All for Joomla All for Webmasters
Пътеводител на хубавите места
Една книга на Оля Стоянова и Живко Джаков, издадена от "Жанет-45". 
 
Кой знае къде в Родопите живее Хазър баба – Покровителят на пътешествениците? Какво кара светците да се усмихват? Къде растат ахатите? Помни ли някой как се измолва дъжд на Молитвения камък в Дъждовница? А как се приготвя обреден кешкек?
 
Кое цвете се нарича четиресета хубост? Или как се хваща дивата вода?
Винаги сме обичали дивите места. Но също и случайните срещи по пътя. Харесваме обрасналите пътеки, които не е ясно къде ще ни изведат: до крепости, водопади, причудливи скали или пресъхнали реки.
 
Но също и до махали, в които живеят двама-трима души, където понякога сме оставали с часове, за да говорим с хората.
Въпрос на равновесие е – след като светът се интересува все от едни и същи места и хора – да търсим онова, за което никой не говори.
 
Представям си хубавите места като пейзажи, пълни с истории. Като картина на бавно настъпваща вечер в планината, когато гънките на баирите постепенно губят очертанията си и всички детайли се сливат. Тогава във високото, където уж няма нищо, в единия край на планината, трепват две-три светлинки. След малко в тъмното, от отсрещния баир, светват още една-две.
 
По-натам, в нищото, се появяват още няколко – толкова, че да ги преброиш на пръстите на ръцете си. Като се огледаме, ще видим, че около нас продължава да е пълно с такива места и те изобщо не са застрашени от откриване. Освен иманярите кой друг се интересува, че върху една скала в Северна България в продължение на векове са идвали хора, за да нарисуват слънца, елени, или да издълбаят два реда върху камъка? 
 
С времето обаче не само местата, но и хората, които срещахме по пътя, ставаха все по-важни. Затова тази книга не е само за онези места, които неусетно изчезват от картата, но и за хората, които живеят там и поддържат усещането, че светът продължава да е нормален и цял, казва Оля Стоянова.  
 
„Пътеводител на хубавите места“ от Оля Стоянова и Живко Джаков включва 40 истории за непопулярни места в България, разкази и репортажи, много снимки, които ни припомнят, че светът около нас е много по-голям и много по-пъстър от представите ни за него. 
 
Оля Стоянова е доктор по журналистика в Софийския университет, носител е на награди за поезия, проза и драматургия. Главен редактор на програма „Христо Ботев“, хоноруван преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
 
Автор е на единадесет книги – на сборниците с разкази „Висока облачност“ („Жанет 45″, 2017) и „Какво сънуват вълците“ („Сиела“, 2011 ), а също и на „Пътеводител на дивите места“ („Жанет-45″, 2011) и на романа „Лични географии“ („Жанет-45″, 2005).
 
Автор е на сборника с драматургия – „Малки ритуали за сбогуване“ (Black Flamingo 2015) и има четири поетични книги – „Фотографии“ (2000), „Проза“ („Жанет-45″, 2002), „Пътна карта“ (2003) и „Улица „Щастие“ („Жанет-45″, 2013).  
 
За стихосбирката „Улица „Щастие“ получава националните награди „Николай Кънчев“ 2013 и „Иван Николов“ 2013. През 2021 г. излязоха сборниците ѝ с документални истории „Смелостта да бъдеш родител“ и „Пътеводител на хубавите места“. 
 
Оля Стоянова е носител два пъти на наградата „Аскеер“ за съвременна драматургия  – през 2014 г. за пиесата „Покана за вечеря“, която се играе в Театър „София“, и през 2018 г. за „Цветът на дълбоките води“, поставена в Народен театър „Иван Вазов“.  
 
В момента на сцена са също и пиесите й „Страх за опитомяване“ (Народен театър „Иван Вазов“) и „Жените от портокаловите градини“ (Куклен театър – Ст. Загора). 
 
Живко Джаков е фотограф, графичен дизайнер и има над двайсетгодишен опит като доброволен планински спасител в Софийския отряд на Планинска спасителна служба.  
 
Откъс
За Смидала, или как се посреща дете в Родопите 
 
Богутево мирише на топъл хляб. Това е първото ми впечатление. Селото е скрито от пътя, сгушено в долината и изглежда все едно е обърнало гръб на света. Попада-ме там случайно – хрумва ни да проследим къде ще ни отведе едно отклонение от главния път и проверяваме какво се крие в първите гънки на планината.
 
Началото не е обещаващо – пръска ситен дъжд, по улиците на Богутево не се вижда нито един човек, с когото да си кажеш „Добър ден“, чуват се само шумът на реката и потропването на капчуците. 
 
Представете си това място: селото се намира от двете страни на реката, отдалече се вижда само минарето на джамията, къщите са разположени амфитеатрално по склона, покрити с червени керемиди и тикли, които блестят от дъжда.
 
Онази ранна пролет зеленото е още срамежливо – тревата е настръхнала, хълмовете са като таралежи, а всяко дърво, край което минем, ни полива щедро с още дъжд. И в това притихнало село, докато снимаме, усетихме аромат на топъл хляб. Затова се шегувам, че тази история я подушихме. 
 
А тази миризма няма как да се сбърка. Тя ту изчезва, ту отново се появява, смесва се саромата на коприва край реката, с аромата на треви, билков чай и дъжд, но ние не се отказваме и държим следата. Ароматът подозрително ни води към джамията – оказва се грешка, разбира се. Джамията е заключена.
 
Тръгваме към следващата къща – и там няма хора, но ароматът на топъл хляб е още по-категоричен и ние вървим след него. Така, врата след врата, в един момент просто попадаме на правилното място, почукваме, натискам дръжката на вратата и нахлуваме в тази история. 
 
Пред нас е стая, пълна с жени, които ни гледат с любопитство и мълчат. Първото, което се сещам, е да кажа „Добър ден“. После питам това ли е фурната. 
 
Жените като че ли се поколебават за момент, преди да отговорят. После една от тях отсича, че това не е фурната. Въпреки очевидното – купищата хляб вътре. Забелязвам дори едно дървено детско креватче насред стаята, пълно и то с хляб.
– Не е фурната – повтаря и друга от жените. – Но влезте. 
 
И ние влизаме в тази история.
По-късно ще се окаже, че на това място са се събрали всички жени от Богутево, за да наронят хляба на трохи и да се подготвят за един празник – Смидал, или Сладки трохички. 
 
„Когато се роди бебе при нас, в рамките на три месеца се правят пити – това са ритуални хлебчета, които се надробяват много ситно и се омесват със стафиди, лимони иорехи. Казва се смидал и се раздава на всички близки“ – разказва ни Емилия, една от жените тук. Тя първа идва при нас и ни показва масите с огромните тави с хлебни трохи. 
 
Докато Емилия говори, другите жени кимат – като древногръцки хор, който потвърждава думите ѝ – да, всичко това е истина, не си играем с хляба, със сериозни неща се занимаваме, нищо, че това прилича на детска игра.
 
И една през друга жените ни разказват, че Богутево не е голямо село и затова се налага всички жени да участват в роненето на хляба. След това смидалът ще отиде при всяко семейство и така всички ще станат част от празника. Смидалът събира хората заедно, казват жените. 
 
Така и ние се оказваме въвлечени в празника на двумесечната Стефания. Не сме ронили хляба на трохи, но оставаме там с часове.
 
Пък и кой ще иска да си тръгне от подобно място, докато навън дъждът ръми едва-едва, водата бавно се оттича по капчу-ците, вътре времето е спряло – печката бумти в стаята, въздухът е напоен с аромат на ванилия и препържени ябълки, а жените се надпреварват да ни разказват истории.
 
Емилия ни води към дървените нощви, където се събират всички трохи. Нарича ги нощви, но те приличат повече на грубо сковано детско креватче. 
 
– Случайно ли е, че нощвите приличат на детска люлка? – питам аз.
– Случайно е – смее се Емилия.
– Сигурно е случайно и това, че всички жени от селото сте се събрали като орисници от приказките и с часове дълбаете хляба, смеете се и разказвате истории?
– Нищо не е случайно – казва Емилия и пак се смее. 
 
И после ни обяснява, че такава е традицията, но все пак празникът се подчинява на прости правила – ако не се съберат заедно всички жени в селото, за да си помагат, нито една майка или баба няма да успее сама да приготви смидал за цялото село. Поне една седмица ще трябва да ронят хляба.
– Дори сега, когато сме заедно, пак ще дробим трохите цял ден. Това са 48 пити – казва Емилия. – Знаете ли колко хляба са 48 пити? 
 
Питите ги видяхме – големи кръгли хлябове, ярки, направо оранжеви като слънца заради тъмната препечена коричка. Хляб, за който ти трябват две ръце, за да го обгърнеш. Явно има уловка в тази задача, защото Емилия ни гледа настойчиво и чака отговор.
 
Аз обаче предвидливо си мълча, защото дори да става въпрос за хляб, математиката си е математика.
– 48 пити са равни на 188 обикновени хляба – разкрива загадката Емилия. – А знаете ли колко време е това? Цял ден дробене.

   

Прочетено 132 пъти Последна промяна от Четвъртък, 12 Май 2022 22:34
Етикети
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…