Г-жо Турбич, откъде у вас тази любов към народните танци?
- Танците винаги са били част от живота ми. Мойте родители са били танцьори и са се запознали в групата за народни танци. Винаги са разказвали за танците, приятелите, купоните и преживяванията с ансамбъла.
Бях на 14, когато в училище дойде Стоян Халачев ( дългогодишен ръководител и хореограф на Ансамбъл Лукойл Нефтохимик), избра няколко момичета и момчета и ни покани на репетиция, бях много щастлива. И тази магия на музика и танц така ме завладя, че и до днес не мога без народните танци и музика.
Когато дойдох в Грац, почнах да танцувам сръбски народни танци, тъй като са най-близо до нашите. И един ден, без да познавам Деси (Десислава Опел, директорка на българското училище „Никола Вапцаров” в Грац) и който и да е било от училището, реших да й напиша е-майл със запитване дали имат желание да направя група за народни танци.
Бях много щастлива, когато получих положителен отговор. В началото танцувахме в залите на училището безплатно, за това искам да благодаря специално на Десислава Опел, защото без нея, може би никога нямаше да стигнем до тук.
Каква е тайната да е успешна една танцова група? При западната традиция водеща е сякаш повече ролята на солиста, и в този смисъл хумористично да попитаме Кой води хорото при вас?
- За мен като ръководител и хореограф всеки един танцьор е важен и искам моите танцьори да се чувстват добре на репетиция и на сцената.
В този забързан свят, всеки отделя време и идва на репетиции да разпусне и да забрави за проблемите и въпреки че репетициите физически не са много леки, всеки тръгва усмихнат след това към къщи. Но за да е сплотена една група и да върви напред, е важно уважението, от ръководителя към танцьорите, от танцьорите към ръководителя, танцьор към танцьор или просто да бъдем човеци.
Искам и да благодаря на всички, който са част от нашата танцова група и помагат за развитието ни. Но все пак един трябва да води хорото и това съм аз.
Какво Ви отличава от другите български танцови състави - например от тези във Виена?
- Интересен въпрос, но не съм мислила върху това. За нас е най-важно да се събираме и да танцуваме, да предаваме на децата нашите танци и обичаи и да бъдем пример. Все още нямаме много участия и концерти, нито реквизиторна с носии и инвентар, много от хората не знаят, че ни има, но децата ни се гордеят с нас и това е смисълът на всичко, което правим.
Участваме в концертите на училището, винаги показваме какво ново са научили танцьорите и участваме в мероприятията на различни мигрантски сдружения. Миналата година за първи път участвахме в "На мегдана на другата България " и в момента се подготвяме за тазгодишното си участие.
Как гледат австрийците на българското танцово изкуство, кой ритъм, кое хоро най-много им харесва?
- Австрийците, поне при нас в Щирия, не са много запознати с българските хора и танци, но винаги остават много приятно изненадани от музиката и разнообразните хора, но все пак всички обичат правото хоро, защото могат да се хванат и да танцуват с нас.
А децата как е?
- Тъй като децата посещават България 1-2 пъти в годината, нямат тези спомени и асоциации, както ние. За тях танците и музиката са връзката им с България, но най-вече с родителите им, за да разберат защо са такива и да се гордеят с тях, особено в смесените бракове.
И в заключение, един по-личен въпрос: Защо избрахте да живеете и работите в Грац?
Дойдох да уча в Грац , въпреки че винаги съм мислела, че ще се върна в България след това, създадох семейство и останах.
Сега тук е моят дом и моята дъщеря расте тук, но аз съм горда,че мога да давам частица от мен и от моята България и да показваме на австрийците, че България е страна с много интересна, хилядолетна култура и традиция. Аз винаги ще съм горда ,че съм българка и ще показвам с гордост красотата на нашата страна.
В заключение искам да благодаря на моето семейство за подкрепата и търпението, както и на всички танцьори и техните семейства тук в Австрия, но и тези в Бъгария, които ни помагат винаги, когато имаме нужда от нещо.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
