Визитка: Зора Динкелман е българска писателка и журналистка с богат професионален опит. Баща ѝ е известен ядрен физик, което обяснява научния и изследователски дух в творчеството й. Работила е в едни от най-четените вестници у нас, в БНТ и БНР.
От 2002 г. е в Берлин сьтрудник на швейцарското радио SRF и вестници от медийната група NZZ. Омъжена е за Фриц Динкелман, писател, драматург и режисьор (асистент на Макс Фриш) и близък на Ерик фон Деникен. „Квантов грях“ е шестият ѝ роман.
Зори, как попадна в журналистиката? Аз те помня като международник, това ли е твоята област в журналистиката, в която работиш и до днес?
- Спечелих конкурса на в. Народна младеж за очерка си "Примера на комуниста".... Златна писалка беше наградата и стажантско мястот в отдел "Писма на читателите" и социални проблем. Написан бе за колегата на татко, също физик, проф. Никифор Кашукеев. Семействата ни бяха близки, макар че Никифор беше експериментатор, а не теоретик, като татко. В очерка писах как обича природата, спасява ранени птички... И как в полицията в годините преди 9-и септември са го били по петите, защото го подозирали, че симпатизира на комунистите.
Бях най-младата журналистка... Шеф ми беше Йордан Янков, колеги- Маргарита Мартинова, Димитьр Шумналиев, Катето Близнакова, Борис Данков... Голяма школа беше!
Николай Мишляков завеждаше документация, а и при него имаше страхотни книги. Там сё влюбих например от пьрви прочит в Кафка, в новелите, притчите и метаморфозите му, особенно в новелата за Грегор Замза, превърнат в хлебарка. Тогава неправилно го превеждаха като насекомо. Правилното е вредител... За близкие си хора, за обществото - вредител! Тогава реших да пиша литературни текстове и с малко думи да мога да изразявам чувствата си.
Твоят татко бе известен ядрен физик, не си ли си мислила такъв вариант- жена-ядрен физик...
- След стажа си в. Народна младеж се оказах на стаж в Българското национално радио, на 4 етаж в отдел "Международна информация", кьдето опитният редактор Жечо Чолаков ме въведе в занаята. На около бяха повечето роднини на известни хора, а моят баща беше известен физик и разбира се, че имах много по-добри шансове да трьгна по неговите стьпки. Той имаше група от двадесетина млади хора, аспиранти, кандидати на науката. При татко защищаваха дисертации, учеха се, бяха предимно мьже. Реших, че повече ми се занимава с журналистика и продьлжих по този пьт. Един ден ме "осинови" като стажантка, в. Орбита - седмичник за наука и техника и това беше за мене идеалния вариант, да сьчетавам научния поход с журналистиката. Имах достатъчно време за учение и четене на научна литература.„
Как замина за Берлин?
- За Берлин заминах по покана на бъдещия си сьпруг, с който се срещнахме на тогавашната ми web-страница, в която канех на разговор психиатри, криминалисти... Интересуваха ме темите за девиантното у человека, за източниците на т. нар. грехове и т.н. Фриц Динкелман ми писа, че и него, като писател го вълнуват тези теми. Той е бил успешен съдебен кореспондент за всички най-важни в държавата съдебни дела за SDA- швейцарската новинарска агенция и швейцарското радио SRG.
Какво ти даде работата от Берлин за швейцарското радио SRF и за вестници от медийната група NZZ?
- След брака си с него започнах да сьтруднича на швейцарского радио като правих записи и анкети по улиците и с хора, за вестниците - започнах като фотограф и с текстове под снимки. Триумфьт ми беше цяло фолио в Südostschweiz, преди 10 години, което бе посветено на 65 -та среща на лауреатите на Нобелова награда в Линдау, петима накуп иниервюирах... И сега на 28 юни до 3 юли 2026 година сьм в Линдау, на 75-та годишнина на Nobelpreis Träger Meeting.
Журналистиката се промени, как се променя и медийната среда?
- Журналистиката на Запад ме впечатли с много прецизната проверка на фактите. Честно казано, повече ми допада поднасянето на новините и коментарите особено на швейцарските медии. Още по-прецизни са в излагането на фактите.
Промени ли се и мнението на западните медии за България?
- Мнението на западните медии за Бьлгария през изминалите 24 години разбира се, че сё промени. В началото като пристигнах, впечатлението за Бьлгария беше като още неизстинала соц. държава, сателит на Русия. Коментираха и процеса на пьрвоначалното натрупване на капитала у нас, свързано с гангстерски борби и корупция. ..Днес Бьлгария е много по-уважавана членка на голямото европейско семейство. Младите бьлгари в университетите оставят добро впечатление.
Твоят съпруг Фриц Динкелман е писател, драматург и режисьор (асистент на Макс Фриш) и близък на Ерик фон Деникен. Какво ти даде професионално докосването до този творчески кръг?
- От сьпруга си научих изключително много неща и за сериозната журналистика, и за литературата. Романьт му "Das Opfer", първо отпечатан в Frankfurter Allgemeinen Zeitung, има над 20 издания...
Когато подготвяше преди няколко години документацията си за националния литературен архив на Швейцария, за пьрви път видях интересни снимки с приятеля му и колега Макс Фриш, от времето, когато Фриц се е занимавал с театьр и е писал пиеси, поставяни в различни театри на Швейцария.
А с Ерих фон Деникен, който почина през януари тази година, редовно са си общували в "Kreuz" - местната крьчма в град Солотурн, кьдето като млад Фриц е работил като барман вечер, а денем е бил в кабинета си на главата улица и е издавал вестник, сьтрудничил е на радиото.
Кои са любимите ти автори днес?
- Любим автор и учител продължава да ми е Кафка. Харесвам много "Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол,"Чужденецът“ от Албер Камю, "Малкият принц“ от Антоан дьо Сент-Екзюпери.
С удоволствие препрочитам и "Божествена комедия“ от Данте Алигиери. Един от най-великите! Но за задълбочетното четене се изисква съответно време, а повърхностного бързо четене не го уважавам. Не съм на мнение, че е достатъчно да свързваш думите в изречения и абзаци, за да кажеш, че умееш да четеш.
Човек трябва да се учи да чете книги, защото най-важното в тях е зашифровано в подтекста, в ненаписаното, което не всеки усеща... Особено ако от дете е свикнал само на екран бьрзо да чете текстове... Ако не влизаш в диалог с писателя напразно си си губил времето да четеш книгата му.
А защо пишеш романи?
- Романи пиша, защото обичам да разглеждам художествено реалности и така разширявам своето пространство и време. Когато започвам да пиша роман, нямам представа кога и как ще се окажа под властта на героите му. Те буквално ме отвличат и заживяват собствен живот и аз не мога да ги управлявам повече... Става така, че не аз пиша текста, а текстът започва да ме води и променя... Когато пиша не сьм на себе си понякога и това ми харесва -да се поглеждам отстрани...
Разкажи ни повече за Берлин, продължава ли да те изненадва градът и с какво? Какво да посетим, което го знаят само местните? Какви неочаквани страни на Берлин откри?
- В Берлин сьм влюблена от първата си среща с Фриц. Тогава се чувстваше силно разликата между Източен и Западен Берлин. Новопостроените Potsdamer Platz - берлинския"Манхатьн" са любимо място за разходка, ние живеем недалеч оттам. 13 и половина години имахме куче, порода Бостьн териер и с нея, Квинта се казваше, обикаляхме парковете - на всяко куче се падат по стотина дървета, страхотна зеленина е в тази столица. Удобно е за хората -гъста мрежа от метро и S-Bahn, не ти трябва автомобил, докато в Швейцария е по-удобно да си караш колата.
Който е свикнал да не спи, Берлин е сцена на разни клубове и музикален живот, най-изискани дискотеки, но аз ставам все по-голям скъперник на времето си и все повече го ценя, и рядко се обричам на безсьнна нощ.
Туристите не подозират например колко необикнове приключение е нощем в Планетариума, в оживения квартал Prenzlauer Berg, да се вглеждаш в звездите, докато тишината наоколо можеш да я режеш с нож. Вълшебно е в Планетариума.
Над 30 дворца има в Берлин и околностите, най-известният е в Постам, дворецът и паркът Сан- Суси.
Не малко германски пенсионери живеят в България, има ли все още такъв интерес?
- Когато сме на почивка в чужбина или на дълга творческа почивка за писане, срещаме често германци, които като разберат, че сьм българка, започват да ме разпитват за днешна Бьлгария. Интересува ги да си наемат жилище и да живеят по-евтино, както си го представят. Днес животьт в Германия става все по-суров в социален аспект и хората се замислят за старините си. И особено германците от някогашната Източна Германия, които са идвали навремето в социалистическа Бьлгария, обожават да разказват какво са видяли и пак ги влече натам. И разказват за мешаната скара и шопската салата, за гювечетата сьс сирене и шопската салата и таратора.Разказват за вниманието и гостоприемството, които тук неочаквано са срещнали. И неочаквано откриваш колко топли и сантиментални могат да бьдат дори германците, при разговор за Бьлгария.
При швейцарците е обаче различно, те пьтуват охотно в Италия и в Хьрватска, по-рядко предприемат пьтуване' кьм България.
Какво е за теб Виена, знаеш много инициативи във Виена са тръгнали тъкмо от Берлин - Дългата нощ на църквите, Дългата нощ на музеите и пр.
- Виена за мен е културно- историческа бомбониера с перфектно музикално оформление, социален град сьс своите 23 района, в които има достатъчно социални жилища, за разлика от кризата за такива в Берлин.
Впечатлена сьм от виенчаните от техните поставки, от това, че дават най-големи бакшиши на персонала и не пестят пари за педикюр, масажи и фризьори. Хора на удоволствието и комфорта, за разлика от вечно snäpchen suchende германци.
Швейцарците пък се дьржат на дистанция, по-големи индивидуалисти са, неохотно се оставят да се смесват дори и временно с други култури.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков
