Любомир Илиев превежда поезия, проза и драматургия от немски език. Завършва немска гимназия през 1968 г. и немска филология през 1974 г. в Софийския университет. През 1975 – 1979 г. е аспирант и асистент в катедра „Немска филология“ на същия университет. От 1980 до 1985 г. е редактор в сп. „Панорама“, специализирано в преводна художествена литература, до 1989 г. е негов заместник-главен, а в последвалите две години – и главен редактор.

От 1993 г. е член на Европейския преводачески колегиум в Щрален, Германия. Между 2003 г. до 2020 г. е член на президиума му. От 1999 г. Илиев е член и на Гьоте Гезелшафт във Ваймар.

Любомир Илиев е шесткратен носител на Наградата на Съюза на преводачите в България. Двукратен носител е на Националната награда „Христо Г. Данов“ за художествен превод (2008 г. за автобиографичната „Да люспиш лука“ на нобелиста Гюнтер Грас и 2009 г. за „Човекът без качества“ на Роберт Музил). Получава австрийската държавна награда за художествен превод 2011. Носител е и на призовете „Сребърната сова“ (2019) на Европейския преводачески колегиум, Национална награда за превод „Стоян Бакърджиев“ (2025) и др.

Г-н Илиев, Вие преведохте на български последните лекции на проф. д-р Иван Шишманов, предназначени за чуждестранни немскоезични студенти по славистика, написани от лектора направо на немски език. Как се превежда историкът проф. Шишманов? Как се е променил немският?

- Вече половин век превеждам лирика, драма и проза от немски на български и на практика молбата да преведа изнасяните във Фрайбург преди сто години лекции на Иван Шишманов отначало ме стъписа. Постепенно обаче се убедих, че имам пред себе си наистина забележителни текстове, които по нищо не отстъпват на творбите от подобно естество на немските класици. Немският език на Шишманов е на изумително високо равнище: ясен, недвусмислен, лексикално богат.

Тук изобщо не се спирам на съдържанието, което само доказва, че както германците основателно се гордеят с Гьоте, Шилер, Лесинг, Хердер, така и нашата култура може да изтъкне в своя полза делото на Иван Шишманов. Жалко е, че досега името му се знаеше главно в тесните научни кръгове и силно се надявам излезлият сборник „Славянският свят“ да заличи тази несправедливост и да събуди интереса на повече хора.

Какво от живота и делото на проф. Иван Шишманов Ви направи впечатление?

- Ами например фактът, че е имал уважението на цяла Европа като равностоен събеседник по въпросите на паневропеизма, че е осъзнавал колко важно е единението на европейските народи и че далновидно е прозрял много събития – уви, невинаги лицеприятни, – които ни тревожат и днес.

Като превеждате по-старинни текстове, замисляте ли се напр. за забвението, в което потъват творците/ героите, не само българските? Или по някои други такива житейски въпроси?

- Едно от основните правила, към които се придържам, е текстът на моите преводи да звучи за читателите им така естествено, както е звучал оригиналът за съвременниците на автора. Разбира се, много ми помага натрупаният опит: зад гърба ми са трицифрен брой преведени книги и над 120 000 стиха.

Но абсолютно всеки път си задавам въпроса за каква публика е предназначен преводът ми. Ето, излезлият неотдавна „Чорлав Петър“, тази задължителна класика на детската литература, преведена на повече от 40 езика и с над 540 преиздания само в Германия, трябваше да стане и на български така, че нашите деца и внуци да я разбират без затруднение и да се насладят на онова, което знаят наизуст техните връстници в чужбина. Затова не обръщам внимание на негодуванията на „бг-мамите“, че книгата била жестока и щяла да им уплаши децата (впрочем подобни искри прехвърчаха и след излизането на превода ми на „Макс и Мориц“).

Последните Ви преводи са свързани със Struwwelpeter (Чорлав Петър ) и Роберт Музил. Как се превежда днес „Чорлав Петър“ с неговите приключения, някои от които могат да прозвучат по-расистки или дори направо невъзможно/ жестоки?

- Расистки?! Та нали великанът Никлас кори тримата хлапака, които подиграват „арапчето“ заради цвета на кожата му, с думите: „Какво виновно е момчето, / задето черно е в лицето?“ Не е зле понякога да надзърнем оттатък оградата на собствената си кошарка и да се запознаем с творчеството на другите, с техните възпитателни методи и т. н. Тъкмо Иван Шишманов е убеден в плодотворността на културната симбиоза между отделните нации.

Колкото до превода ми на „Човекът без качества“, той е от 2009 година, така че не е съвсем нов.

В Австрия много често хората казват, че са чели Роберт Музил, а всъщност не го познават, просто от суета и парадиране, как гледат на Музил в България?

- Не смятам да се отъждествявам с представите на австрийците за литература, а и приведеният от вас пример надали се отнася да австрийците изобщо, но водещите издателски къщи Literaturhaus München и Bertelsmann AG в свое изследване сред 99 експерти поставят „Човекът без качества“ на първо място сред немскоезичните романи на ХХ век - преди ‛Процесът‛ на Кафка и ‛Вълшебната планина“ на Т. Ман…

Романът е наистина върхово явление в световната литература. Коментаторите единогласно го поставят – наред с „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст и „Одисей“ на Джеймс Джойс – в основите на европейския модернизъм. Впрочем, сравненията с тези двама гении доста са дразнели Музил, тъй като е смятал за свои предходници немските класици, както и Флобер, Достоевски, Ницше. Така или иначе, сравненията с Пруст и Джойс подчертават най-вече, че, подобно на тях, схваща романа като енциклопедично представяне на действителността и че това представяне по същината си е комическо.

За тази цел Музил изобретява собствени реторически инструменти за сатиричната си визия, създава най-многостранната, най-глъбинната ирония, която може да се открие в европейския роман. Нейните корени са в немските романтици (преди всичко Новалис), но при Музил тя става многопластова, с разказвач и действащи лица, размишляващи с комична сбитост и сатирични съседства, което превръща „Човекът без качества“ в несравнимо интелектуално пиршество.

Макар и писан преди близо 80 години, макар за него да се говореше немалко и у нас, като текст романът бе непознат за българските читатели поне по две, според мен, причини. Първо, комунистическата цензура му бе лепнала клеймото на „идеологически съмнителна“ творба, на „упадъчна“ литература. Второ, очевидно не е имало достатъчно добре подготвен преводач, който да се захване с такъв тежък труд.

За роман като „Човекът без качества“ нормалното владеене на двата езика (чуждия и родния) и обикновените литературни познания никак не са достатъчни. Тук е нужно както умението да се провреш през безброй смислови пластове (Милан Кундера неслучайно казва, че не познава друга творба, в която толкова много място да се предоставя на мисленето!), така и нагласата на ироник, за да стигнеш до адекватно препредаване на авторовите внушения, а не на последно място – и добра кондиция (все пак това са близо 2000 страници текст!)

Признавам, че преди трийсетина години подобен превод доста би ме затруднил, та и аз дълго отхвърлях мисълта да се заловя с Музил. Но преводаческият ми гръбнак междувременно заякна дотам, че дръзнах да посегна и към този знаменит роман.

Колко време ви отне работата по превода, кой беше главният ви помощник?

- Преведох „Човекът без качества“, мисля, за около четири години. Но тъй като знаех, че ако се занимавам единствено с тази книга, бих могъл да се удавя в бездънния й океан, от време на време насичах въпросния период с паузи, в които превеждах други, знакови за съвременната немскоезична литература, но все пак по-лесно „смилаеми“ автори, като Уве Тим, Мартин Зутер, Даниел Келман, Гюнтер Грас, и с помощта на тези „спасителни островчета“ стигнах до заветния отсрещен бряг.

Удовлетворението от приключената работа многократно заличи мъките ми на преводач, които ме гнетяха през тези четири години. А и текстът те засмуква така, че направо няма измъкване от въртопите му. Особено ми олекна, когато разгадах откъде ми е позната тази ирония: макар и с друг знак, я откриваме ни повече, ни по-малко в Хашековия „Швейк“ - сякаш тамошният фердкурат Ото Кац е повишен в генерал Щум фон Бордвер, извънредно комичната фигура в романа на Музил, която извиква на моменти истински сълзи от смях в очите на читателя.

Основен помощник - не, по-скоро съратник - за кой ли път вече ми беше моята издателка и редакторка Любомира Въжарова, чиято смелост да публикува в издателството си „Атлантис-КЛ“ творба като „Човекът без качества“ в днешното бездуховно време заслужава най-дълбок поклон. Чета твърденията на някои литературни зевзеци, че романът на Музил бил прочетен докрай от един-единствен човек: автора му. Е, те затова са и зевзеци: за да правят ефектни, но далечни на истината изцепки.

Само че истината е далеч по-друга: преводачът няма как да не прочете творбата поне няколко пъти, и то с особено внимателен поглед (Далчев наричаше превода „най-вдълбоченото четене‛), а редакторът - да я отупва като брашнян чувал дотогава, докато изчисти и последните разминавания с оригинала. А четири очи – нека напомня това златно правило в превода – винаги виждат по-добре от две, стига, разбира се, да гледат в една и съща посока, какъвто е и случаят с мен и г-жа Въжарова.

Не си правя илюзии, че в последна сметка тук-там все пак не е останало някое петънце, някое недоглеждане (при такъв обем и такава сложност на текста обратното надали е възможно). Но дори да е така, романът е толкова богат сам по себе си, че от него неминуемо ще се е запазило достатъчно много и в превода.

Ценна помощ ми оказаха и колегиалните съвети на преводачите на Музил от цял свят. С повечето от тях съм добър приятел и не ми беше трудно, нито срамно да ги моля за помощ при тълкуването на този или онзи главоломен пасаж. При това, става въпрос не за съответствия на ниво „дума“ - при превод на такова равнище там не би трябвало да има непреодолими спънки; а на ниво „смисъл“, сиреч „какво точно е искал да каже авторът и как си решил този проблем ти“. В такива „семейства‛ съм и с преводачите на Гьоте, с преводачите на Грас по света... Много ги ценя.

Вие сте преводач с огромен опит и върхови постижения в преводаческото изкуство („Фауст‛ на Гьоте, „Корабът на глупците‛ на Себастиан Брант, „Смъртта на Вергилий‛ на Херман Брох, „Сидхарта‛ на Херман Хесе, „Процесът“ и „Метаморфозата“ на Кафка и много други). Изключително верен сте на оригиналния текст. Какво да очаква читателят, решил да се запознае с Музил на български език?

- Това, което читателят може да очаква и което неминуемо ще получи от романа, е изключителната духовна наслада. Текстът се лее плавно и красиво като пълноводния Дунав край Виена – в сравнение с него, по самобитното определение на моя приятел Митко Новков, съвременната литература е задръстена като Перловската река.

В него има и дълбоки философски прозрения, и пленителна ирония, които – особено събрани накуп – нямат равни в световната литература. Прословутата „успоредна акция“ неминуемо ще припомни на читателя годините на тоталитаризма с безбройните такива помпозни, но вътрешно кухи „мероприятия“. Нима по подобие на несъществуващата днес Австро-Унгария (в „Човекът без качества“ тя носи ироничното наименование Какания) не се разпадна и „великият“ Съветски съюз?

В романа си Музил поставя екзистенциална диагноза на целия ХХ век и го превръща в интелектуален синтез, чиято общоевропейска важност не е обезсилена и днес. С това големият писател се превръща в принц на европейския дух, който – подобно на нас, днешните европейци – мечтае за различна, но не шизофренна Европа. През годините, в които превеждах творбата, тя ми звучеше с нарастваща актуалност и ме караше да стигам до най-неочаквани прозрения. Изобщо не се съмнявам, че и читателите ще я възприемат като истински паноптикум на европейския дух, нарисуван с прекрасни изобразителни средства.

И ако някой прояви недоволство, че романът не е завършен, нека знае, че, пишейки романа, Музил сякаш се стреми все по-определено да покаже, че историята и разказът за историята продължават безкрайно, независимо колко силно е желанието ни да ги сложим в ред. Така „Човекът без качества“ въплъщава в себе си една от особеностите на модернизма – романът и изобщо творчеството се възприемат не като конкретно действие, а като процес, като непрекъснато движение, като нескончаемост. Впрочем, и трите романа на Кафка - „Процесът“, „Замъкът“ и „Изчезналият“ („Америка“) - също не са завършени, но това не им пречи да бъдат едни от най-големите романи на ХХ в., какъвто безспорно е и този.

Как успявате, въпреки непрекъснатото накъсване на повествователната нишка, да изградите такава прецизна и ясна картина, всяка следваща да е равнопоставена на предишната по яркост, прецизност и изразителност?

- О, не ме надценявайте, заслугата да тече един текст „прецизно и ясно‛ е преди всичко на автора, негово дело е, тъй да се рече, първичният творчески акт. Преводачът обаче трябва да познава особеностите на стила му до най-малката подробност, да знае къде трябва задължително да ги следва и къде може да ги позагърби.

Една езикова среда, разбира се, винаги си остава уникална, но че е възможно всяка литературна творба да бъде претворена на родния език, за мен е вън от всякакво съмнение. Няма непреводими автори и книги, практиката всекидневно ни убеждава в това.

Основният въпрос е кое точно ще бъде възприето като единица мярка за автора или книгата. Ако тази единица мярка е отделната дума, преводът е обречен на буквализъм, скованост, че и невъзможност. Ако сме възприели за единица мярка отделното изречение, нещата не стоят много по-добре.

Представете си например, че любим похват на автора е използването на алитерации, но тъкмо при превода на изреченията, в които ги има, те няма начин да бъдат препредадени другояче, освен с насилие над смисъла. Какво ни пречи обаче да употребим този похват в някое друго изречение, преди или след въпросното? Това в никакъв случай не би било предателство спрямо автора или творбата му, а тъкмо обратното – пример за адекватен творчески превод.

Ето защо, за да отпаднат всякакви съмнения в преводимостта дори на най-трудни автори, единица мярка за превода трябва да е целият текст, неговото цялостно звучене като смисъл, ритмика, пълнокръвие, въздействие върху читателя. Тогава ще замлъкнат и ехидните подмятания от типа: „Преводът е като жената: ако е хубав, не е верен, а ако е верен, не е хубав“. Един превод наистина може да бъде и хубав, и верен, но само когато преводачът има цялостен поглед върху текста, а не го разпарчетосва на думички и изречения.

Това обаче е трудна задача, която е по силите единствено на професионални преводачи с богат опит. Такива, уви, днес май са вече изчезващ вид.

Считате ли, че днес има австрийска литература или дали тя е само част от немската литература?

- Не само има австрийска литература, но с риск да огорча германските си приятели, ще кажа, че в последните години тя според мен е по-добрата част от немскоезичната литература на днешното време. Това е и причината да се насоча напоследък към австрийски автори: наред с класици като Густав Майринк и Томас Бернхард - например Роберт Зееталер, Норберт Гщрайн, Волф Хаас, Кристоф Рансмайр и Роберт Менасе и др. Много се радвам, че намират добър прием сред българските читатели.

Какво е за Вас немският език?

- Това е езикът, който чрез своите най-добри образци ми показа какво е голяма, стойностна литература и всъщност ме отказа от амбицията за собствено творчество. Това мое решение, взето преди десетилетия, се оказа много важно и изобщо не съжалявам за него.

Над какво работите в момента?

- В момента, признавам, си почивам – нещо, което ми се случва извънредно рядко. Но около 150-годишнината на Томас Ман миналия месец имах толкова много работа, че реших да заредя батериите, преди да продължа по-нататък.

Притеснявате ли се, че изкуственият интелект ще промени работата на преводачите? Какво е най-важното за преводаческото изкуство днес?

- Не, никак. Той има още много да учи, за да стигне равнището на „човешкия“ превод. Тогава да му мислят следващите поколения.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков