената чорба. И никой не ме погледна. Все едно че ме няма. Все едно бях стрък някакъв, животно безгласно или толум с масло за продан. Е, щом вече са ме нарочили за буен, ще стана такъв, за какъвто ме имат.
 
–   А тази, батьо,  за която си ме сгодил, без да ме питаш, барем убава ли е?!
Моята дързост така смрази мама, че тя си остана с лъжицата в боба и със залъка между зъбите. 
 
Брат ми избърса устата си длан, като че щеше да изрече проповед.
– Че какво убаво може да се види у една жена!
– Не знам…сигурно онова, дето  я прави природно потребна…
 
– Чуй ме, Петре, чуй ме батьов, ти макар да  си силно грамотен,  от живота си зелен откъснат!…Женската убавина не се види с око, щото тя се намирва в устата . Нарича се  повинуване пред мъжа. Дойде му на мъжа ищах да кихне, добрата жена ще чуе и ще рече:”Какво каза, стопанино?”, грижовната засмяна ще го сгълчи друг път да не спи отвит, че настива,  а пък лошата ще продължи да си шета и хич не ще го попита – ни него, ни нея си – поради що, аджеба, мъжът е кихнал…
 
 – А на вънкъщност…бива ли я..момата..
– Не знам. Не съм я виждал, знам само брат й хаджи Раю Примов – темелен мъж, малко див, но верен на думата си. С него заедно ходихме на хаджилък, а после вече като  млади търговци се  опитахме да продадем на немците стотина меха със станимъшки мавруд, ама те не ни харесаха виното, щото са прости , та затуй и до днес се наливат с тяхната си  конска  пикня, наречена бира
 
Търговията не сполучи, ако не смятаме  чизмите с подковани подметки, които Раю спазари от един изпаднал австрийски наемник, та и днес се големее с тях, кога ходи  за нещо при филибелийския каймакамин. Важното е, че тогавашният ни достлук с хадията остана и тъй  с него се сговорихме да ви оженим…
– Ами ако не я харесам…
 
Мама уплашена тропна с дървената лъжица и поиска да спре речта ми, но само прикри устата си с ръка… А брат ми се засмя.
– Туй, аресването, батьов, не става от един път. Ни само от един поглед..То става по малко… Веднъж аресаш едно, друг път – друго…трети път – нищо… и тъй цял живот…И чак когато я изпращаш в гроба, разбираш, че я аресваш хем цялата, хем за всичко, което е рекла и сторила, хем завинаги…
 
Мама избърса очите си с престилка.
– Ами ако тя…може пък тя  да не ме хареса. 
 
Брат ми само дето не скочи, а очите на мама блеснаха.
– Как няма да те хареса! Я се виж! Тънък и източен като хърт…Краката ти дълги  и жилави – дай им  път да ходят, плешките широки и яки – дай им товар да носят… само дето си малко бозав в лицето…
 
– На вуйчовците си – русичък… – съвзе се мама.
– …а и носът ти…въздълъг …все пред тебе върви, като че е една година по-голям от тебе…но пък отдалече надушва …
– …и синеок…на мама  златният…дай му  в черква да пее…
 
– Така е… – съгласих се с тях, без да им вярвам, макар че като се после замислих върху мене си, разбрах, че може и да са прави.
– Ха наздраве! И с Бога напред! Да е лек от утре пътят ти до Маджарско, Петре, и дано там можеш да надвиеш ината на оня шмекер
 
Ференц Рагоши и този път да спазариш по-евтино памучния плат, после го качи на вапора да го докараш до Виена, а там  аз ще те чакам и ще натоварим стоката за насам… 
 
Стана от софрата, свали от гърба си шаячния елек и бавно  – така бавно, като че ме намяташе  с царска багреница –  ме облече с него. Елекът тежеше.
– Докато тежи, е добре. И гледай  винаги да е на гърба ти. 
 
В него бяха зашити форинтите, нужни за търговията ми в Пресбург,  във вътрешния джоб беше пъхнато тескерето, нужно ми за пътуването, а там пишеше: „… 21-годишен, висок на ръст, светло кестенява брада и коса, житен цвят на лицето и пъстри очи…” 
 
 
Рано на другата сутрин  тръгнали: по-големият брат  повел търговския си керван – сто и двадесет коня, натоварени с огромни бали беломорски памук – охраняван от двайсетина арнаути с по два пищова в пояса,  а по-младият  яздел до него. Край Якоруда спрели, пийнали по глътка за „на добър час”, прегърнали се и се разделили – керванът поел към София, там щял да се влее в Нишкия път и като мине през Сърбия и Унгария, да стигне земята Беч, както балканските търговци наричали красивия град Виена.
 
Младият конник поел на изток. Било лято  – дългото,дъждовно и градоносно лято на 1743-та година – той , с червени еминии, бели шалвари, нахлупил ален фес и с тежкия елек над небесносин кафтан – яздел и тихо ругаел: ”Не ден, а преизподня”, без да знае, че  неговата си преизподня го чакала там, където отива… 
 
Пътят от нашия Пирински край до сърцето на Европа е доста опасен и се изминава от  конски керван за седемдесет дни , но ние с брат ми Вълчо бяхме научили неговите извивки и премеждия още преди да научим буквите. 
 
В семейството ни  имаше правило: навърши ли момчето седем години, показва му се  о н о в а – бяло щраусово перо, което баба ни държеше увито в кенарена кърпа и скрито в дъното на някогашната й  булчинска ракла. Това перо удостоверяваше пред света, че дядо ни Станьо е участвал във втората обсада на Виена през 1683 година в състава на всепобедната дотогава османската армия.
 
Макар че  християни нямали право да служат в императорската войска, а само в обоза й, трийсетгодишният  баща на две деца –  известен в санджака не само като най-сръчен налбантин, но и като добър лечител на разни болести по конете  – по някаква си причина попаднал пред благосклонния поглед на великия везир Кара Мустафа паша и скоро бил зачислен като  подковач към личната конница на Главнокомандващия.
 
И тъкмо това положение му  дало възможност малко по-късно, когато обединената християнска войска на Ян Собиески като лавина  се втурнала надолу по хълма Каленберг с оръдейна канонада срещу турския стан , младият налбантин да  види отблизо как  пашата собственоръчно убил жените и любимите си щрауси, за да не попаднат в християнски ръце.
 
Земята около шатрата на  везира  се покрила с бели пера, а  после, при последната атака  на виенските бастиони, същите пера се ветреели от главите на всички коне и ездачи от личната кавалерия на Кара Мустафа. След края на битката дядо ни попаднал сред онези пет хиляди пленени османски войници, които трябвало със собствените си ръце  да издигат същите бастиони на виенската крепост, които преди това няколко месеца разрушавали.
 
Някои от пленниците били убивани за неподчинение, но Станьо – като християнин,  бил пощаден. За това имало и друга причина – той пошушнал на някого, че знае къде  в турския бивак са скрити чувалите с кафето: онова незнайно чудо, чийто аромат бил облъхвал града от всички страни по време на дългата обсада. 
 
Единайсет години дядо ни преживял  като кафеджия в гостилницата „ Златният ангел” в Гръцкия квартал на имперската столица, а когато се върнал в Банско, децата му не го познали. След година и нещо починал, като преди това успял да начертае макар и доста приблизително пътя от Бяло море до Виена с всичките му  крайпътни ханове, опасни проходи и дунавски мостове, а също и да изобрази  твърде точен план на града. В последния си час заклел сина си – баща ни – да  иде там, да намери  гостилницата „Златният ангел” и ако кафеджията Танасос бил още жив, да  му съобщи една дълго пазена тайна. 
 
Първият от чертежите на дядо ни Станьо подтикнал татко още съвсем млад да се хване като водач на кервани от Банско до Европа, а после така се замогнал, че самият станал търговец-керванджия. Още при първото си отиване във Виена  намерил  оня Танасос, казал му чий син е и като му духал в ухото, пошепнал: „Кафето добива истинския си вкус, само ако се свари с леко подсолена вода”. Поле извадил картата на града и тръгнал да търси Брашнения пазар, където, според Танасос, се давали помещения под наем за кантори на търговци от Долния Дунав.. 
 
След Якоруда младият конник  и неговият спътник поели  на изток по стария римски път към Филибе. Не бил много добър ездач ,затова наел бавен и кротък кираджийски кон да го отнесе до  Амбелино, а там щял да се присъединя  към кервана от Беломорието и с него да стигне до Дунав. 
 
Кираджията и стопанин на животното – дребен бос човечец  – вървял пешком отстрани, вслушвал се в гласовете на планината и се взирал в сенки и силуети, за да заслужи десетте допълнителни гроша, които му били обещани за охраната. Знаело се, че само година преди това в една от клисурите на Беломорския проход , търговски керван от Ксанти за към Балкана и Дунав бил пресрещнат и ограбен от разбойници –  турски войници , останали без заплати и избягали от частите си – , труповете на коне и хора били задръстили  тесния изход на клисурата и  понеже никой не се решил да отиде и да разчисти, всичко било оставено на горските зверове и лешоядите. 
 
Три дена яздих със страх и тайно желание  да стигна в селото привечер, та ако момичето не ме хареса, да си помисли, че изглеждам грозен поради умората от дългия път и мижавата светлина на фенера, а после цяла нощ да очаква съмването и да мисли за мене като за хубав.
 
Тогава, докато с брат й пием сутрешното кафе и говорим за търговия, аз  щях да  издебна момента, когато в стаята влезе Койна , ще стана прав  и като извадя наречената жълтица – златна монета с образа на Мария Терезия, пробита и  ,вързана с червена панделка –  ще я подам на момата, като внимавам да не докосна ръката й.
 
Чрез тази жълтица, благословена от мама и пренощувала в олтара на църквата ни в Банско, аз публично щях да обявя Койна за моя годеница. 
 
По пътя към Амбелино двама с кираджията нощувахме където намерим – най-често на  завет в някоя пещера, опрели гърбове и почти будни. На втората сутрин той ми рече: 
– Много бълнуваш, ага.
Казваше ми така, в желанието си да подчертае големството ми спрямо него.
– Много бълнуваш…и все за жени… дяволът да ги вземе дано …
 
Не само нощем. И денем, докато  се провирахме под надвиснали клони и между  скали и зъбери, аз във всичко виждах образи на жена, повече очи, отколкото тяло.. Виденията често се смесваха със спомените ми – лицето на по-малката ми сестра, бузестите селянки от пазаря, забулените в бяло жени на санджак-бея, дошли на мелнишкия панаир: те една по една  слизаха от кочията, запрегната с четири коня, младите им крака люлееха различни по цвят атлазени шалвари и очите им ми се сториха с атлазен поглед…
 
”Не зяпай, не зяпай – сръчка ме тогава брат ми – току-виж си се спънал в нечий ятаган…добре наточен…” Виждал съм млади жени в църквата, в тъкачната фабрика на Пресбург, където отивах и сега, виждал съм разголените мраморни статуи, заобиколили фонтана на Брашнения пазар във Виена, веднъж видях даже три млади жени да слизат от стъклената карета заедно с императрица Мария Терезия и да влизат в близката църква, в чиято крипта, както казват, почивали балсамирани тела на всички предишни владетели на Свещената римска империя…
 
Красиви жени с  копринени дрехи  и с тела, създадени не за докосване, а за възхита… Но не помня някога сърцето ми да е трепнало от женска хубост или да съм запомнил сън за жена… 
 
Към обед на третия ден пътеката взела да става по-широка и равна, от ляво в ниското проблеснала река, а сред околната зеленина се мярнали покривите на къщи. Конникът  платил на кираджията уговорената сума плюс грошовете за охраната, и човекът  повел обратно добичето си.  
 
До вечерта имах доста време. Помъкнах плетената си кошница с дрехи – продълговата и с капаци, такива кошници европейците носят, когато отиват на излет – и  тръгнах към реката да се измия…
 
Тогава  я видях. Жена беше , а не видение на заслепен от жегата мъж…истинска беше…и млада…Но после като тръгна към мене…, тя идва, а аз – гол и  съвсем безоружен…видях зъбите й…и очите й с дупки в средата…и даже кръвта си по устните й видях…Сторих, каквото можах…
 
И побягнах нагоре по камънака. 
 
Изкачил на един дъх хълма, проснал се на тревата и не бил сигурен наистина ли все още диша или вече е умрял. Дълго лежал и може би още е щял да лежи, но заръмял дъжд, капките го погъделичкали по гърба, той се съвзел , забелязал голотата си и пак тичешком се  спуснал към брега, грабнал кошницата и бързо скочил в гащите, метнал елека на рамо и  тъкмо да тръгне към гората,  забелязал, че вирът – тъй спокоен до преди малко, сега леко се полюлявал, като че от него току-що бил излязъл човек…
 
„Не се е удавила…само зашеметена е паднала…паднала е, но главата й е останала вдигната …хората, които бог е изпратил да живеят  на бряг, още от преди да се родят знаят как да се справят с водата…Излязла е от вира…тръгнала е…и  ей я, вече си влиза вкъщи…” 
 
Погледнал натам, където върбовият клон още  заприщвал реката, потърсил да види чувала с дрехите, но чувалът го нямало… „Водата го е отнесла…” Пак погледнал повърхността на вира – тя продължавала да се полюлява… 
 
Тогава се сетих за сомовете: чувал съм че в много реки, в Дунав например, дълбоко в тинята се въдят големи сомове, черни и силни като биволи, а мустаците им по-здрави от конопени върви, с тях омотават удавниците и ги замъкват в някакви подмоли, там ги ядат цял месец…после с месеци спят….като онази змия, дето поглъща  теле веднъж в годината, след това легне да мели и да преживя…тъй преживя и кравата, когато се е напасла добре…
 
Дори не се попитах откъде ми идват в ума тези  чудновати мисли, щом дори на сън не съм виждал  сомове или преяла змия, а само кравите ни, преди батьо да ги продаде … Ако  в онзи следобед бях седнал и бях се замислил, сигурно щях да се сетя…И като се сетя, щях да се върна в Банско и никога повече нямаше да напусна бащиния си дом… Но отде толкоз акъл у изплашен човек!!! 
 
В гората намерил хралупа, сврял се в нея, но не заспал. Нощта наоколо дишала прохладна, наблизо живеела своя живот реката, от нощта се боял, но реката имал за близка: непозната жена, която е прегърнал случайно –  при сблъскване в навалицата – и я помни, без да знае името й…
Към полунощ разбрал, че трябвало да избере. 
 
Или да забравя, че съм убиец и да продължа напред към годежа, към пътуването до Пресбург и към целия ми останал живот, все едно че вървя с дървен крак и говоря в вързан език… Или да отида  при удавницата в дълбокото, там да поискам прошката й, а после ,хванати за ръце  двамата да слезем при сомовете…, или  пък да се замонаша при брат ми Лазар в Света гора, да приема  тежък обет и през всичките години, които бог ми е отредил, да моля Спасителя за опрощение на греха ми, без да имам право да говоря за него. 

Прочетено 622 пъти Последна промяна от Сряда, 25 Март 2020 12:07
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…