All for Joomla All for Webmasters
В Будапеща на 11 – 12 ноември 2021 г. започва конференция „По пътя на българските градинари“
Темата за българските градинари продължаваме със Светла Кьосева, главен редактор на сп. Хемус в Будапеща. 
 
Г-жо Кьосева, Вие сте изявен преводач. Върху какво работите в момента? Има ли някои теми, които още да ви вълнуват: напр. българските градинари, бъгарите в Австро-Унгарската империя? 
 
- Започнах да превеждам преди повече от 30 години и това за мене днес е ежедневие.
 
В момента съм запленена от един от най-големите есеисти на Унгария – Ласло Фьолдени. Тази година в мой превод в сп. „Страница“ излезе неговото есе „Достоевски чете Хегел в Сибир и плаче горко“, което предизвика интерес.
 
В момента работя над негов текст за Елиас Канети. Ако издателството, с което работя, получи субсидия за големия труд на Фьолдени, есеистичната книга „Меланхолия“, следващата ми година навярно ще е запълнена с работа по нея.
 
Естествено, че ме интересува темата за българските градинари. Те са революционизирали зеленчукопроизводството в Унгария. Не само с непознатите дотогава методи на поливно земеделия, които позволяват производство на ранни и евтини зеленчуци, но и с организацията на труда, която е много самобитна.
 
Унгарски селскостопански специалисти са я изучавали, за да я препоръчат на унгарските селяни, та и те да могат от малко земя да изкарват пари и да живеят добре. 
 
В Унгария дори се е създало понятие „българско градинарство“, което означава не националната принадлежност, а метода на обработка на земята и организацията на труда. Тези въпроси продължават да стоят в кръга на интересите на изследователите.  
 
Още от съвсем рано сред българските градинари е имало силно разделение на труда – един работи в градината, друг се занимава с поливането, трети продава на пазара, четвърти търгува със семена. Сред тези хора е имало сериозно социално разслоение, някои забогатяват, изучват децата си.
 
Имало е далновидни личности, които не са мислели само за прехраната, а са виждали в бъдещето. От тях ни е останала крилатата фраза, че „бъдещето не се гради само с мотика, а с вяра в Бога и с отворени очи. А очите се отварят от науката“, изречена в началото на ХХ век от Лазар Иванов, един от основателите на Дружеството на българите в Унгария. 
 
Правила съм много интервюта, телевизионни филми за живота на българските градинари. Дори и в момента се готвя за конференцията „По пътя на българските градинари“, организирана от Изследователския институт на българите в Унгария, която ще се състои на 11 – 12 ноември. В доклада си ще представя как сп. „Хемус“ е отразявало темата през годините. 
 
Темата за българското градинарство в Централна Европа не вълнува само българите. Почти няма унгарец, който да не ми е разказал, как баба му, майка му, съседката винаги търсели на пазара българските градинари и техните зеленчуци.
 
В текстовете на съвременната унгарска литература често има реминисценции за българските градинари –макар и мимоходом споменати, те са били явления в унгарския живот. Ние нямаме право да изоставяме тази тема. 
 
Защото, служейки си с Волтер, можем да кажем, че ние и до днес продължаваме да обработваме градината си– всеки на своето поле – и да търсим там своето щастие. 
 
Колко души са българите в Унгария и в кои сфери предимно работят? Представете накратко някои от най-изявените българи? Лесно ли се интегрират чужденците , в частност българите ? Има ли правила за успех в емигрантския живот? Кои професии най-много се търсят в Унгария?  
 
-Българите в Унгария не са многобройни, те едва ли надхвърлят 5000 души в цялата страна.
 
Съсредоточени са предимно в големите градове и техните околности – това е градинарска традиция, тъй като големите пазари на зеленчуци са се намирали в големите градове.
 
Както вече споменах, българите в Унгария са традиционна общност с дълбоки корени, те са интегрирани в унгарското общество, при това, благодарение на поливното зеленчукопроизводство, с което заливат пазара, са си създали изключително добро име, на тях се гледа с уважение.
 
Днес българската общност не залага само на старата слава, а продължава да бъде една от много активните и жизнени общности, която съхранява своята култура чрез своите институции: училище, църква, театър, Научен институт за изследване на българите в Унгария, Културно-информационен и документационен център, танцови състави, организации на художниците, Младежко дружество – и всички работят обединени около една цел. 
 
Има и нова имиграция, но тя работи предимно в хай-технологиите и лесно се адаптира, ползвайки се и от доброто име, създадено от по-старите генерации. Изглежда трудността на унгарския език не прави страната особено привлекателна за масова имиграция. 
 
Всички казват, че унгарският език се учи много трудно, как е според вас? 
 
- Няма да опровергая това твърдение. Унгарският език е доста самотен и изолиран в света, дори със сродните му езици връзката е по-скоро теоретична. За сметка на това е развил такова съвършенство в своята самота, че може само да изумява с богатата си литературна традиция и сложност на изказа. В него просто трябва да се влюбиш. И тогава всичко е лесно. 
 
А всъщност как избрахте Будапеща за град за живот? 
- Причината е много прозаична: брак. По-необичайното е, че мъжът ми е грък, но роден и израснал в Будапеща. Вкъщи се говорят много езици, непрекъснато жонглираме с тях и това е много забавно.
 
Така израснаха моите деца, така растат и внуците ми. Като се прибавят и един-два европейски езика, светът е доста отворен за нас, няма кътче на Стария континент, където да не се чувстваме у дома. 
 
Едно интервю на Светлана Желева

 .
 
 
 

 

Прочетено 1082 пъти Последна промяна от Петък, 05 Ноември 2021 14:51
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…