препечатваме Явора Стоилова - оперна певица, поетеса и праплеменница на големия български поет Пейо Яворов, която този път разказва за любовта на майка си - Ганка Найденова със световноизвестния австрийски пианист и композитор Винфрид Волф. Запознанство, започнало в Берлин и завършило ... в Париж.
Паралелно в сюжета вървят и оше няколко любовни нишки, които се отнасят до баща й - големият български художник Васил Стоилов.

Майка ми обичаше да говори за миналото си и разказа за него без да спестява нищо в биографичната си книга "В часа на синята мъгла". Баща ми, напротив, заключваше личния си живот в мълчание, което другите напразно се опитваха да нарушат. Въпреки, че след смъртта му се появи на бял свят книга, в която се говори за голямата му любов със съпругата на писателя Змей Горянин. Подозирам как би реагирал той, ако можеше да я прочете. Би се усмихнал с дяволито пламъче в синьо-зелените си очи: " Е, и какво от това? Хора бяхме. Живяхме. Грешихме..."

Знаех, че някога, в Париж, преди да срещне майка ми, той, по нейни думи, обичал едно момиче, към което до края на живота си изпитвал вина... Първата му любов в Париж - градът на разделите...Може би го наричам така заради неизменната нотка на тъга във френските шансони. Или, защото в Париж се разделих и аз с първата си любов, както се случило и с баща ми, и майка ми преди да се случи с мен...

Много по-късно, когато подреждах архива на баща си в София, намерих негово неизпратено писмо до голямата му любов в Париж.

"На тази, която може би ме смята неблагодарен и недостоен, изпращам моите искрени поздрави и моето голямо уважение.
Животът тече все така - неумолим и сив. Без никаква работа, без идеи, без бъдеще в родната майка земя, която ми е мащеха...
Въпреки, че все още обичам всичко, което съществува. Обичам много Париж и незабравимите приятели там, но това не ми връща златното и единствено минало, загубено (кой знае?) може би завинаги...
Ти тежиш на душата като свята мъченица и изпълваш сърцето ми с болка.
Моята вечна мечта е само да се върна в близкото бъдеще в Париж и там да загина като човек, спасен от корабокрушение..."

Безименната любима на баща ми, останала някъде далеч, в страната на мечтите...

В Париж се разделила и майка ми със световноизвестния австрийски пианист и композитор Винфрид Волф. Тя е описала срещата си с него в биографичната си книга. Но за раздялата в Париж не споменава нищо. Научих за нея в Залцбург, където се бях записала в курсовете по вокално майсторство на Маестро Кампогалиани, учителят на Павароти.

Беше през един дъждовен ден. Предстоеше ми участие в концерт на млади музикални изпълнители в Моцартеума, в който Маестрото ме беше избрал да представлявам майсторския му клас. Много обичам дъжда, но сега, когато чаках без чадър пред стоянката за таксита и от косите и дрехата ми се стичаха тънки водни струи, ми се искаше никога вече да не вали. Кихнах няколко пъти и това ме уплаши още повече.

Болна ли щях да пея на този представителен концерт? Точно тогава като спасително крило над главата ми се разтвори мъжки чадър. Погледнах с благодарност към своя спасител. Беше възрастен, много изискан мъж с енергичен поглед и леко иронична усмивка, която не слизаше от лицето му.
- Ще изчакам да дойде такси за вас, фройлан - каза ми той - Не излизайте в Залцбург без чадър! Музикантка сте, нали? Чакайте, да отгатна... Може би сте флейтистка... Толкова сте крехка и нежна. Приличате ми на водно конче...

Потръпнах. Познавах тези думи от разказите на майка си.
- Запознах се с Винфрид в Германия, по време на едно от онези затъмнения, които предшестват алармите за бомбените атаки. Беше война, враждебно време. Влязох набързо в едно кафене и седнах на единственото свободно място в него срещу мъж, когото сякаш познавах отнякъде...
- Безумие е войната, фройлайн - каза той с подчертана австрийска интонация, която омекотяваше твърдия немски говор - Умират стари, млади и невинни деца... Умират красиви момичета като вас!.. Толкова сте крехка и нежна! Приличате ми на водно конче... От страната на сънищата ли идвате?

- Идвам от България!
- О, вие сте славянка, така ли? Майка ми също е славянка, от онези славяни, вендите, които са живели в околностите на Берлин.
- Вие казвате, че сте славянин, но аз не съм - прекъснах го аз - Фашистката ни държава по хитлеристки образец се отказа от славянския ни произход и ни обяви за наследници единствено на прабългарските племена!...
- Тежко наследство днес е славянската кръв - усмихна се малко тъжно той и добави - Наистина ми приличате на водно конче!...

Колко много време делеше този берлински спомен на майка ми от моя залцбургски спомен за един и същи човек - австрийският пианист Винфрид Волф. Изобщо не се съмнявах, че човекът с чадъра е точно той. Навярно водеше майсторски курсове за млади пианисти в Моцартеума. Излишно беше да го питам как се казва. Познавах го без дори да съм виждала негова снимка. Странно беше, но за миг сякаш изпитах любовта на майка си към него.

- Често ли казвате на младите момичета, че приличат на водни кончета? - изненадах го с въпроса си аз.
Той ме погледна малко учудено и все пак отговори:
- Само веднъж, преди време - в Берлин, на едно българско момиче... Не знам защо, но вие ми напомнихте за нея, фройлайн.
- Защото съм дъщеря й. - погледнах го право в очите аз.
Наистина странен разговор водехме с него. Не споменавахме имена, но и двамата чудесно разбирахме всичко.
- Искате ли да пиша на майка си, че съм ви срещнала? - зададох въпрос, на който вече знаех отговора.
- Няма смисъл, фройлайн. - каза той с леден глас - Ние с нея се разделихме в Париж...

Така и не разбрах какво се беше случило в този град на любовта и на разделите. Беше нещо, което отказвах да приема. Когато една красива приказка има тъжен край, по-добре е да се върнем в светлото й начало...

Езеро, недалеч от Виена. Майка ми не е писала в книгата си кое... Тя е облякла най-хубавата си рокля от тънък воал на розови цветя. Двамата пътуват с лодка по спокойните води на езерото. Той й говори за Моцарт и за Бетовен...
- Защо не ме целунеш? - попитала го майка ми.
- Оставям на слънцето да те целува...
Много отдавна е било... Сякаш преди векове.

Написах днес,
но беше вчера,
когато пишех
тези думи,
защото времето
застива
само на хартията,
а всъщност
никога не спира,
отминава,
и всичко изживяно
се превръща в сън,
от който се пробуждаш
в друго време
с усещане, че нещо
си пропуснал,
един изстрадан миг
като цветята
във вазата увехнали,
изгубили отдавна
аромата
на вечерта,
в която ги поднесе...
А в стаята угасват
няколко звезди,
които са блестели
във очите ми...
Но аз забравих
за какво
съм плакала,
защото "днес"
било е преди
векове...


На записа Винфрид Волф свири Чайковски

https://youtu.be/dUPIfU5bv9g?si=RTcidbSFsOKyR-qh