60 години преди Аргир Куюмджиоглу да купи къщата, старата черница на двора пази спомена за това как една красива любов била ударена от смъртта. Тогава имало друга голяма, богата къща с чардаци и всичко както си му е реда, която била на стария тогава богат грък Диаманди.

Мрачни и тегави ще са били дните му, че живеел сам само с неколцина възрастни прислужници, които се грижели за него и къщата. Синът му преди години отишъл да живее във Виена и не се върнал. Ето, че един ден хабер пристигнал от Виена, от внучката му Мария. Пишела му тя, че синът му бил починал и тя останала сама.

Мария се родила близо до празника на Богородица, та затова я кръстили така, но майка и починала при раждането и отраснала само с баща си. Пишела Мария на дядо си, че баща й преди да умре и заръчал да се върне в бащината му къща, че хубаво било във Виената, но в родния край е по-милно и по-хубаво. Не познавал Диаманди внучката си, не я бил виждал, но нали сам и той бил останал, пратил й писмо да идва.

След няма и два месеца в двора влязла красива, усмихната, стройна девойка и му се хвърлила на врата да го прегръща и целува, "Дядо, дядо" да му вика. Замаял се Диаманди, та кога са го така милно целували и прегръщали.

Светнала кьщата, оживила се, запели птичките, слънцето греело по-силно и цветята цъфтели ли, цъфтели, преобразил се животът. Заобичали момичето всички. Комшийките с радост идвали да си хортуват с това хубаво, усмихнато момиче. Приятелите на Диаманди взели по-често да го наобикалят уж по-някакъв повод. 

Мария усмихвала всеки и приятно му било на човек да я гледа как шета, приготвя и слага, посреща и изпраща, a гозбите и били толкова вкусни и различни от тези, които познавали, виенски. Изтъркулила се неусетно година.

Виждал Диаманди, че Мария писма получавала, странно написани, а тя с нетърпение ги чакала, бързо ги отваряла и кога се усмихвала, кога помръквала, докато ги четяла. Един ден споделила на дядо си, че изгора имала във Виена, Рудолф се казвал. Врекли се били и сега Рудолф искал да дойде тук при тях на гости.

Почудил се Диаманди, че в онуй време така мъже в къща с млада мома не ходели без да са някакви, да не се посрамят пред съседите. Помислил, помислил, пък си рекъл, че не го интересуват другите, щом Мария ще е щастлива, "Пиши му да идва", рекъл й.

Ето, че с разпукването на пролетните цветове, през портата влязъл Рудолф. Левент бил той, рус, синеок, строен, а ла франга облечен. В града имало момци а ла франги, но Рудолф бил с друг калъп скроен. Дарове носел на всички, голяма радост настъпила в дома. Носел със себе си цигулка и така свирел на нея, че се омайвало мало и голямо.

Дал благословията си на младите Диаманди. Рекли му те, че били решили при него да останат да живеят. На Рудолф му харесало тук и щял уроци по музика и рисуване да преподава. Сега само щял да се върне във Виена за малко, работите си да оправи, на родителите си да каже.

Стегнали младите багажа и седнали вечерта преди кратката раздяла под старата черница. За ръцете се държали и си говорели милно. Така улисани не усетили как буря се задала, вятъра се усилил и взело да святка. Диаманди отвътре само видял как една мълния така светнала, че като ден станало и така силно изтрещяла, че къщата се разтресла.

Когато излязъл на прага, със свещ в ръка да види къде са младите, причерняло му пред очите, подкосили му се краката. Мълнията разцепила старата черница на две, а в основата и лежали хванати за ръце младите. Не ги почернила мълнията, а само в сърцата ги ударила и на място ги оставила.

Погребали ги заедно, попът казал, че може. Всеки ден палел свещички до черницата Диаманди и на гроба поръчал да палят. Поболял се той от мъка и скоро след това умрял.

Разпиляло се имането му, а къщата сменяла няколко пъти собствениците си. Цената й падала, че мълва се носела за духове и караконджули, които вечер там идвали.

През 1837 г. я купил Аргир Куюмджиоглу. Той бутнал западналата вече стара къща, почистил мястото и построил царската къща, която сега краси Пловдив и е една от неговите емблеми. Тази къща и до днес впечатлява с нейните 570 кв.м застроена площ, 170 прозореца и прекрасната възрожденска архитектура. 

Старата черница е жива и до днес, макар и разцепена на две.

А знае ли човек, може би вечер духовете на двама млади да обикалят там и да се мержелеят две бели сенки, хванати за ръка под дървото, да се чува шепот и смях и свиренето на цигулка...

(по разказ на Никола Алваджиев, "Пловдивска хроника"), споделено от Димитра Лефтерова, известна пловдивска фотографка.