sanusetsalvus.com

Петък, Май 06 2022

Други

sanusetsalvus.com

font size decrease font size increase font size

книга, българите в Австрия

Една книга на Оля Стоянова и Живко Джаков, издадена от "Жанет-45".

Кой знае къде в Родопите живее Хазър баба – Покровителят на пътешествениците? Какво кара светците да се усмихват? Къде растат ахатите? Помни ли някой как се измолва дъжд на Молитвения камък в Дъждовница? А как се приготвя обреден кешкек?

Кое цвете се нарича четиресета хубост? Или как се хваща дивата вода?

Винаги сме обичали дивите места. Но също и случайните срещи по пътя. Харесваме обрасналите пътеки, които не е ясно къде ще ни изведат: до крепости, водопади, причудливи скали или пресъхнали реки.

Но също и до махали, в които живеят двама-трима души, където понякога сме оставали с часове, за да говорим с хората.

Въпрос на равновесие е – след като светът се интересува все от едни и същи места и хора – да търсим онова, за което никой не говори.

Представям си хубавите места като пейзажи, пълни с истории. Като картина на бавно настъпваща вечер в планината, когато гънките на баирите постепенно губят очертанията си и всички детайли се сливат. Тогава във високото, където уж няма нищо, в единия край на планината, трепват две-три светлинки. След малко в тъмното, от отсрещния баир, светват още една-две.

По-натам, в нищото, се появяват още няколко – толкова, че да ги преброиш на пръстите на ръцете си. Като се огледаме, ще видим, че около нас продължава да е пълно с такива места и те изобщо не са застрашени от откриване. Освен иманярите кой друг се интересува, че върху една скала в Северна България в продължение на векове са идвали хора, за да нарисуват слънца, елени, или да издълбаят два реда върху камъка?

С времето обаче не само местата, но и хората, които срещахме по пътя, ставаха все по-важни. Затова тази книга не е само за онези места, които неусетно изчезват от картата, но и за хората, които живеят там и поддържат усещането, че светът продължава да е нормален и цял, казва Оля Стоянова.

„Пътеводител на хубавите места“ от Оля Стоянова и Живко Джаков включва 40 истории за непопулярни места в България, разкази и репортажи, много снимки, които ни припомнят, че светът около нас е много по-голям и много по-пъстър от представите ни за него.

Оля Стоянова е доктор по журналистика в Софийския университет, носител е на награди за поезия, проза и драматургия. Главен редактор на програма „Христо Ботев“, хоноруван преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Автор е на единадесет книги – на сборниците с разкази „Висока облачност“ („Жанет 45″, 2017) и „Какво сънуват вълците“ („Сиела“, 2011 ), а също и на „Пътеводител на дивите места“ („Жанет-45″, 2011) и на романа „Лични географии“ („Жанет-45″, 2005).

Автор е на сборника с драматургия – „Малки ритуали за сбогуване“ (Black Flamingo 2015) и има четири поетични книги – „Фотографии“ (2000), „Проза“ („Жанет-45″, 2002), „Пътна карта“ (2003) и „Улица „Щастие“ („Жанет-45″, 2013).

За стихосбирката „Улица „Щастие“ получава националните награди „Николай Кънчев“ 2013 и „Иван Николов“ 2013. През 2021 г. излязоха сборниците ѝ с документални истории „Смелостта да бъдеш родител“ и „Пътеводител на хубавите места“.

Оля Стоянова е носител два пъти на наградата „Аскеер“ за съвременна драматургия – през 2014 г. за пиесата „Покана за вечеря“, която се играе в Театър „София“, и през 2018 г. за „Цветът на дълбоките води“, поставена в Народен театър „Иван Вазов“.

В момента на сцена са също и пиесите й „Страх за опитомяване“ (Народен театър „Иван Вазов“) и „Жените от портокаловите градини“ (Куклен театър – Ст. Загора).

Живко Джаков е фотограф, графичен дизайнер и има над двайсетгодишен опит като доброволен планински спасител в Софийския отряд на Планинска спасителна служба.

Откъс

За Смидала, или как се посреща дете в Родопите

Богутево мирише на топъл хляб. Това е първото ми впечатление. Селото е скрито от пътя, сгушено в долината и изглежда все едно е обърнало гръб на света. Попада-ме там случайно – хрумва ни да проследим къде ще ни отведе едно отклонение от главния път и проверяваме какво се крие в първите гънки на планината.

Началото не е обещаващо – пръска ситен дъжд, по улиците на Богутево не се вижда нито един човек, с когото да си кажеш „Добър ден“, чуват се само шумът на реката и потропването на капчуците.

Представете си това място: селото се намира от двете страни на реката, отдалече се вижда само минарето на джамията, къщите са разположени амфитеатрално по склона, покрити с червени керемиди и тикли, които блестят от дъжда.

Онази ранна пролет зеленото е още срамежливо – тревата е настръхнала, хълмовете са като таралежи, а всяко дърво, край което минем, ни полива щедро с още дъжд. И в това притихнало село, докато снимаме, усетихме аромат на топъл хляб. Затова се шегувам, че тази история я подушихме.

А тази миризма няма как да се сбърка. Тя ту изчезва, ту отново се появява, смесва се саромата на коприва край реката, с аромата на треви, билков чай и дъжд, но ние не се отказваме и държим следата. Ароматът подозрително ни води към джамията – оказва се грешка, разбира се. Джамията е заключена.

Тръгваме към следващата къща – и там няма хора, но ароматът на топъл хляб е още по-категоричен и ние вървим след него. Така, врата след врата, в един момент просто попадаме на правилното място, почукваме, натискам дръжката на вратата и нахлуваме в тази история.

Пред нас е стая, пълна с жени, които ни гледат с любопитство и мълчат. Първото, което се сещам, е да кажа „Добър ден“. После питам това ли е фурната.

Жените като че ли се поколебават за момент, преди да отговорят. После една от тях отсича, че това не е фурната. Въпреки очевидното – купищата хляб вътре. Забелязвам дори едно дървено детско креватче насред стаята, пълно и то с хляб.

– Не е фурната – повтаря и друга от жените. – Но влезте.

И ние влизаме в тази история.

По-късно ще се окаже, че на това място са се събрали всички жени от Богутево, за да наронят хляба на трохи и да се подготвят за един празник – Смидал, или Сладки трохички.

„Когато се роди бебе при нас, в рамките на три месеца се правят пити – това са ритуални хлебчета, които се надробяват много ситно и се омесват със стафиди, лимони иорехи. Казва се смидал и се раздава на всички близки“ – разказва ни Емилия, една от жените тук. Тя първа идва при нас и ни показва масите с огромните тави с хлебни трохи.

Докато Емилия говори, другите жени кимат – като древногръцки хор, който потвърждава думите ѝ – да, всичко това е истина, не си играем с хляба, със сериозни неща се занимаваме, нищо, че това прилича на детска игра.

И една през друга жените ни разказват, че Богутево не е голямо село и затова се налага всички жени да участват в роненето на хляба. След това смидалът ще отиде при всяко семейство и така всички ще станат част от празника. Смидалът събира хората заедно, казват жените.

Така и ние се оказваме въвлечени в празника на двумесечната Стефания. Не сме ронили хляба на трохи, но оставаме там с часове.

Пък и кой ще иска да си тръгне от подобно място, докато навън дъждът ръми едва-едва, водата бавно се оттича по капчу-ците, вътре времето е спряло – печката бумти в стаята, въздухът е напоен с аромат на ванилия и препържени ябълки, а жените се надпреварват да ни разказват истории.

Емилия ни води към дървените нощви, където се събират всички трохи. Нарича ги нощви, но те приличат повече на грубо сковано детско креватче.

– Случайно ли е, че нощвите приличат на детска люлка? – питам аз.

– Случайно е – смее се Емилия.

– Сигурно е случайно и това, че всички жени от селото сте се събрали като орисници от приказките и с часове дълбаете хляба, смеете се и разказвате истории?

– Нищо не е случайно – казва Емилия и пак се смее.

И после ни обяснява, че такава е традицията, но все пак празникът се подчинява на прости правила – ако не се съберат заедно всички жени в селото, за да си помагат, нито една майка или баба няма да успее сама да приготви смидал за цялото село. Поне една седмица ще трябва да ронят хляба.

– Дори сега, когато сме заедно, пак ще дробим трохите цял ден. Това са 48 пити – казва Емилия. – Знаете ли колко хляба са 48 пити?

Питите ги видяхме – големи кръгли хлябове, ярки, направо оранжеви като слънца заради тъмната препечена коричка. Хляб, за който ти трябват две ръце, за да го обгърнеш. Явно има уловка в тази задача, защото Емилия ни гледа настойчиво и чака отговор.

Аз обаче предвидливо си мълча, защото дори да става въпрос за хляб, математиката си е математика.

– 48 пити са равни на 188 обикновени хляба – разкрива загадката Емилия. – А знаете ли колко време е това? Цял ден дробене.