...През много сезони в Рим преминахме с Марчело. Той беше моят гид и в тях. Толкова различни изглеждаха те в този град на всички времена. И ако слея думите на Марчело с моите мисли за тях, се получава нещо такова:
"Всеки сезон в Рим е свързан с някой Бог или император - казваше ми той - Пролетта е шепотът на Богинята Флора." Въздухът е копринено мек, изпълнен с аромата на разцъфнал портокалов цвят и със свежия дъх на тревите в римските градини. Дори древните руини на Форума, обгърнати в зеленина, изглеждат някакси по- живи, като че самата история се пробужда в тях...
"Лятото в Рим е златният огън на Юлий."
Градът е облян в интензивна, палеща светлина, под която мраморът на скулптурите засиява в ослепително бяло, а под арките на Колизеума се очертават драматични сенки. Денем животът се пренася в прохладните пространства на кафенетата или край фонтаните, където водата обещава мимолетно спасение...
"Есента е меланхолията на Цезар, превземаща Рим тихо и бавно."
Горещината се отдръпва, въздухът става свеж и кристално чист, а слънцето рисува с мека и чиста светлина душата на пейзажа... Това е сезонът на спокойното потъване в себе си, когато можеш да се изгубиш в лабиринта от улички и да почувстваш тежестта на историята с всяка изминала крачка...
А нататък е зимата, най-тихият и романтичен от всички сезони в Рим...Въпреки, че не липсват студени и дъждовни дни, небето се разтваря в януарското си синьо, а меката средиземноморска светлина озарява града, подчертавайки архитектурната му красота... Време на скритата магия, когато можеш да се насладиш на музеите и базиликите и да усетиш, че в Рим няма други божества освен теб, скитника-човек, отпиващ огъня на виното от крехката си стъклена чаша...
Но ние с Марчело се срещнахме през есента. Неговата есен, защото аз живеех още в моята пролет. И уж вървяхме един до друг, но всеки от нас изживяваше своя собствен сезон... Странно ми е днес от посребрената в косите зима, да се завърна към себе си - още толкова млада - почти дете в есенния сезон на един самотен мъж... И с цялата тази безгрижна младост да премина по пътя на изстраданото от него... Разбирах ли го изобщо тогава, както бих го разбрала днес?... Не знам. Но беше наистина красиво това, което виждахме край нас.
Площад Испания през общата ни есен, когато преминавахме за първи път през нея...И онази топла, филтрирана светлина, която придава на старинните сгради в цвят охра и теракота една особена дълбочина... Площадът сякаш дишаше по-спокойно, освободен от летните тълпи. В центъра му фонтанът "Ла Баркача", оформен като полупотънала лодка, лежеше спокойно под водните струи, сякаш изоставен бароков сън...
Испанските стъпала бяха сърцето на тази носталгична картина.
Същите тези 138 стъпала, наричани "мраморната пеперуда", вече не бяха украсени с ярките пролетни азалии, но липсата на ефемерното подчертаваше каменното им величие. Като че виждаха отново Джорджо Де Кирико да слиза по тях с развято от вятъра червено шалче, като самотно знаме на артистите. А от музея на Кийд и Шели, английските поети, живели някога в сградата, отдясно на стъпалата, се разнасяше шепот на стихове, преминали отвъд времената, в безвремието на изкуството...
"Бог е създал нас временните, а ние създаваме вечното!" -
усмихва се иронично Леонардо, наш съвременник и на тези след нас."
Но за съжаление, ние, създателите на вечното, често го обливаме с помията на времето, в което живеем.
Дълги години около най-известната стълба в историята на човечеството, свързваща базиликата Тринита деи Монти с Испанския площад под нея, се води спор между Италия и Франция на коя от двете държави принадлежи този архитектурен шедьовър, оприличаван на мраморна пеперуда в полет.
Защото е съграден по поръчка на френски кардинал - Пиер де Тенсен и отчасти финансиран от френски меценат Етиен Гефие. В знак на примирие, в подножието на стълбата са вградени италианските хералдически орли на Конти и хералдическата Лилия на Бурбоните. Но териториалният спор на високо ниво за този символ на италианската душевност още не е утихнал...
О, ако краткото
беше вечно,
вечността щеше
да е красива...
