През 2007 г. България стана официално член на ЕС. От тогава, според статистиката на град Виена, броят на българите, които се заселват в австрийската столица се увеличава годишно със стотици.
Според Statistik Wien, на 01.01.2020 г. официално регистрираните български граждани в австрийската столица са 19.706 (от които 9.498 мъже и 10.208 жени), а в цяла Австрия те са над 30.000 души. За сравнение през 2002 г. според Statistik Austria те са наброявали едва 4690 души за цялата страна. Това е увеличение от над 600% за последните 18 години.
От 2002 до 2018 г. 1414 български граждани са получили австрийско гражданство. Ако се смятат и българите от второ поколение, вече родени в Австрия, които статистиките не отразяват, то вероятно за момента в Австрия живеят най-малко 50.000 граждани от български произход, които се идентифицират с българската си идентичност. Към тях не се броят напр. българите от 2, 3 и 4 поколение, като напр. потомците на българските градинари, които са се заселвали в границите на Хабсбургската империя още от 19. век.
Всъщност „български следи“ могат да бъдат открити в архивите на Хабсбургската империя още от 17. век. За съжаление все още липсва систематично изследване на тези по-стари архивни документи от страна на българската историография.
Тази статия има за цел да направи кратък исторически обзор на заселването на българите в Австрия от 17. век насам, и да обърне внимание на евентуални аспекти, които са все отворени за изследователите.
Първи данни за български заселници в Хабсбургската империя
Виена през 17. век е дом за много eвропейски култури. Като столица на огромна многонационална империя, тя е най-важният културен, обществен и политически център за редица народности, чийто следи се откриват и до днес в спецификите на австрийската култура и манталитет.
Дворът на Хабсбургите бил многоезичен и представлявал центъра на испанската, чешката и унгарската аристокрация. Той бил също и сборен пункт на големи дипломатически посолства и легации, между които е и тази на Османската империя, с която след Петата Турска война (1663/4 г.) Хабсбургите сключват двадесетгодишния мирен договор от Айзенбург.
Този мирен договор не ощетявал Османската империя, а оставял Трансилвания в турско владение, а Австрия направила в полза на Турция и други, макар и неголеми териториални погранични отстъпки. Въпреки това през 1683 г., година преди изтичането му, Османската империя начело с Кара Мустафа предприема втори пореден опит (след провалената обсада на града през 1529 г.) да завземе Виена, като по този начин да си прокара път към Средна Европа). Така избухнала т.нар. Голяма турска война на Леополд I.
Като реакция на това нападение под егидата на папа Инокентий XI се създава Свещената лига за борба с турската опасност, в която влизат Австрия, Полша и Венеция, а през 1868 г. към нея се присъединява и Русия. Полския крал Ян III Собйески начело на обединените войски разбива турската армия и освобождава Виена. Войната, вследствие на която османците са прогонени от Унгария, завършва в полза на Хабсбургите.
Голямата Турска война намира отзвук и България, която е почти напълно завладяна от османците още от 1369 г. Но българите, ръководени от българските католици, се надяват да извоюват независимостта си с помощта на Хабсбургите и водят дипломатически преговори в тази насока в цяла Европа.
Те се надявали, войната да достигне пределите на България и тя да получи ако не независимост, то поне да се влезе във васални отношения с Хабсбургите. Като следствие на това, през пролетта на 1688 г. избухва Чипровското въстание.
Жителите на градчето Чипровци изповядвали предимно католическата вяра, което било по-скоро изключение сред българите. Данните сочат, че българското население през 17. век наброява около два милиона души, от които едва около двадесет хиляди са католици. Благодарение на богатите залежи на руда, сребро и злато Чипровци било сравнително независимо.
До 16. век то вероятно се е управлявало от семействата на български аристократи, които били васали на Османската империя. Населението му било добре организирано и поддържало активни контакти с Ватикана. С помощта на католическата църква много български младежи от Чипровци получили образование в католически училища в Италия.
Има архивни данни за поне 84 българчета от Чипровския край, завършили Илирийския колеж в Лорето, гръцкия колеж в Рим и други висши училища. Някои от тях по-късно заемали важни църковни длъжности и поддържали политически връзки с Папата и със западни аристократи.
Роденият в Чипровци Петър Богдан Бакшев (1601-1674 г.) е автор на първата История на България (1667 г.). Високообразован и ценен от Католическата църква, той бързо прави кариера и скоро заема високи постове в нея. През 1642 г. той успява да издейства Софийската епископия да бъде издигната в архиепископия и тя да ръководи всички католици в България, Влахия и Молдова, като той става първият софийски католически архиепископ.
Петър Богдан е и един от основните идеолози на Чипровското възстание, което има за цел да възстанови българската държавност с помощта на християнски католически съюз. Заедно с епископа Петър Парчевич и с Франческо Соймирович в средата на 17. век той предприел редица дипломатически мисии в Средна и Западна Европа, в търсене на помощ за българското съзаклятие против Османската империя. Има свидетелства за мисиите им при император Фердинанд III, както и при полско-литовските крале Сигизмунд III и сина му Владислав IV.
В резултат на тези, както и на следващи дипломатически мисии, войската на Свещената Лига срещу Османската империя сама се свързва с първенците на Чипровци по време на Голямата турска война. Тя изисквала подкрепа за похода си в Османската империя. Българската въстаническа армия, която се състояла от 8 чети със състав от около 800 бойци, се отправили на Северозапад да пресрещнат Хабсбургската армия и се присъединили към нея.
През това време елитна войска на Османската империя превзема Чипровци и го опожарява до основи. Населението на града и околните села бяга предимно в Банат и се заселва там, като за това свидетелстват документи, издадени от Хабсбургския императорски двор, които им разрешават да се заселят там, както и ги облекчават с данъци за определен период от време.
Такива документи са намерени в архивите на населените места Юрик, Дудещий, Вечи, Винга и др. Исторически източници доказват еднозначно изселването на поне 3000 души в тази погранична област на Хабсбургската империя, където до ден днешен живеят част от наследниците им. Други източници споменават 5000 души и повече.
Друга група български бежанци се заселва в Будапеща и околностите ѝ.
Остатъците от въстаническата българска армия се присъединила към императорската войска и през 1689 се сражава против османците под командването на Лудвиг фон Баден. Три български конни чети служили под командването на принц Евгений Савойски. Фамилни имена на българи от Чипровци се срещат в офицерските списъци на Хабсбургската армия до 19 век.
Хронологичното проследяване на съдбите на тези фамилии не е проучено подробно и вероятно би представлявало интерес за българската историография. Някои от потомците на тези чипровски семейства са получили благороднически сан, като семейството на Парчевичи – Княжевичи, които са носители на графска титла от 1772 г., семейство Томянин, които са удостоени с титлата барон и др.
В архивите на Ватикана се съхраняват изображения на герба на католическото училище в Чипровци от 1624 г., както и на герба на България, който чипровските въстаници са подготвили за бленуваното новоосвободено Княжество.
Докладът на Кристина Цанева-Парцер е изнесен на Литературен фестивал Русе 2018 г. и е публикуван в "Дъхът на Европа", изд. "Елиас Канети", 2021.
Кристина Цанева-Парцер доскоро бе асистент/ австрийски лектор с немски език към ВТУ"Св.св. Кирил и Методий", катедра Германистика и Нидерландистика (в кооперация с Австрийската служба за академичен обмен ÖAD).
Завършила е немска фолология и славистика в универститета в Залцбург. Има многобройни квалификации във Виенския университет. Живяла е 23 години в Австрия, където е дългогодишен преподавател по немски език, а през 2016 се завръща в България.
