Освен утвърдена писателка с книгите "Macbeth Melania", "Mit Elfriede durch die Hölle" и др., Тивалд още е поетеса - "Marinas letzte Briefe"(посветено на голямата руска поетеса Марина Цветаева), драматург, учителка във Виена и какво съвпадение: градинарка в свободното си време в биостопанството си в Бургенланд, като част от биологичните й продукти могат да се закупят в събота на фермерския пазар в Fürstenfeld.
Романът „Градинарят и смъртта“ (ИК Aufbau) на Георги Господинов е избран за книга на месеца за септември от Главната асоциация на австрийските книжари, съобщава сайтът на организацията, цитиран от БТА.
„Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов е истински късмет: автор, който вече е преминал през всички етапи на романното майсторство, се впуска в автобиографично разказване за смъртта на баща си и успява да запази литературната сила на това драматично събитие. В същото време не позволява на личното преживяване да му отнеме умението да разказва. Разказвачът постоянно размишлява, изгражда мрежа от ретроспекции и предсказания и поставя фокуса върху баща си, за да разкрие цял един свят. „Градинарят и смъртта“ е един от най-вълнуващите романи на последните години“, посочва мотивировката на австрийското жури.
Книга на месеца е литературна инициатива в Австрия, стартирана през 2018 г. от Главната асоциация на австрийските книжари (Hauptverband des Österreichischen Buchhandels) в сътрудничество с Radio Ö1. Програмата има за цел да открои изключителната съвременна литература и да насърчи връзката между книжарниците и читателите в цялата страна, посочват организаторите.
Всеки месец жури избира една забележителна книга, която се промотира чрез участващите в инициативата книжарници. Тези книги се поставят на видно място в магазините, придружени от плакати и дигитални материали, и се обсъждат в Radio Ö1. Над 120 книжарници участват в програмата, което я прави значимо културно събитие в литературната сцена на Австрия.
Романът на Георги Господинов „Градинарят и смъртта“, който е преведен на немски език от Александър Зитцман, е в топ 10 за месец септември (на пета позиция между Кларис Лиспектор и Пол Линч) в класацията SWR Bestenliste (бел.авт. - списък с препоръчани книги, създаван от германската радиостанция SWR).
Ботаниката все още знае малко повече от нас за смъртта
Аз пиша тази рецензия, докато гледам цъфтящия хибискус и жълтия кантарион. Толкова за моето аз в текста за книгата на Георги Господинов "Градинарят и смъртта", който е много личен манифест за живота. Само двама от 4-мата главни герои са успели да влезнат в заглавието на книгата: освен Смъртта, също и бащата на автора, градинарят. Градината и синът са другите двама в този четириъгълник на взаимовръзките в повествованието.
В последните години мемоаристиката се радва на повишен интерес, а жанрът е внос от англоамериканското пространство, където отдавна по един артистичен начин се описват особени събития от собствения живот.
В Европа, когато става въпрос за нещо биографично, много обичаме термина автофикция, премигваме и си казваме, че на теория всичко може да е измислено. В сравнение с автобиографичната неопределеност на моменти, на този фон мемоарите могат да се разглеждат като еманация на откровеност. Но как самият Господинов определя жанра на своята книга? "Това е елегичен роман, мемоарен роман или градински роман. На ботаниката меланхолията й е все тая."
Пишещият Аз е действителният Аз.
Бащата е мъртъв. Директно да се насочим към къщата и градината: тази книга е много разтърсваща, докосваща и същевременно пълна с нежност. Повествованието върви и по "права линия", но в същото време е пълно с меандри, т.е криволичи като завоите на една река, и сигурно ще придружава много читатели чак до момента, когато родителите им починат.
Господинов е наясно, че той се движи по тънката граница между действителността и думите. Той ни посреща в светая светих на Смъртта и градината с думите: "Всяка разказана история, облечена веднъж в думи, вече не ни принадлежи, дори и да сме я преживели лично. Тя е толкова част от истината, колкто е и част на фантазията, от фикцията".
Голямото предизвикателство за някой, който казва на себе си, че небето, което гледа, докато си почива от писането, изглежда в този момент като описано от Омир, е когато постоянно сравняваме физиката на преживяването, щом става въпрос за абсолютността на преживяването на Смъртта.
Градината е идеалното място за такива сравнения между Живот и Смърт, Реалност и Фантазия, защото тя точно, както Смъртта - мното здраво е вкоренена в реалността, и тези от нас, които се грижат за градините си, много добре разбират тази велика Сага на Живота, на Ставането и Умирането. Тази реалност буквално може да се докосва.
Градината на бащата е като подвижен дом, любимите лалета винаги се преместват с него, градината е това пространство, където се отива, за да намерим вътрешно спокойствие и тя е истинско убежище за разказвача. Разказвачът, в сравнение с бащата, които непрекъснато полива, сее и събира реколта, се занимава с европейския литературен канон.
В градината се срещат двете неща: цветето и образът.
" В Ботаниката има прераждане на една алегория, тук е началото на идеята. Освен това има рози, домати, чушки и круши. Те всъщност, винаги толкова естествено присъстват тук до момента, в който градинарят, чийто синове му казват да спре да работи и той се озовава в тази последна градина, наречена гробище. Но щом вече го няма градинарят, никой не занимава с култивирането на градината, "божурите сякаш са полудели", а синовете четат оскъдните му записки за грижата по градината.
В крайна сметка градината е това място за обяснение на любов на бащата към синовете му, тъй като той идва от една генерация, възпитана да не изразява своите чувства. И както една невидима ръка сякаш разпрострира своята магия върху градината, на страниците от книгата има нежни рисунки на семена от растения, плодници, тичинки на цветя. "Зеленият фитил" ги нарича Дилън Томас и Господинов го взема този цитат.
Литературата също може да си я представим като една градина, от която човек бере и може да се храни. Освен Дилън Томас, на страниците на Господинов съществуват и Омир, Сюзън Зонтаг, Уистън Хю Одън и Волтер, като последният дава и допълнително разяснение.
Този герой на Просвещението, чиято новела "Кандид" приключва с прагматично-ескапистичното изречение (от англ. escape): "Ние трябва да гледаме своята градина", но той със собствените си ръце не бе посадил и една краставица. С това всъщност се занимаваха градинарите на Волтер.
Има един такъв магически реализъм в наблюденията на Господинов, едно много земно, реалистично разбиране. Зад Смъртта, е животът на бащата, на майката, израстването на автора в комунистическа България с нейните лишения и абсурдни пируети в поведението.Един живот, който в своите реалности е много, много далеч от реалностите на Европа в 21-и век, от неговия живот като писател и неговите пътешествия.
Бащата не е интелектуалец, неговият архив е много скромен. И въпреки това, той е разказвач, той е "пасторът на едно малко "стадо" с разкази" и "един поет, без той самият да съзнава това".
Разказите, запазили парадоксално-поетическото в абсурдното ежеднение на комунизма, омагьосват. И не е чудно, че Господинов винаги се връща към тях: "На мен страшно много ми е необходим един от разказите на баща ми", отбелязва той.
Повествованието в тези разкази и ние, които ги четем, вече сме преминали най-лошото. Болестта, която убива баща му, опустошава и тялото му. Примерът с болката показва дилемата на сина, който преживявайки тази Смърт, пишейки. Докъде може да се отдалечи той в своята уязвимост в това полуфилософско осмисляне? Първо се говори за "физика на болката", която ни освобождава от "смазваща празнота" и "метафизическото Нищо на Смъртта".
Във втората половина на книгата, преминали вече "моста на Нощта", отиваме към есенциалното. Светът се връща в телесното, точното описание на болката от смъртта: "Сега тя е дълбоко в гърдите, където е диафрагмата, заседнала като тапа. Тази болка ми пречи да си поема дълбоко въздух. В действителност тя се движи, сега болката ме хваща за гърлото, където е центърът на сълзите."
Още един коментар за книгата, този път за елегантния, много съчувстващ превод на Александър Зитцман.Той е пресъздал по един вълшебен начин своеобразния стил на автора, идеосинкразията на бащата и игривия му начин на говорене, дори там, където става дума за минимални фонетични размествания.
Последното изречение пак принадлежи на Георги Господинов, който приключва книгата си с поглед към градината: "Баща ми остави няколко последни думи. Казах си: през пролетта ще ги прочетем".
