All for Joomla All for Webmasters
Чърчил и Оруел. Борбата за свобода
Уникалната по рода си двойна биография на Томас Рикс противопоставя животите на двама от най-известните борци за свобода. 
 
Необикновена двойна биография на две от най-влиятелните личности на XX век – Уинстън Чърчил и Джордж Оруел – излиза на български като част от поредицата „Власт и отговорност”. „Чърчил и Оруел. Борбата за свобода” от Томас Рикс преплита съдбите на държавник и писател и поставя въпроса за разликата между слово и действие. 
 
Когато Европа се сблъсква с една от най-големите си заплахи в средата на XX век – Втората световна война – на карта застават не просто политическите очертания на света, животът на големи групи в обществото, но и самата свобода. Военните усилия на фронта успяват да спечелят победата над войските на Райхстага, опазването на морала на домашния фронт успява да спечели победата над авторитарната идеология.
 
Далновидността, визионерството и проактивността на единици успяват да предпазят демокрацията от заплахите на авторитаризма – и от крайнодясното в лицето на Хитлер, и от лявото в лицето на Сталин. Сред тях повече от всички се открояват две имена – политикът Уинстън Чърчил и класическият автор Джордж Оруел.  
 
Непоклатимостта и дори жестокостта на Чърчил успяват да запазят политическата свобода на Великобритания, последния бастион в Европа във върха на нацистката експанзия през 1942 г., и да доведат британската нация до победа. В същото време Оруел води не по-малка борба от залите на BBC – дефиницията, която авторът дава на заплахата от авторитаризма във „Фермата на животните” и по-късно в „1984”, вдъхновява начина, по който мислим за свободата на личността и до днес. Чърчил предупреждава за заплахите от комунизма. Оруел отрано обръща внимание върху опасността от Сталин.
 
Дали това, което двамата правят, е същностно различно? Като журналист Оруел влияе на политическия пейзаж. Не по-малко умелият с думите Чърчил отразява същата сила на духа в безсмъртните си речи. 
Двама поклонници пред силата на словото, двама дейци с активно участие в политиката – две личности, изградили Европа такава, каквато я познаваме. 
 
„Чърчил и Оруел. Борбата за свобода” от Томас Рикс прави обзор на целия живот и труда на двамата визионери – от началото на века, през двете световни войни, чак до последствията от борбата срещу Хитлер. С уникалния си подход Рикс противопоставя – и същевременно с това допълва – съдбите на политик и писател, превръщайки общата им биография в красиво свидетелство за силата на моралното убеждение и куража да останеш верен на принципите си, независимо от обстоятелствата. 
 
Откъс от книгата „Оруел и Чърчил. Борбата за свобода” (издателство"Сиела"
 
На 13 декември 1931 г. петдесет и седем годишен английски политик, все още депутат, но доста недолюбван от правителството на собствената си партия, слиза от такси на нюйоркското Пето авеню. Той е в Ню Йорк за поредица от лекции, с които да си възстанови част от финансовите щети, претърпени от борсовия крах две години по-рано.
 
Тъй като е англичанин, а вероятно и потънал в грижи, той поглежда в погрешната посока и не забелязва идващата с около петдесет километра в час кола, която го бута и влачи по паважа, оставяйки го с няколко счупени ребра и спукан череп. Ако тогава бе загинал, щеше да бъде запомнен от шепа специалисти по английска история от началото на двайсети век. Ала той остава жив. Името му е Уинстън Чърчил. 
 
Близо шест години по-късно, на 30 май 1937 г., друг англичанин се буди на разсъмване и изпълзява от неудобната си обител в окопите по фронтовата линия на Испанската гражданска война в Североизточна Испания, на юг от Пиренеите. Въпреки че служи като войник, в действителност е писател, скромен автор на посредствени романи, които не се продават добре.
 
Той смята себе си за ляв, но с последната си книга, в която с методите на социологията изследва живота на бедните хора в Англия, предизвиква известно объркване и вероятно губи някои приятели с критиката си срещу социалистите. И все пак в Испания той се сражава на страната на проправителствените социалистически сили на Испанската република.
 
Той е висок и крачейки в обърнатите на запад окопи, за да провери хората от своя взвод, главата му хвърля сянка от изгряващото зад него слънце. Снайперист националист го зърва от около 175 метра и изстрелва 7-милиметров куршум с медно покритие. Изстрелът е перфектен и изпраща куршума в основата на врата на англичанина, малко встрани от сънната артерия.
 
Изненадан, той се строполява на земята. Съзнава, че е улучен, но поради шока не знае къде точно. Като разбира, че е прострелян във врата, очаква смъртта да настъпи за минути, защото не е чувал някой да е оцелял с подобна рана. Ако бе загинал тогава, то едва ли днес някой щеше да си спомни за него освен шепата специалисти по недотам известни английски разказвачи от средата на двайсети век. Но той не умира. Името му е Ерик Блеър, известен под псевдонима Джордж Оруел. 
 
Привидно двамата са много различни. Чърчил е много по-стабилен във всяко едно отношение; роден 28 години преди Оруел, той го надживява с 15 години. Но по някои съдбовни въпроси те са сродни души. В ключовите съвпадащи години от живота им в средата на века двамата се сблъскват с едни и същи големи въпроси – Хитлер и фашизмът, Сталин и комунизмът, Америка и нейното превъзходство над Великобритания.
 
Те отговарят със сходни качества и средства – със своя интелект, своята вяра в собствената си преценка, дори тя да е порицавана от техни съвременници, както и с изключителните си умения да боравят с думите. И двамата се водят от основните принципи на либералната демокрация: свободата на мисълта, на словото и на сдружаването.  
 
Пътищата им никога не се пресичат, но всеки се възхищава от другия, макар и от разстояние, и когато идва времето Джордж Оруел да напише „1984“, той кръщава героя си Уинстън. Според някои свидетелства Чърчил толкова много харесва романа, че го изчита два пъти.  
 
Независимо от различията си за двамата един приоритет е доминиращ – човешката свобода. И той се превръща в тяхна обща кауза. А те наистина са коренно различни, със съвсем различен житейски път.
 
Буйната екстровертност на Чърчил, ораторските му умения и неговите призиви за всеотдайна въоръжена отбрана му печелят общественото признание, което до голяма степен моделира днешния ни свят.
 
А по-флегматичният и стеснителен характер на Оруел, съчетан с краен идеализъм и пунктуално възприемане и обрисуване на нещата, го превръща в писател, който се бори за опазване на личното пространство в съвременния свят. 
 
 
Една от опасностите при общия подход към двамата е шумното и налагащо се присъствие  на Чърчил. В което и да било ключово събитие от 40-те години на миналия век той присъства или като пряк участник, или произнасящ реч за това събитие, или пък описвайки го години по-късно.
 
Да дебатираш с Чърчил е като „да спориш с духов оркестър“, оплаква се бивш член на английския кабинет. Според политическия философ Айзая Бърлин Чърчил гледа на живота като на спектакъл, в който самият той води парада. „Признавам си, че обичам ярките цветове – пише Чърчил. – Не бих могъл да твърдя, че съм безразличен към цветовете. Възхищавам се на ярките и искрено ми е мъчно за бледите.“ 
 
В средата на ХХ век тези двама мъже стават политически и интелектуални пътеводители срещу двойната тоталитарна заплаха от фашизъм и комунизъм. В деня на влизането на Великобритания във Втората световна война Чърчил заявява: „Присъщо на тази война е да издигне правата на индивида на непревземаеми скали, това е война за възраждане на човешкото достойнство“. Оруел изказва същата мисъл в своя по-опростен стил: „Живеем във времена, в които отделната личност престава да съществува“, ще каже загрижено той две години по-късно. 
 
Оруел и Чърчил разбират, че ключовият въпрос на века в крайна сметка не е кой контролира средствата за производство, както смята Маркс, или как функционира човешката психика, както учи Фройд, а по-скоро как да се опази свободата на личността във времена, в които държавата все по-силно нахлува в личния живот.
 
Историкът Саймън Шама ги описва като архитектите на своето време. Според Шама те са „най-невъобразимите съюзници“. Общата им кауза е да спрат възхода на вълната от убийства, извършвани от държави, който започва през 20-те и 30-те години и достига своя апогей през 40-те години.
  
Прочетено 46 пъти Последна промяна от Сряда, 13 Ноември 2019 18:36
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…