Книгата „Купа с камъчета ("Издателство "Фабер") не е случайно хрумвана. Използвайки опита си на дългогодишен журналист, авторката Веселка Маринова ни превежда през страни и събития, героите от тези емоционални документални разази са истински, живи хора – те, независимо в коя точка на света се намират, имат проблеми, възходи и падения.
Заглавието на книгата не е избрано случайно. Животът, случките, фактите и хората, събрани в тези страници, са като многоцветни камъчета. Какъвто всъщност е и животът. Някои от тях блестят като диаманти, карат те да се чувстваш горд, че си българин, други са доста грапави, а има и такива, които даже нараняват и те карат да си задаваш много въпроси. Със сигурност всеки, който прочете тази книга, ще открие своите „камъчета".
Веселка Маринова тръгва от България, за да ни преведе през Япония, САЩ, Грузия, Великобритания и да спре по-дълго в Австрия, където живее повече от 25 години.
В книгата неотклонно вървят сравнение с „у дома" и, което е интересно, според авторката... България, гледана отвън не е същата като тази, която виждаме, когато сме там. Сравнението винаги работи – и в двете посоки.
Книгата може да се закупи от книжарници Хеликон в България, да се поръча онлайн от Ozone.bg и от издателство Фабер.
Откъс от книгата "Купа с камъчета"
Като бях малка, много обичах маминия бял ориз с пиле, честичко си ги поръчвах, а татко все се шегуваше, че е трябвало да се родя в Китай, а не в България. До Китай така и не стигнах досега, но в Япония прекарах 9 години от живота си. Първото, кoето си спомням след гладните месеци в България бяха препълнените магазини за хранителни стоки /и не само/, където имаше всичко, за което можеш да се досетиш.
После дойдоха трудностите. В началото на 90-те години на минали век в Япония малцина говореха английски, а аз, поне в началото, не знаех и думичка японски. Надписите ми изглеждаха като красиви картинки, а звуците наоколо бяха непозната мелодия. Спомням си как само няколко дни след като бяхме пристигнали седях на крайпътен бордюр, кършех ръце и плачех от безсилие и ужас. Беше зима, стъмваше се рано, сбърках пътя от детската градина до общежитията, където живеехме, напразно питах минаващите японци как да стигна до най-близката гара, но освен любезни усмивки, отговор не получавах – хората не ме разбираха какво питам на английски.
Тогава на помощ дойде българската ми изобретателност. Ослушах се и тръгнах по далечния шум на преминаващи автомобили, а той ме отведе до гара на метро. Оттам вече беше по-лесно – имаше карта на метрото. При това на английски. А след като японците не искаха да ми говорят на английски, наложи се аз да се поизпотя над японския език и японските йероглифи. Говоримият ми японски още „работи", проверих го при връщането ми в Токио преди няколко години, йероглифите почти съм ги забравила. Това обаче не е само мой проблем, а и „болест" на мнозина от младите японци. Заради компютрите, повечето от тях вече не могат да пишат сложните йероглифи, нищо, че са ги учили с години. Просто изписват на компютъра думите с хирагана - простичката азбука, компютърът им намира йероглифа. От тях се изисква само да го разпознаят визуално.
В Япония нещата си бях разделила на „харесва ми"и „не ми харесва". Това, което ми харесваше исках да си го пренеса у нас, в България, това, което не ми харесваше, предпочитах да остане там. Харесваше ми например, че въпреки че беше капиталистическа страна, Япония имаше социална система, на която само може да се завижда. Бедни хора има, но те не са много, богатите, които поне тогава бяха около 5 процента от населението, гледат да не демонстрират възможностите си. Възрастните тук са на почит, а здравеопазването е за всички. Плащаш задължителна здравна осигуровка, която зависи от заплатата и доходите ти, а при посещение на лекар или за лекарства даваш 30 на сто от услугата или стойността на медикаментите.
Харесваше ми - и тогава, и преди няколко години, когато се върнах за малко, че навсякъде е чисто, много чисто. Обичах токийското метро, което се движи с точност до минутата, но ненавиждах препълнените сутрешни и особено вечерни влакове и подпийналите японци, които си позволяваха доста волности. Но пък и на това се намери решение. Пуснаха вагони само за жени, където никой не ги притесняваше.
Възхищавах се на този народ, който оцеляваше въпреки почти ежеседмичните земетресения /някои от тях разрушителни/, тайфуните и наводненията. И си мислех: какво бихме правили ние, българите, ако природата ни е дарила с такива бедствия. Но пък не харесвах роботизираните японци. Разликата между японец, надянал маска по време на грипна епидемия и този, който срещаш всеки ден на улицата не е кой знае колко голяма – лицата им не казват нито какво мислят, нито какво чувстват.
Гъделичкаше националното ми самочувствие преклонението пред българското кисело мляко и розовото масло, но не се заблуждавах – японците нито ядяха кисело мляко всеки ден, нито всеки от тях посяга към българското розово масло – заради цената му. Да, в японските магазини продават и капсули за пиене с българско розово масло, за да мирише на роза даже тялото ти, но и те не се купуват от всички – скъпички са.
Сега като ме попитат „Заслужава ли си да се отиде до Япония?" винаги казвам: „Трябва да се види, защото е различно, защото е една странна смесица между миналото и бъдещето. Но да живееш там е ако не друго, предизвикателство."
Зимата е чудесно време за посещение на Токио. Температурите рядко падат под нулата, а завали ли сняг, бързо се топи. Тайфуни няма, летните жеги, когато термометърът удря 39 градуса, а влагата във въздуха е 80 процента, са далеч. Могат да те изненадат земетресенията, които тук са почти ежеседмични, но да „чукнем на дърво", отдавна и при силни земетресения сградите в Токио не падат. Заради новия антиземетръсен закон, приет през 1981 година и актуализиран три пъти - за последно през 2009 година. А чукането на дърво е заради очакваното тук страховито земетресение, което според учените се повтаря на всеки 70 години и вече е закъсняло.
Последното опостушително земетресение в Токио е било през 1923 година. Тогава голяма част от града е разрушен, а загиналите и изчезналите са 140 000 души. Втората световна война белязва Токио с нови разрушения – почти половината град е в развалини от бомбардировките през 1944 и 1945 година, когато тук са хвърлени над 700 000 бомби, а убитите и ранените са между 75 000 и 200 000. Интересно е обаче, че сега младите японци почти нищо не знаят за Втората световна война. Спрях веднъж в района на Ропонги хилс /след като бях посетила изложба за Втората световна война/ – модерният квартал на Токио, доста млади японци, за да ги попитам какво мислят за Втората световна война. Отговорът беше учудени погледи и вдигане на рамене. Въпреки Хирошима и Нагасаки!
През 1964 година, когато в Токио се провеждат летните олимпийски игри, градът е напълно обновен, спомен от разрушения няма. Японската столица е превърната в блестящо „бижу"на Азия, изпреварвано напоследък от други „азиатски тигри". Това беше и първото правило, което като българка научих още навремето в тази страна - не търсете днешни неудачи в миналото, не се оплаквайте, а работете.
Промените
През 2015 година в Токио съм за трети път. По случайно съвпадение идвам тук винаги след осем години прекъсване. Последното ми посещение е най-краткото – само седмица. Сега съм турист, преди живях тук два пъти, разделени на 4 и 5 години. Мога да открия и външните белези на промяната – построеното в квартала на небостъргачите „Шинджуку", новото украшение на Токио – телезизионната кула „Sky tree", закритите и откритите магазини, но и невидимото на пръв поглед.
Когато преди повече от 25 години за пръв път прекрачих границите на Япония – на летище „Нарита", задължението да се легитимирам с потапянето на пръста в мастило и оставянето на отпечатък върху хартия, меко казано, ме възмути – смятах се за грамотна. Сега системата е пак същата, нищо че е модернизирана – пак има пръстови отпечатъци, но са дигитални. Вече не роптая. Годините „премятане" по света са ме научили, че могат да те прекарат и пред „разсъбличащ" скенер, а ако откажеш, няма да те върнат, но ще те опипат така, че после ще съжаляваш за неподчинението си. Това пък беше второто, което преди години научих в Япония – правилата трябва да се спазват, независимо харесват ли ти или не. А че това продължава да важи и сега, откривам още първия ден.
Когато си тръгвахме от Япония преди 17 години, тук се пушеше под път и над път, а японците бяха една от най-димящите нации. Нормално беше на обяд или вечер по улиците да крачат японци, а и японки, налапали запалени цигари. Сега тази картинка като с магическа пръчка е заличена. Пуши се, но само на точно определени места, даже и на улицата, но са малко. В ресторантите на обяд никой не припалва, вечер има заведения с по-разхлабен режим. Някои от „пушалните"– като тази в предградието Йокохама, например, са доста напредничави – на пушачите са им поставили даже телевизор под полиетиленовото платнище. Глобата за запалена цигара на непозволено място е 2 000 йени/ тогава около 15 eвро/. Мераклии да нарушват забраната за пушене на улицата не се забелязват.
Дисциплираността винаги ме е впечатлявала в японците, макар че превърната във фанатичност, не е от най-хубавите неща. Заради нея и преди, и сега, могат да те мотаят и на летището, и в безмитните магазини, даже и в хотелите, ако си със служебен паспорт, в който на мястото на държавата пише името на организацията, за която работиш. Японците си знаят урока – приемат само това, което им е познато, другото е съмнително. Заради тази фанатична дисциплинираност японците изтърваха непредвидената ситуация със земетресението и цунамите, които повредиха ядрената централа във Фукушима. Защото без заповед отгоре – а това в тази държава е бавна бюрократична процедура, в Япония никой нищо не прави. Закъсняха с реакцията.
Кошчета за боклук и преди, и сега, в Токио почти няма. Твърдят, че главно поради съображения за сигурност, защото в града живеят и работят близо 30 милиона души. Тук-таме, особено вечер, могат да се видят политиленовите торбички за утрешното им събиране, в които боклукът е разделен с прецизна точност – хартия, метал, пластмаса. Рекламни листовки, нищо че ги раздават на всяка крачка, фасове, метални кутийки от безалкохолни напитки по улиците и в метрото, за разлика от много европейски градове като Лондон например, да не говорим за София, не могат да се видят.
Не се притеснявайте, ако сутринта сте забравили да сложите книжни кърпички в чантата си. Раздават ги като рекламни на всеки ъгъл. Вършат работа, нищо че са икономични - доста по-тънки са от тези в Европа. Дали градът е излъскан като за парад, защото мият улиците със сапун не съм сигурна, но с очите си видях, че жена чистеше обществените плочки пред магазина си с препарат. Значи – мръсно ли е, мие се като у дома, нищо че е общинска, районна или държавна собственост.
Разлики между тогава и сега обаче има. В началото на 90-те години на нас, българите, ни се налагаше да чакаме виза за Япония, сега можем да прекарваме там по три месеца и без нея. Честно казано, облекчението много не помага. Ако не работиш и не получаваш поне по тукашните стандарти, три месеца са си малко множко за туризъм като се има предвид скъпотията. Без работна виза да се трудиш пък не става, а получаването й не е лесна работа. Иначе обяви за всякаква работа има – най-масовите през 2015 година са за по 1000 йени на час /около 7 – 8 евро/.
По-трудно от Европа е и преминаването на границата – освен че показваш документ за самоличност, задължително трябва да посочиш и къде точно ще отседнеш. И тогава ти „светва" за грешките на Европа – заради бежанците сега голямото завоевание – свободното придвижване на хора, вече проскърцва.
В днешно време европейците, дошли в Токио, могат да бъдат шокирани от липсата на... жени със забрадки и мургави мъже, които се шляят безцелно из метрото или по улиците. Причината –Япония приема само ограничен брой бежанци. През 2014 година например те са били само 27. Е, и те едва ли са се засилили да преплуват с лодчици Тихия океан, но и със сигурност тук няма да им хареса – освен че задължително трябва да се подчиняват на правилата в държавата, в Япония има и земетресения, и тайфуни, а ако искаш да живееш, ще трябва и да работиш. Което, между другото, не е и лесно. Да ставаш рано сутрин, да пътуваш поне час с метрото, да работиш до късно вечер и пак така – да се връщаш у дома, преминавайки през гарите на метрото, където в пиковите часове хората са хиляди. Болшинството от тях – 69,3 процента, са работещи и са между 15 и 64 години. Пенсионерите в страната са едва 18,9 процента.
Японците са много отзивчиви. Могат да те догонят на улицата, за да ти отговорят на въпрос, който си им задал преди малко и не са знаели отговора, но със сигурност нито ще им хареса, нито ще допуснат някой да прави в собствената им страна каквото той си иска. Но страната все пак се отваря към външния свят. Броят на постоянно живеещите чужденци тук в края на 2022 година е 2,76 милиона, през 2017 година те са били 1, 28 млн. души. Повечето са от Китай, другите са от цял свят, пристигнали главно по спонсорски програми.
Китайците са доста паралии – купуват всичко, една от най-търсените вещи са оризоварките, продават ги даже в безмитните магазини на летището. Във влака до летището съобщенията освен на японски и на английски вече са и на китайски.
След аварията във „Фукушима"
Днес в Токио, поне на пръв поглед, отражението на „Фукушима"не се усеща. От високо – квартала на небостъргачите „Шинджуку", и от модерната токийска гордост – високата 634 метра нова радиотелевизионна кула, открита през 2012 година - градът вечер свети като пъстроцветна елхичка, примамва те с ритъма и блясъка си. „Ракетата"има две наблюдателни площадки – на 350-я и на 450—я метър. Разказват, че преди откриването на кулата, от която се излъчват 8 телевизионни и 3 радиопрограми, хората една седмица стояли на опашка, за да си купят билет. Щастливците, изкачили се и на двете наблюдателни площадки нищо не видели – денят бил дъждовен и мрачен. Още едно потвърждение на правилото, че на човек освен пари и търпение му трябва и късмет.
Токио sky tree – новата телевизионна кула
Отвисоко, освен че се открива красива гледка е малко страшничко – заради земетресенията. Но и тук строителите са се погрижили – основните държащи пилони на сградата са закопани на 125 метра под земята, има и други обезопасителни мерки.
„Отдолу"oбаче, резките"на атомната авария се усещат. „Гинза" - улицата бляскаво бижу на Токио, пак свети, но с приглушена светлина – доста от лампите са заменени с енергоспестяващи. Помръкнала е и някогашната шумна и много посещавана сграда на „Сони". В магазините за хранителни стоки като преди е пълно с продукти. Но... В първите години след аварията най-богатите си купуваха от няколкото западни магазина в града, където няма почти нищо, произведено в Япония. За това обаче трябват пари, и то много пари. По-предпазливите внимателно оглеждаха етикетите на храните, за да са сигурни, че са докарани по-далеч от района на Фукушима, но пък казват, че не вярват докрай на това, което пише на листчето хартия. Масата, а те са болшинството, я кара като преди – суши-баровете и ресторантите са пълни с клиенти. Едва ли на някого, минал да похапне му идва на ум да мисли откъде е оризът и къде е уловено цялото това раnooбразие на прясна риба.
Всъщност, хранителната индустрия на Япония върти на пълни обороти – независимо и напук на Фукушима. Независимо и от кризата. Ресторанти – малки, големи, луксозни, с гозби от всички краища на света има буквално на всяка крачка. Можеш да се нахраниш и за 7 евро, и за 100. Можеш да си купиш топло кафе в кутийка направо от автомата за 100 йени, /около долар/ но да пиеш кафе и да похапнеш тортичка в Гинза за 20 евро.
„Спалните" на японската столица
Повече от половината японци, които работят в столицата са „пришълци"– идват всеки ден от близките провинции и пътуват с часове с влаковете. У дома се връщат късно нощем само за да спят, затова и шеговито, и сериозно, наричат близките градове и провинции на Токио - „спалните"на града. Две от тях – град Йокохама и изкуственият остров „Одайба", не отстъпват на Токио нито по внушителност, нито по размах на строителство.
Йокохама – най-голямото пристанище на Япония и голям промишлен център е разположен на 30-на километра от Токио. Пътува се като в града – с железопътни връзки от различни краища на столицата и интервал на влаковете от 10-на минути.
„Одайба"пък е модерен и красив жилищен район, обитаван от 100 000 души. Сред забележителностите му е и сградата на телевизия „Фуджи", където българинът Христо Явашев планираше да реализира един от проектите си. За съжаление, неосъществен.
Божествената планина
В Япония казват, че успелите да видят купола на връх „Фуджи", наричан тук „божествената" планина, са щастливи хора. Щастливците не са малко, макар че щастието не се усмихва всеки ден. При ясно време „Фуджи" е приказно красив, вижда се от самолет, от много от високите сгради и даже от влаковете, пътуващи към Йокохама и старата столица Киото. Изкачването му е възможно само през юли и август, хиляди го правят заради емоцията.
Японците си бяха поставили и много амбициозни задачи, изкачването на един нов Фуджи - организирането на олимпийските игри през 2020 година/ вторите летни и четвъртите за страната/. Модернизиран беше главният стадион, построен за предишната олимпиада, разширени бяха летищата „Нарита" и „Ханеда", отпуснати бяха 3 милиарда долара за фонд „Олимпиада".
Пандемията от ковид обаче обърка винаги педантичните японци. Заради страховете от вируса се наложи игрите да бъдат преместени след една година – от 23 юли до 8 август 2021 година, вместо на същите дати през 2020 година. Това беше първия случай в историята, когато олимпийски игри се отлагат в мирно време. Преди това те са отлагани четири пъти по времето на световните войни.
Провеждането им, даже и с отлагането, беше подкрепено само от 33 на сто от японците, а официалната церемония по откриването им се проведе без публика. Отлагането на игрите с една година струваше на данъкоплатците 5, 8 милиарда долара, самите игри „похарчиха"13 милиарда долара. Много от спонсорите се отказаха да рекламират игрите заради резервираността на обществото, но пък събраните средства от дарители надхвърлиха очакванията. Японците се справиха и с тази задача, макар че го направиха пак по японски – да не дразнят с ново отлагане други страни, които вече изявяваха желание да поемат домакинството, да не дразнят собствения си народ и да изпълнят това, което са поели като ангажимент.
А задачата, от финансова гледна точка, наистина не беше лека. Заради белезите от ядрената авария във „Фукушима", която развенча мита за японската непогрешимост. Заради помръкналата слава на редица отрасли на икономиката – „Тошиба" се раздели с производството на емблематичните си телевизори, не са в цветущо здраве и автомобилостроителите, които непрекъснато изтеглят коли от пазарите заради дефекти, а енергетиката е на кръстопът – да пусне ли спрените ядрени реактори след аварията, които даваха 30 на сто от електроенергията в страната или да се откаже от тях.
Добре е обаче да не си задавате въпроса „Ще се справи ли Япония "? Защото японците казват: след опустушителните тайфуни идва слънцето. Олимпиадата през 2021 година с многото световни и национални проблеми, с пандемията, доказа това.
