Родена е във Варна, където е завършила Първа езикова гимназия. Във Виена е завършила Икономическия университет. Автор е на стихосбирката "Душата дрънка", в момента подготвя и нова. От 2018 г. тя е координатор на Българския литературен кръжок - Виена.

Сузана, как се озова във Виена? Какво ти даде и какво ти взе?

- Пожелах си Виена в 8-ми клас, когато за първи път я посетих. Бяхме на екскурзия от училище с целия клас и се влюбих в града. Пожелах си Виена и тя ми се сбъдна. И ми се сбъдваше 11 години, 4 месеца и два дена. 

Тук ми се случи сякаш всичко. Лутах се из пътищата, после откривах правилния път. Бях и не бях гражданка на града. 

Смених 8 жилища в 6 различни квартала, които съм делила с поне 17 човека (днес ги броих). Сред съквартирантите ми имаше една австрийка, една рускиня, един индиец за много кратко, една двойка французи, но повечето бяха българи. Не малко от тях оставиха трайна следа в живота ми, може би дори го и промениха, а няколко от тях се превърнаха в приятели за цял живот. 

Изучавах се в два университета, смених няколко работни места, изхранвах се дълго с полуфабрикати, което дори ме принуди да започна да готвя, въпреки всичките ми усилия да го избегн. Изпих първото си кенче бира, купих първите си спортни обувки, пристрастих се към кафето, заобичах австрийско вино, осмелих се да развия собствен бизнес, имах честта да организирам и водя българските литературни четения, влоших немския, но пък понаучих австрийския, започнах да уча руски, но пък научих сърбохърватски.

Спомних си, колко обичам да пиша и поех риска да не го крия само за себе си, разбрах смисъла на сериала “Приятели”, а именно че те ти стават семейство, когато си далеч от своето, (особено пък зад граница). Виена ме запозна и с (вече) моя мъж. 

Научих се да се оправям сама, а всъщност никога и не съм била сама. 

Виена със сигурност ми даде повече, отколкото ми взе. Дори, като се замисля, ако ми е взела нещо, ми го е върнала обратно с лихвата. Имало е, разбира се, много моменти, в които съм се чудела, дали съм постъпила правилно, заминавайки, дали Виена е била най-добрият избор за мен. И мисля, че точно в тези ми въпроси, се е криел и подаръкът, който тя ми даде – израстването, преоткриването, отлепването ми от сигурната повърхност. А такъв подарък е безценен.

Поднесен под формата на множество малки уроци, в които не просто слушаш и наблюдаваш, в които си реалното опитно зайче, което практически ги преживява, този подарък е за цял живот. И осъзнаваш, че нищо не си знаел, че нищо не знаеш и че може би никога няма и да узнаеш.

За мен Виена беше път, който извървях; път, който ми е бил нужен; път, който беше наистина вълнуващ и съм щастлива, че аз си „взех“ всичко от него – понякога препусках, понякога се разхождах, понякога спирах да си почина, да се огледам наоколо. 

Скитайки, бродейки и постоянно губейки се из подредените, уютни и приветливи Виенски улици, аз се намирах. Всеки път. 

Благодаря на Вселената, че намерих Виена и на Виена, че ми помогна да намеря себе си. 

Гледам последния ми, останал тук, куфар. Куфарът - един верен приятел в моя живот, с който често не сме се разбирали. Понякога не ми се е искало дори да го поглеждам. Куфарът, който беляза моето житие. 

Виена, която беляза моето сърце. Когато чуя “Виена”, се сещам за себе си. Тя е моя и аз съм нейна. Е, поне една част от мен. Така че отговорът ми тук е – Виена не ми даде – аз си взех сама, и не - Виена нищо не ми взе – аз ѝ се предоставих сама, защото една малка частица от мен винаги ще остане във Виена, защото Виена вече живее много повече в мен, отколкото аз някога съм живяла в нея.

Защо реши да се върнеш в България?
- Не знам, дали имам еднозначен отговор. Решението не беше емоционално, а напротив добре обмислено.

Все пак, обаче трябва да призная, че се зароди като малко семенце у мен съвсем спонтанно, прокрадваше се понякога през годините, постепенно ставаше все по-голямо, докато накрая не узря и вече бях сигурна - пътят ми във Виена приключва и е време да се престроя, да се включа в нов, и там пише с големи букви „България“. 

Същевременно май винаги е било като някакво вътрешно знание, като следващата ми стъпка, която винаги съм знаела, че ще предприема. 

Пътят в България, напук на всички пукнатини и дупки, ми изглежда очарователен. Понякога може би ще е лъкатушещ, именно заради някои асфалтови и културни несъвършенства, но точно това, че ще бъда изправяна пред предизвикателства, още повече примамва мечтателката в мен.

Най-малкото, България има още много път „нагоре“ към по-светло, към по-добро и аз мога да бъда свидетел на този път, а със завръщането ми – дори и съучастник. 

Какво би казала на тези, които ще кажат, че се връщат неуспелите, нереализиралите се...

- Много ми е трудно да отговоря на този въпрос. Такова съждение ми звучи едновременно като предразсъдък и като оправдание. Самото „връщане“ в страната, където си проходил за първи път, въпреки етимологията на думата, не би трябвало да бъде път назад. Може би произхожда от убеждението, че в „България е по-зле“. И връщайки се там, се връщаш назад, падаш надолу. 

Само, че къде е по-добре и най-вече за кого?
Цялата тая тема изисква наистина много повече внимание и прецизност, и чувствам че сякаш, каквото и да кажа, само ще зачекна темата, навлизайки само до най-повърхностния слой. 

Човек трябва да успява всеки ден. Реализацията също не е веднъж и завинаги. 

Ако някой наистина мисли, че България е страната на „неуспелите“ и „нереализираните“, то той наистина няма какво да ѝ даде и може би е добре да бъде там, където може да помогне на света, поне с позитивната си енергия. В България вече има достатъчно народ в отрицание. Време е за малко наивни мечтатели, изпълнени с надежда, за да се случи поне някакъв баланс.

Виждам България като страната, която тепърва ще пораства, която още е в строеж, но има нужда от съвестни строители, които да ѝ помогнат да стане все по-здрава, цяла, висока, за да се нареди гордо до другите небостъргачи, където ѝ е мястото. 

Аз се връщам да строя – и себе си, и България. Може да е наивно, но пък тухла днес е една тухла по-високо утре.

Какво мислиш за живота в емиграция?

- Емиграцията е спасение, бягство, болка, зарастване на рана, отрицание, пробуждане.
Емигрантът е бебе, което расте извън корема на майка си. 

Какво още беше за мен, ще отговоря в следващото двустишие. 

НОСТАЛГИЯ

Още не съм се върнала,
а никога не съм заминавала. 

Литературният кръжок във Виена ще ти липсва ли?

- О, да! Изключително много! Кръжокът ми помогна много да прогледна в душата на пишещия, тоест и в своята. 

Тази душа е много крехка и търси много внимание. Именно затова е и нужно авторите да се подкрепяме, защото най-малкото се разбираме едни други.

Надявам се, че в София ще намеря съмишленици, с които ще продължаваме да споделяме красотата на словото. А защо не и да създам подобен литературен клуб там.

След първата ти стихосбирка „Душата дрънка“, ще има ли нова, върху какво работиш в момента?

- Още, когато издадох „Душата дрънка“ имах написани стихотворения за поне още две стихосбирки. Това е и причината „Душата дрънка“ да стане така необичайно дебеличка за стихосбирка, камо ли пък дебют – просто ми беше трудно да се стесня в по-малко страници.

Две години по-късно, имам материал за още една, и тя се пече. Просто трябва да я сглобя. В главата ми е от няколко месеца, как точно да я структурирам и се надявам, че съвсем скоро ще се появи на бял свят.

Намерението ми е да „диша“ повече, тоест да публикувам само най-отбраната реколта, такива които са минали буквално през мен в най-слабите и най-силните ми моменти, които са ме пронизали и които са ме възродили отново, онези преживявания, които са ме преобразили или въпреки които съм останала същата.

С името ми е най-трудно – не знам как ще предам „Душата дрънка“ – това словосъчетание си е вече част от мен, част от моето писане. 

Ако един ден отново решиш да работиш и живееш в чужбина, коя страна ще избереш?

- Все съм си мечтала да живея на остров, но мисля, че бих го понесла само в някой паралелен свят, в който аз не съм точно себе си. Имам чувството, че би ми утеснял, но ме съблазнява представата да поживея за няколко месеца гола и боса.

Да нощувам на брега на морето, под звездите, да събирам кокосови орехи и да пия сока им, да се науча да ловя риба с двете си ръце, да плувам с делфини сякаш съм русалка, със слънцето по цял ден да разменяме усмивки - косите ми, кожата ми, веждите, устните – цялата да имам вкус на сол.

Да чета, да пиша, да слушам музика, да медитирам и и да се слея с всичко земно, лежейки на пясъка и галейки се с морето, но същевременно да се въплътя в космическо-мистичното, гледайки всяка вечер към луната и звездите, слушайки мантрата на вълните.

Представям си го приказно, представям си го като прераждане, но само за няколко месеца - после пак искам да се върна в града. Аз съм градско момиче – обожавам града и цялата му глъч, забързаност, трополене, преплетени множество аромати и обожавам да съм в такт с него.

Сега се замислих, че може би затова обичам да нося токчета – така чувам крачките си и се чувствам жива, чувствам се в такт с кипящия в Града живот. 

Засега градът е София и тъй като тепърва се завърнах, възнамерявам засега да се насладя на новия път, който ми се откри. По-нататък, първо ще изчакам да стане, каквото има да става и да стана, каквато има да ставам, пък тогава ще го мисля. 

Само знам, че пътят никога не свършва – понякога има нагорнища, после идват надолнища, понякога няма нито табели, нито маркировка, но винаги, винаги има знаци – старая се да ги следвам. Обикновено душата сама ни ги издрънква. Просто трябва да слушаме. 

ПРОПУСКИ

Не ме е страх
от твоята
черна страна,

дълго оцветявах
моята
в бяло, 

а ти се влюби

точно там,
където
бях пропуснала.

*** 

ДУШЕВЕН ГЪДЕЛ

Едва ли ще накараш
кожата ми
да настръхне
с пръстите си,
ако не си
погъделичкал
въображението ми
с ума си.