sanusetsalvus.com

Сряда, Окт 13 2021

България

sanusetsalvus.com

font size decrease font size increase font size

картини на Василия Стоилова, българи в Австрия Личен архив на Явора Стоилова

Изповед на Явора Стоилова за болестта на прекрасната й дъщеря Василия, която загуби битката с болестта.

Душата в огледалото

Всяка сутрин, обсебени от комплекси, суетни и уплашени, заставаме пред огледалото с надежда да открием прекрасното у себе си.

„Огледалце, огледалце на стената, кажи, че аз съм най-красива на земята“ – звучи в нас гласът на Мащехата от приказката за Снежанка. И ние настояваме да видим истината такава, каквато ни се иска. Но дали огледалото – тази гладка, бездушна повърхност, може да отрази идеализираната ни представа за самите нас?

Още в митологични времена ловецът на елени Нарцис одухотворил отражението си. Той се навел над спокойната вода на едно езеро и видял в нея образ, красив като Аполон. В началото не посмял да се познае в него, защото в отражението му трептяла красотата на всичко, видяно до този ден.

Светлите тръпки на утрото, хладните въздишки на гората, сълзите в очите на убитите кошути, отхвърлената любов на нимфата Ехо… Според една от легендите за Нарцис, той видял в красивото лице на отражението чертите на любимата си мъртва сестра. И понеже човешките закони забраняват дори мисълта за кръвосмешение, той се влюбил в езерния си образ, в който чистотата се сливала с греха.

Другите легенди за Нарцис не докосват темата за прокълнатата любов. Те се спират върху суетата и егоизма на самовлюбването. Но никоя от тези легенди не се замисля върху правото на човека да опознае своята същност, въпреки Божествената забрана, звучаща в думите на прорицателя Тирезий: „Нарцис ще живее, ако не види себе си“.

Средновековието свързва огледалото с Дървото на Познанието и забранените за човека плодове. В самовлюбването на Нарцис сякаш се вият съблазните на змията, които ще го повлекат в бездната на водното огледало.

Аз не видях Василия, надвесена от шестия етаж над бездната. Синя бездна от светлини… Въздушно огледало, отразило птицата в нея с пречупени криле…

„А какво е смъртта… само четири мига тишина…“ – е написала дъщеря ми в дневника си. Но защо точно четири мига? Отговорът намерих в броя на символите в изкуството: Ум, душа, природа и материя – четирите реалности в огледалото на художника.

Леон Батиста Алберти казва през 1435 г., че „огледалото е емблема на живописта“. Според него създателят на изобразителното изкуство е Нарцис. Може би защото е видял в безкрайното водно огледало своя жив и чувствен портрет.

В средновековния „Роман за Розата“, Жан дьо Мьон говори за магическите качества на огледалата, които преобразяват „големите и близки неща – в малки и далечни“. Понякога те показват предметите такива, каквито са. Друг път фигурите в тях са „толкова удължени, че наподобяват извити полегнали скици“.

Василия като че продължава във времето мислите на средновековния поет: „В огледалото на Анорексията образите винаги да изглеждат дебели“. Психоаналитиците и психиатрите не са формулирали точен отговор за анорексичната загадка в огледалото.

На какво всъщност се дължи удебеленото отражение в него? Дали на непреодолими комплекси от детството? Легендите отговарят, че огледалната повърхност свързва миналото и бъдещето.

Дъщеря ми винаги е виждала в огледалото дебелото момиченце, което още живее в нея. И винаги е чувала гласа на първото момче, което е харесала: „Василия, защо си толкова дебела?“ „Оттогава съм завинаги дебела“– призна по-късно тя.

В психиатрията, за да се направи „тест за реалност“, се използва методът на „осъзнатия сън“. В този сън човекът разбира, че сънува и запомня видените образи в огледало.

Понякога отраженията в огледалната повърхност се деформират или изчезват за сънуващия. „Осъзнат сън“ ли е Анорексията с нейния паралелен свят между реалност и фантазия, с повтарящите се до безкрайност кошмари в огледалото?

Може би за Василия огледалото беше сън с искрящи стъклени фонтани и стъклописи, отразили светлините на душата. Но то я обграждаше и притискаше отвсякъде, надебеляваше и мултиплицираше образа ѝ в много други образи – самотни и болни като нея:

„Ние, анорексиците сме затворници в огледалото. Но ако се опитаме да го счупим… Като в приказката на Андерсен „Снежната Кралица“, частица от него засяда в сърцата ни и унищожава любовта към храната, живота, към най-близките ни.“

„Нищо не мога да обещая“ – каза д-р Светлана Бояджиева при първата си среща с дъщеря ми. Специалистка в областта на анорексията тя, явно осъзнаваше важността на деформираното отражение, защото ни накара да заснемем Василия с видеокамера, за да се види извън магията на огледалото.

Дъщеря ми за първи път доби представа за реалния си образ. На екрана, като в някакъв филм на ужасите, беше коленичил малък скелет с набръчкано лице, обрамчено от дълги светли къдрици.

Очите, сякаш обърнати навътре, изпразнени от чувства и от мисли, вече потъваха в белезникавата мъгла на отвъдното. „Трябваше ми един миг-шок, за да изляза от хипнозата на Анорексията – пише Василия, – и да разбера, че съм нещастен малък скелет, надвесен над виолончело.

Скелетът се мъчи да изтръгне от струните красива мелодия, може би последната… Последното движение на четката, последната картина. Прашецът на пастела, посипан като пепел…“

И Василия реши да живее и рисува, обърнала гръб на огледалото, в което оставаше завинаги дебела. Но това е невъзможно в живописта. Защото художникът е длъжен да пресъздаде вярно отразената реалност. И няма начин да изобразиш себе си, освен като се погледнеш в огледалото.

Василия търсеше автопортретите си в безкрайността на вътрешния свят и те изплуваха от мрака на анорексията, обърнати в профил. Странни женски лица с леко пренебрежителен израз, белязани със знака на обречеността. В тях беше моето дете, но не каквото го познавам. Нито следа от ангелската усмивка, от светлия поглед в очите…

Животът в тези лица е повик през празнота. Поетика на пустотата… Тя поставяше винаги себе си в центъра на анорексичните си композиции – като тайнствено огледало, отразило тъмната страна на разума.

Най-голямата битка на Василия с болестта беше нейният последен автопортрет.

Наблюдавах как всеки ден се взира в огледалото със син пламък в очите. Художникът в нея се бореше лице в лице с деформираното отражение на Анорексията, за да пресъздаде реалността.

И някъде отвъд огледалото, в река от вечни светлини, прииждаше към нея образът, избран от Бога за човека. Защото Бог е огледалото, в което художникът поглежда, за да претвори портрета си.