Започваме с един кратък преглед как е по светът. За Португалия, която за известно време се опитва да постави под свой контрол Етиопия, кафето разбира се, е характерна напитка. Тя обаче се прави с портокал или лимон и се нарича Мазагран. Пие се студена, като дори се добавя лед.

В надпреварата за моретата и океаните Португалия и Испания си поделят света, като Запада и Африка остават за Португалия, а Америките - за испанците. Затова не е случайно, че националната напитка на испанците е какаото. Все пак и те си имат свое национално кафе "Бонбон", което е доста сладко, защото се прави с подсладено кондензирано мляко.

В люлката на какаото - Мексико също имат свое виждане как трябва да изглежда правилно приготвеното кафе, като в техният случай в Кафе де ола трябва да има канела, анасон и карамфил, а нерафинирата тръстикова захар трябва да се поднесе от цяла тръстика, наречена панела; и разбира се трябва да се сервира в глинена чаша за да се "извадят" вкусовете на кафето.

В Бразилия клонят обаче към португалския вариант, но кафето се приготвя с лайм. И тъй като залитнахме по света, да споменем още няколко. Сенегалците пият кафето с ... черен пипер. При мароканците миксът от добавки е впечатляващ: канела, кардамон, черен пипер и индийско орехче. Сингапурското Копи гу ю пък се прави с добавяне на масло.

В Индонезия пък намаляват киселинността на кафето, като добавят в него горящ въглен. В Малайзия кафето се приготвя заедно с чай и мляко - тъй да се каже компромисен вариант между двата основни конкурента сред топлите напитки. В самата Етиопия пък добавят в кафето малко сол, което е възприето и от турците, а също от някои северни страни. 

И с две интересни напитки леко се връщаме в Европа. Едното е виетномското кафе - Ка фе трунг, което се приготвя от жълтъци, мляко, заха и кафе. С другото вече сме в Европа и това е финландското кафе със сладко сирене (което някои оприличават по-скоро на извара) „juustoleipä“, което се нарича кафеост и се харесва много и от техните съседи-шведи.

Поднася се в дървена чашка. Всъщност в испаноговорящите идеята за кафе със сирене не е толкова непопулярна, но не го слагат вътре, а просто пиейки кафе своето гуарапо кон кесо, замезват вместо с бисквитки с гуада или едам, като си потапят парченцата в чашата.

И да продължим с Европата
Но да продължим с Европа и да се придвижим към България. За да приключим с най-западната част разбира се трябва да споменем Ирландия, където кафето се прави с ирландско уиски.
Според някои пиенето на кафе в България се дължи на френско влияние, но както ще видите, това съвсем не е така.

Французите обичат да пият слабо кафе от голяма чаша, за да могат да потапят в нея кроасаните. Все пак за да извлекат по-добре кофеина, французите използват "френска преса за кафе", която представлява цилиндрична каничка с бутало, чрез което се изстиска смляното кафе. Немското шварц е също слабо кафе. Нещата стават съвсем други в Италия, където Ристрето се пие от малка чашка, с размер кажи-речи на онези, дето едно време у нас се наричаха ракиени.

То и така се пие - почти на екс. Идеята е да е силно и направо да "удари в петите". От Италия – в България, а и по света идва капучиното, приготвяно от кафе, захар и мляко. 

Австрийското кафе Карлсбадер се приготвя в Карлсбадер кане (което си е филтърна кана за кафе). Едната възможност е, че кафето е направено по метода, по който се прави в Карлсбад, а това е немското име на Карлови Вари. Тогава кафето се е продавало зелено и човек е трябвало сам да си го изпече. 

Другата възможност е, че някой чех си е пренесъл марката в Австрия, и го е нарекъл Karlsbad- er kaffee.
Що се отнася до прочутото Виенското кафе Меланж, то към него се добавя обаче не мляко, а разбита сметана.Виенчани обичат с кафето да похапват и виенски кифлички, както разбира се и други неща. 

"Идването" на кафето в Европа.Възход и падение на кафето в Османската империя.

Родината на кафето е Етиопия, а развитието на напитката преминава през Йемен и арабския свят. Константинопол се оказва не само врата за подправките и коприната, но и за кафето, което прониква именно оттам.

Първото кафене в Цариград „Мактаб ал ирфан“ („Кръг от мислители“) е открито през 1554 г. от сирийските търговци Хакам от Алепу и Шамс от Дамаск, а после кафенетата бързо се разпространили в империята. Възходът продължил до момента, в който улемите не забелязали, че правоверните започнали да се събират по кафенетата и да се отклоняват от редовните посещения на джамиите. За да бъдат върнати в правият път, улемите поискали да се забрани "шейтанската напитка", подобно на ракията.

Според един анекдот за това допринесло и обстоятелството, че един ден великия везир се преоблякъл като обикновен верноподаник и се разходил из кафенетата, за да чуе как народът хвали мъдрото му управление, но чул точно обратното. В крайна сметка на правоверните било забранено да пият кафе, а много от кафенетата били съборени.

Светлото бъдеще на тъмната напитка висяло на косъм, но за щастие в Османската империя не пречели на гяурите да пият дяволската напитка ракия, тъй че не били особено строги и за кафето. И тъй до идването на Светлата дата именно православните били тези, които тъй да каже, поддържали огъня под джезветата.
Всичко се променило, когато през 1683г. настъпило едно печално за турците и щастливо за европейците събитие. "

Златната ябълка" Виена била обсадена от турците и била на път да падне, а османските чизми да стъпят в сърцето на Европа. Дори императора със своя двор напуснал загиващата столица. Но появата на полския крал Ян Собиески обърнала хода на европейската история. След плячката били намерени чували с горчиви черни зърна.

Георг Франц Колшицки успял да се сдобие с тази част от плячката и от този момент насетне кафето започнало да покорява Европа и останалия свят. А австрийците и французуте добавили към напитката кроасани и виенски кифли с формата на полумесец. Но за по-нататъшният път на кафето е писано и подробно, и доста, тъй че нашата световна история и разходка по кафенетата ще приключи до тук. 

В България
В България един от цветовете носи името на кафето - кафяв. разбира се трябва да кажем, че в гръцкия е същото. В турския е каверенги.

В немския, френския и английския думата е браун (с известни вариации), което е по-скоро нашенското мургав или смугъл като смисъл. Думата е заета от латинския, като на произнасянето са се отразили националните особености за прочит на латинските думи.

Братята-сърби следват именно този латински вариант със своето брове, като разбира се са го пришили и на "македонския" език. В полския е брозоне. В чешкия е хнеди, а в хърватския смеджа. В италианския е мароне, разбира се това е копирано от румънците като маро, а и в испанския е подобна - марон. В арабския е буна. В руския е коричневьй. 

Както показва езиковия преглед, то кафето в България ще трябва да го отграничаваме най-вече от турското и гръцкото. За разликата между турското и гръцкото кафе нещата са прости - братята-гърци просто са обявили турското кафе за гръцко.

Братята-сърби са били малко по-скромни и са се задоволили да претендират, че първото кафене в Европа е било открито през 1521г. (три години преди това в Цариград) в белградския район Дорчол.
Но по въпросът с кафето, между правоверните турци и православните българи има фундаментални различия както във вярата, в която също има прилики, но и непримирими разлики.

Турското кафе се приготвя в джезве с кафе, вода, захар и кардамон. Може водата да е розова. Кафето трябва да е шербетлия (сладко) и каймаклия. При това каймакът да не се дължи на добавена сметана, а да е получен при варенето, като за престижни гости кафето се преварявало три пъти. З

а разлика от немско-австрийския вариант, при който кафето се прави в кана и дори тенджера, подобно нещо е недопустимо за турското/гръцкото и българското кафе. Те се правят в малко джезве за 1 кафе, като може да се използва и по-голямо, но с обем за не повече от 2-3 кафета.

Турското кафе се вари със захарта и не се разбърква, за да не се размъти утайката. В предлаганото у нас турско кафе добавят и сакъз (медицинска дъвка). 

Тази прелест обаче е съвсем несъвместима с българския догмат за кафето, според който, то трябва да е: черно като нощта, горчиво като отрова и горещо като в ада. Иначе казано в България кафето се вари за предпочитане в малко джезве за 1 доза, в което има само смляно кафе и вода.

В днешно време кафето се поднася с пакетчета захар, които може да се добавят в самата напитка. В миналото обаче, кафето се поднасяло горчиво, а заедно с него се е сервирала чаша вода, в която има лъжица с бяло сладко. 

Традиционната чаша у нас е била филджанът, която е подобна на чашите в ислямския свят. Това е чаша за кафе, но ниска и широка, приличаща на автомобилна гума. Формата е била такава, за да може да се гледа на кафе.

И макар българската църква да се отнесла равнодушно към кафето, то гадаенето на кафе като суеверие вече преляло чашата на православното търпение. За поучение на вярващите примерно в Рилския манастир има изображение как дявола пикае в чашата, от което пие лицето, на което ще се гледа на кафе.

Етиопската църква погледнала на въпросът по-строго и през ХІІ в. кафето било забранено, но благодарение на слабостта към тази напитка на тамошния цар Менлик ІІ, ободряващата течност била "реабилитирана", като бил разсеян мита, че това е мюсюлманско питие. 

Днес филджаните са излезли от употреба, като съвременните чаши са по-високи, но с по-малка ширина, доста по-големи от италианските чаши за Ристрето, но и доста по-малки не само от френските чаши за кафе, но и от английските за чай, и виенските за Меланж.