Г-жо Герчева, музиката първи избор във вашия живот ли беше? Кой Ви вдъхнови за музиката?
- Бях на 5, когато в Добрич, където съм родена, дойде Варненската филхармония. В програмата им бе Пета Симфония на Бетовен. Майка ми разказа как съм стояла права, защото не съм можела да виждам сцената и съм чула цялото музикално произведение с невероятно внимание. Спомням си този момент с оркестъра, може би, по-ярко от родителите ми, но не мога да си обясня и до днес тази магия, която усетих тогава.

Първо учех балет, но някак интересът се премести към пианото. Нашите съседи имаха пиано, и тъй като жената свиреше, искаха и дъщеря им да свири. В спомените ми е останало още как играех с момиченцето им, моя връстница, и изведнъж се разнесе звук на пиано. Аз изтичах до стаята и видях жената, която свиреше: като във филмите, с дълга руса коса, изящни ръце, които се движеха.

След това попитах родителите си дали мога и аз да свиря. Отидохме в музикалната школа, приеха ме и въпросът с пианото излезе на дневен ред. Тогава пиана не се намираха лесно, но за щастие съседката предложи: "Нека Ели да идва да свири у нас, това ще помогне на нашата дъщеря да се запали по пианото!". Така тяхната дъщеря, имаше проблем, защото често чуваше: "Виж, Ели свири, отиди и ти да свириш!" Въпреки това, останахме приятелки, но аз свирих само няколко месеца в дома им. После късметът ми проработи и получих собствен инструмент.

Първата ми учителка по музика бе учила в Пражката консерватория и се бе омъжила за чех, потомък на фамилия Душек, която след Освобождението е дошла по линия на международна културна спогодба, довела в България големи чешки учени и творци като Константин Иречек, Иван Мърквичка, и много др. Интересното бе, че те не бяха отишли в столицата или в някои от големите български градове, а бяха избрали средата на Добруджа, където освен земеделие, не е имало голямо ценене на класическата музика.

Йозеф Душек бе създал духов и струнен оркестър в Добрич, а съпругата му започва да преподава пиано и двамата участват в изграждането на музикална школа в Добрич. Какъв дух са имали тези хора, това семейство, които пристигат в Добрич и искат да учат добруджанските деца на музика.

По-късно, благодарение на тях, аз имах пиано, имам го и до ден днешен, поръчков Винкелман, един разкошен инструмент. Пианото ми има своята история. Поръчано е в Германия за една дама, чиито родителити са имали чифлик в Добружда, за да може тя да продължава музикалните си занимания, но за съжаление това не трае дълго. След това пианото преминава наследствено при една лекарска фамилия с трима синове, също медици, които нямат интерес да свирят.

Единият от тях бе нашият домашен лекар. Когато той разбра, че търсим пиано, веднага го предложи. Купихме го и така се сдобих с невероятно поръчково пиано, произведено 1913 година, прекрасен звук на концертен инструмент. В онези години материалът за инструментите е съхнел при специални условия около 20 години, за да има чист и красив звук. Много съм щастлива, че го имам. Tози инструмент е с мен навсякъде.

Как продължи Вашето развитие в музиката?
- В музикалната школа бях солистка на детския камерен оркестър в Добрич с диригент Иван Станев. После бях приета в Музикалната гимназия във Варна, която завърших с отличен успех. Гимназията имаше много силен преподавателски екип, самите преподаватели имаха много солидно музикално образование и летвата на преподаване бе вдигната много високо.

През годините имах няколко срещи, които коренно промениха отношението ми и разбирането ми за музика. Първата бе с пианиста Григорий Коган / да не се бърка с цигуларя Коган/. Той бе прехвърлил 70-те, но с младежки дух и в завидна творческа кондиция, имаше в главата си 20 концертни програми, които ни демонстрираше по наш избор. Той направи 3 -дневен семинар с три ученички от гимназията, една от които бях и аз. Коган ни показа не само как се решават технически проблеми, но преди всичко как се подчинява техниката на интерпретацията на едно произведение, как се разказва история на пианото. Той бе невероятна школа , откровение за мен.

В Консерваторията в София също имах няколко ключови срещи. Една от тях беше проф. Люба Енчева, невероятна наша пианистка, за която за съжаление малко се говори. През едно лято, аз се упражнявах в зала за малки концерти в курорта Албена и се мъчех с „Болеро“ на Шопен. Изведнъж вратата се отваря, влиза една непозната жена с широка шапка, личи идва от плажа и ми казва: О, тук се свири пиано!“.

Дойде при мен и се представи, а аз се смалих, защото познах едно музикално величие. „Тук няма проф. Енчева, а съм леля Люба“, заяви тя. Седнахме заедно и тя остана 2 часа. Обясни всичко, което можеше да се каже по произведението, но и това не й бе достатъчно, след което изтанцува едно
болеро. Произведението бе родено отново. Тази магия раждаше живата музика. 

Друга ключова среща беше проф. Лиляна,която ми показа как да търся връзката между различните видове изкуства. Така концертите ни се превръщаха в спектакли. Тя събуди този интерес за синтез на изкуствата, развиваше го у мен и той остана завинаги в творческия ми път.

Към срещите, които ме изграждаха бе и тази с проф. Венцислав Николов, който ми обърна внимание към тънките психологически моменти в интерпретацията на музиката и преподаването, които не срещнах у никой друг преподавател повече. Имаше и комично-драматични моменти: имахме клавирно трио, а бяхме най-доброто трио в Консерваторията в София. На една генерална репетиция проф. Николов ни слуша, слуша… и накрая коментарът: „Момичета, когато свирите и някой от публиката като мен сега си мисли за списъка с покупки, значи нищо не сте направили. Публиката трябва да слуша внимателно това, което й казвате, а не да се разсейва с други мисли!“.

Още една среща искам да спомена - проф. Савка Шопова. От нея научих, че е важно не само да следим партньора, с който музицираме, а да творим в единение музикалното произведение. Това го казвам както на моите ученици, така и на колегите с които работя.

Разкажете ни за друга Ваша страст-дирижирането.
- Покрай мъжа ми, който беше диригент, посещавах часовете на неговите преподаватели, много музикални продукции и усетих, че с ръцете си обичам да следвам движението на музиката или да водя това движение. В началото си помислих: "Аз съм пианистка, какво ще се занимавам с дирижиране".

Но стана така, че се наложи да се върна към тези познания години по-късно във Виена, пак в музикалния театър. На една репетиция без да усетя съм си дирижирала това, което репетирахме и диригентът ме попита дали съм се занимавала с хор. А, ние с моя съпруг бяхме създали Младежки камерен хор Пловдив, които получи навремето нашата първа международна награда на конкурс в Австрия.(Бяхме си създали име с него в Европа, имаме плоча, а известната по-късно оперна певица, тогава студентка в Пловдив, Красимира Стоянова, направи първия си запис в тази плоча.)
Така с годините поех и хора в театъра.

Но най-много като дирижирането съм научила от Prof. Herbert Mogg и Prof. Franz Bauer- Theussl. Работих като пианист и асистент няколко години на Летния фестивал в Bad Ischl, който е емблематичен за виенската оперета. Тези двама изключителни музиканти са били от последните ученици на Калман и Лехар и познаваха в детайли традицията на виенската оперета. Аз имах шанса да уча от извора. За този театър съм направила 6-7 продукции. Първият ми диригентски опит в театъра беше с две пиеси на Нестрой, с ново написана музика от Dr. Breitner. Стилът типичен за музиката на XX век бе много труден, както за артистите и за оркестъра, така и за мен. Благодарение на Prof. Mogg aз се родих на сцената като диригент. Успехите си в течи начинания дължа на него.

Къде на сцената се чувствате най-добре?
- На пианото. Не казвам, че с дирижирането не се чувствам добре, но на пианото усещането ми е различно. Не може да се каже също и с кое представление най-много се гордея, те всички са част от мен. Но бих отбелязала една Вагнерова програма. През 2011- 2012 година представихме с ансамбъла на Камерната опера Лайпциг постановката „Среща във Валхала“- с 24 арии от различни Вагнерови опери, текстове итн, посветена на годишнина на Вагнер. С нея гостувахме в различни театри на Германия (Бон, Гьотинген, Хамбург и т.н).

Но голямото предизвикателство бе Байройт, като подгряващ спектакъл преди откриването на Вагнеровият фестивал. Представлението пред тази толкова специална публика, от колеги и любители знаещи музиката на Вагнер наизуст, бе посрещнато с аплаузи и ставане на крака за мен, а като се има предвид, че аз не съм германка, беше особено признание и много силно усещане. Невероятно съм благодарна на „писалката“ за този момент.

А като преподавател с какво се гордеете?
- Гордея не е точната дума. Когато преподаваш, се опитваш да запалиш огънчето в душите на учениците/студентите си и когато се получи, си щастлив.

Но бих отбелязала два момента, свързани с работата ми като преподавател, които ми донесоха особено удовлетворение. Единият в Чехия, където участвахме в конкурс за клавирни дуа-млади музиканти на възраст 14-25 години, състезаващи се в една категория. Моите ученици (14-годишни) взеха първо място, а аз бях единственият преподавател, който бе поканен на сцената и поздравен специално, голяма радост, особен момент.

Друг такъв бе през 1991 година, по повод Моцартова годишнина, за участие в радиоконкурс камерна музика на Радио София, с австрийско жури. Младите музиканти бяха в категорията от 16 до 26 години. Моите ученици (18-годишни) спечелиха първо място.

Но съм винаги особено щастлива, като чуя за успехите на мои бивши ученици или студенти, а в сърцето ми се появява особена топлина.

Благодарна ли сте на това, което Ви даде музиката и което Ви взе?
- Не бих си представила, че бих правила нещо друго в моя живот. Благодарение на музиката намерих и пътя към синтеза между изкуствата, моят вечен копнеж.

Музиката не само ми даде, но и продължава да ми дава, и съм много, безкрайно благодарна за този подарък на „писалката“.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков