за стойностните неща, писани днес, но оставащи за поколенията и за мястото на българската журналистика в световните класации за свободата на медиите разказва журналистката Веселка Маринова. Публикуваното е част от книгата й „Купа с камъчета“, която излезе от печат през април 2025 година.

 (За журналистиката и чекмеджетата на историята)

Чумата на фалшивите новини изяде доверието в медиите

„Нашата свобода зависи от свободата на пресата. И тя не може да бъде ограничена без да загубиш“.

Томас Джеферсън

Напоследък чета новините винаги „с едно наум“, имам усещането, че много от публикуваното е ако не фалшиво, доста объркващо - сам трябва да си търсиш отговор на въпроса какъв точно е интересът на това издание да тиражира фактите по този начин. Защото и за непосветените вече е ясно, че с годините българските медии вместо да се възползват от привилегията да бъдат четвъртата власт в държавата, се превърнаха в слугиня на силните на деня, във фалшивотиражка, която бълва новини, които даже няма смисъл да четеш. И хората, за съжаление, й показват „червен картон“, който не е само заради цената на вестниците, а най-вече заради фалшивите новини в тях.

Всъщност, „болестта“ фалшиви новини не е само българска – от тях се оплаква даже американският президент Доналд Тръмп. Според дефиницията, под фалшива новина се разбира умишлено разпространение на неверни слухове с цел подвеждане на аудиторията, като авторите им получават финансови или политически облаги. За радост, изобретатели на фалшивите новини не са съвременните журналисти.

Фалшиви новини е имало още в римско време. През 1 век преди новата ера Октавиан Август провежда дезинформационна кампания срещу Марк Антоний, която приключва с неговото самоубийство. Примери за фалшиви новини има много и те съпътстват развитието на пресата, а в днешно време и на телевизията, радиото, даже и на социалните медии. Но тук има едно голямо но. НО остава само това, което е истинско и стойностно.

И макар че темата за фалшивите новини да беше актуализирана около президента Тръмп, в България те се „разхождат“ необезпокоявани от десетилетия.
Преди няколко години, доста преди да нашумят в публичното пространство, поразмишлявах за тях и свободата на медиите. Поводът беше едно посещение в Музея на новините (Newseum) във Вашингтон. Тогава това не беше просто професионално любопитство, а опит за сверяване на часовника. Гъделичкащо е усещането, когато на стената на музея, където всеки ден, независимо от тиража и политическите им пристрастия, се излагат първите страници на повече от 800 вестници по света, да съзреш български.

И макар че организаторите на музея да твърдят, че не носят отговорност за съдържанието в страниците, въпросът:“ Написаното сега важно ли ще бъде след 10-15 години, а даже и след век“?, неминуемо поохлажда ентусиазма от родно присъствие. Защото ще минат години и сегашните журналисти ще бъдат преценявани според чекмеджетата на журналистиката. От това какви новини са поднасяли на читателите – истински или платени, ще зависи и тяхната морална оценка. Защото някой, изтъпанчен на първа страница днес заради рекламите, които наливат пари в медиите или заради това че си има вестник, след време може да се окаже просто никой. А журналистите, поне така трябва да бъде, са призвани не просто да разпространяват новини, а тези новини да бъдат и честни, и верни. 

В тази зала на Музея на новините са изложени 12 оригинални секции от Берлинската стена. Твърде много усилия, за да се пренесе толкова много бетон от единя до другия край на света. Но пък доста оригинално и символично за такъв музей – стената беше доста здрава, за да спира танковете и бегълците, но остана безсилна за информацията. Защото и тогава, както и сега, хората зад „желязната завеса“ искаха и искат да знаят истината зад стената.

В музея във Вашингтон е изложена 5-вековната история на новините, събрани са повече от 30 000 вестника, показани са новите информационни технологии. Тук не можеш да не си дадеш сметка, че средствата за масова информация не само съобщават новини, но притежават мощна енергия. Тази енергия може да издигне някого на незаслужен пиедестал, но може и да убие хиляди, прокламирайки войнолюбиви идеи. Спомяте си навярно окупацията на Уол стрийт от септември 2011 година от хората, недоволни от сегашния икономически ред, стачките в редица страни. Да, те може и да бяха организирани чрез Интернет и социалните мрежи, но посланията им се разпространиха бързо и надалеч благодарение на средствата за масова информация.

Но и не е необходимо да се връщаме назад, за да видим какво могат медиите. На японците, които преди време получиха съобщения на мобилните си телефони да се евакуират незабавно заради изстреляна ракета от Северна Корея със сигурност не им е било до смях. Хората трябваше да се евакуират. До следващата заповед, която отмени тревогата. Че ракетите на Северна Корея са сериозен международен проблем, спор няма. Но истината е, че световните средства за масова информация се поувлякоха в темата и я преекспонираха, създадоха масова психоза. Защото дори и да бягат обикновените хора просто няма къде да отидат.

Или да вземем друг пример - българската реално-фалшива новина, която се тиражира от доста време – за присъединяването ни към еврозоната. А нещата са далеч по прости, но журналистите май закъсняха. Те трябваше да бъдат не просто дръжка на микрофон, а изследователи. Вземат се примери, с конкретни цифри на страните, влезли преди нас в Еврозоната и без вмешателство на финансови корифеи се прави един честен и обективен анализ. Там преди еврото една краставица, хляб или каквото и да било е струвало токова, след еврото – толкова. А читателите, нека не ги подценяваме, са доста умни и сами ще си направят изводите.

Защото вестниците, радиата, телевизиите и сайтовете могат да бъдат създавани, продавани, да сменят собственици, но това, което остава от тях е информацията и нейната обективност. Колко много препродажби станаха и в България, колко собственици фалираха, други преуспяха, но клиентите – читателите, слушателите и зрителите, не са наясно кое на кого е и колко може да му се вярва – разбрали са, че „интересът клати феса“.

Създаден на 6 декември 1877 година например, тогавашният вестник „Вашингтон поуст“ е бил само 4 страници и е струвал 3 цента. Собствениците му се сменили два пъти – първият го продал, за да купи модерна линотипна машина, вторият път – през 1933 година, изданието е фалирало. Но пък първата му страница днес е една от най-често принтираните на стената на Музея на новините – едва ли само заради възрастта.

(Новините)

Думичките новина и музей някак си не се връзват. С едната гоним съвременността, другата ни препраща в миналото. Има, има, обаче много общо. Казал го е Филип Грахъм, издател на „Вашингтон поуст“ и “Нюзуик: “Журналистиката е първата чернова на историята“. Въпросът е кой и как пише тази чернова.

А в „рецензиите“ за нея не липсват и откровения, които журналистите си ги знаят и за които аудиторията шушука и оценява. И тези откровения са, че богатството дава възможност на някои собственици да купуват медии „на кило‘, защото те носят печалба и сила, а големи конгломерати от медии се разрастват, контролирани от компании, някои от тях без връзка с журналистиката... Вирусът не е само български. Но проблемът е в това колkо медии и журналисти могат да се излекуват от него.

Защото, колкото и тъжно да звучи горната консатация, историята показва друго – новинарските попадения все пак остават, не са еднодневки, които умират с вестника, списанието, радио или телевизионните емисии. Остават и големите журналисти, някои от тях станали и известни писатели – Хемингуей, Едгар По, Джорж Оруел...

Дръпваш чекмеджетата на първите страници в Mузея на новините, а оттам те гледа историята – смъртта на Хитлер,

атомните бомбардировки над Хирошима и Нагасаки, изтеглянето на американците от Сайгон, атентата на 11 септември 2001 година, аварията във Фукушима... Натискаш копчето на аудиовизуалната система и от „Космоса“ прозвучава гласът на Гагарин. Снимки-новини, снимки-коментар и снимки –история: фактуарата за свръххарчовете на първата дама Тод Линкълн; кадър от 1961 година – встъпването в длъжност на американския президент Джон Кенеди и първото цветно излъчване на церемонията. Друго щракване през 1977 година на президента Джими Картър, който за първи път извървява пеша разстоянието от Сената до Белия дом. ..

Сбърканото „бутонче“

През 2024 година България е поставена на 59-а позиция в класацията за свобода на медиите на „Репортери без граница“. Глобалният рейтинг включва 180 държави. Страната ни е подобрила класацията си като се изкачва с 12 позиции напред, но пак остава в дъното на Европейския съюз. След нея се нареждат само Унгария, Кипър, Малта и Гърция. Още по- страшното е, че журналистите сбъркаха „бутончето“ и много от тях продължават да натискат грешното - през 2006 –а година страната ни е била на 35-о място....

Сега затворете очи и се помъчете да си спомните най-важното, което прочетох в днешната преса или видяхте по телевизията. Пред погледа ви сигурно ще се завъртят сагите за убийства, отвличания, измамени пенсионери, палежи на коли, гърмежи в центъра на София, съдебни дела с години на едни и същи хора и пари, пари – на тези, които се чудят какво да ги правят. Ужасно е, изпитали сте го, нали. „Новините“ се включват сами. Завъртайки копчето на телевизора или отгръщайки страниците на вестника вече години наред знаете какво има там. Но със сигурност не знаете къде са ако не 65, то поне 50 процента от истината. Защото цялата няма кой да ви я каже. А това значи, че един ден чекмеджетата на черновата на историята, написана от българските /и не само/ журналисти ще са пълни с баластра. .

(Фрагмент от Берлинската стена в музея)

На 31 декември 2019 година Музеят на новините беше затворен, а много от експонатите върнати на собствениците им. Дано причините да са само фианасови