Когато хората чуят „Бърза помощ“, често си представят сирени, напрежение, смърт и много кръв. Истината е, че тези елементи са част от работата на парамедиците, но не са нито единствената, нито дори най-честата страна на тази дейност. Спешната медицинска помощ не е само медицинска — тя е и дълбоко човешка. Именно това ме накара да избера да стана доброволец в бързата помощ към Червения кръст в Австрия. Освен изявения ми интерес към медицината и физиологията, решаващ фактор за мен беше и желанието да бъда полезна на хората около себе си, да мога да им оказвам подкрепа в момент на най-голяма нужда.
От дигиталния свят към реалната помощ
Още в разгара на пандемията започнах да търся начини да развия практическите си умения за оказване на първа помощ. Основната ми работа е в онлайн креативната сфера, тоест свързана е с часове седене пред компютър. Сблъсквайки се обаче със здравната криза и виждайки задълбочаващите се последици, постепенно започнах да усещам, че не ми е достатъчно да бъда активна единствено в дигиталния свят. На прага на зрелостта, в добро здраве и с енергична натура, инстинктивно започнах да търся начини да бъда в по-директен контакт с хората. Исках да развивам умения, които излизат отвъд сферата на интелекта и изискват физическо присъствие, дисциплина, бърза реакция и сила на духа.
Започнах с редица онлайн курсове за оказване на първа помощ. Впоследствие добавих и практически обучения, специално насочени към спешни случаи с деца. Аз имам три малки момчета вкъщи и такива знания са безценни, макар човек винаги да се надява никога да не му се налага да ги прилага на практика. Още по време на тези курсове окончателно взех решението да продължа и да се квалифицирам като парамедик. Така започна професионалното ми обучение към австрийския Червен кръст.
Да си доброволец в Спешната помощ в Австрия
Година по-късно, след 160 часа практика в линейка и поредица от изпити, официално завърших обучението си и постъпих като доброволец в екипа на бързата помощ. В нашия регион в Австрия — Каринтия — близо една трета от парамедиците в Червения кръст работят на доброволчески начала. Изискванията към доброволците са идентични с тези към колегите, които работят срещу заплащане. В дейността ни на терен, както и в задълженията и отговорностите към пациентите, не се прави разлика между двете групи. Това създава усещане за единство между колегите и ни дава възможност да се развиваме с ясен фокус върху пациентите и върху уменията си да им помагаме. Предимството за нас, доброволците, е, че можем свободно да избираме кога да поемаме смени и с кого да работим в екип. Именно тази гъвкавост позволява на хора като мен да вършат тази работа, без да прекъсват основната си кариера или да правят компромис със семейството си.
Подобен вид доброволческа структура е добре установена в Австрия и дълбоко вкоренена в културата на страната. Доброволчеството безспорно се основава на човечност и желание да бъдеш полезен на обществото, но тук то е достъпно и устойчиво не защото хората са по-добри, отколкото например в България. Моят опит показва, че ние, българите, сме сърдечни, комуникативни и дейни хора. Разликата според мен е по-скоро в обществената организация и в личната дисциплина, които могат да преборят хаоса на ежедневието. Разковничето е в разбирането, че ако човек избере да подобри или развие дори една малка част от себе си, това неизбежно ще се отрази и на всичко, и на всички около него.
Първата помощ — решаващо умение за всеки
В България доброволческата дейност постепенно навлиза и в сферата на спешната помощ. В момента, макар и все още ограничено, се провеждат обучения за парамедици-доброволци в София. Надявам се в бъдеще подобни възможности да са по-достъпни и у нас, както и във всяка страна, за хората, които искат да се ангажират с такава дейност.
Не всеки човек е подходящ да бъде парамедик, нито всеки има възможност да бъде редовен доброволец. Това, което смятам, че всеки един от нас може да развие, е умението да оказва адекватно първа помощ. Това е едно от най-ценните умения в днешно време, защото може да изиграе решаваща роля за спасяването на живота на човека до нас.
Представете си общество, в което човек знае, че дори и да му се случи нещо неочаквано и да има нужда от спешна помощ, винаги ще има рамо, на което да се облегне, и човек — дори непознат — на когото да разчита, докато пристигнат професионалните спасителни служби.
Това е в ръцете на всеки един от нас. Всъщност, най-важната помощ не започва с линейката, а с човека наблизо, който знае как да реагира.
