Католическата църква през Средновековието разделя в догмите си вдъхнатата от Бога душа от тялото, подвластно на седемте смъртни гряха, сред които е и Лакомията.
През XVl век Екатерина от Сиена и други италиански момичета от областта Тоскана, се опитват да помирят душата с тялото чрез имитация на Христовите страдания. Според тях женското тяло е въплъщение на всичко грозно, което можем да си представим
То е тежко, тлъсто, потно, окосмено, омърсено от женския цикъл. В закръглените му форми, като че съска змията съблазнила Ева. Светът край това тяло е тъмен и много студен. Животът наднича от полуосветени каменни помещения, в които топлината идва единствено от огнените езици в огнището.
Може би заради угнетяващия мрак на онова време, всичко в него се устремява към небето - от островърхите катедрали до дамските шапки, които имитират формите им... От хладните крила на непорочността - до пламъците на кладите, обгърнали телата на еретиците...
Цялата стаена светлина на Средновековието избликва като молитва в чистите цветове на катедралните стъклописи. В тях божествено синьото се съчетава с благородно червено, със златно като слънцето и зелено като пробуждането на нова пролет.
Но в този стъклен рай, всички ангели са нечовешки слаби според средновековния стремеж да се отнеме колкото може повече плът от плътта.
Лошо му се пише на пожертваното от светиците тяло! В него три пъти дневно се впиват железните камшици на самобичуването. Полагат го доброволно на легла от тръни за сън не повече от половин час за две денонощия. Хранят го най - вече с това, което се съдържа в Светото Причастие или с пет семки, колкото са раните на Исус.
Света Екатерина от Сиена прибавя към мистичното меню лъжичка вода с билки и шепа сушени плодове. Но стомахът й ги отказва и тя ги повръща с помощта на клонка, пъхната в гърлото й. На седемгодишна възраст Екатерина имала странно видение.
Сред облаци, прорязани от светлина пред нея застанал Спасителят с блестяща диамантена корона в едната ръка, а в другата - трънен венец, обагрен с живи капки кръв.
Без да се колебае момичето поело трънения венец, за да отреже след време косите си в знак на различност и да тръгне по път, който ще я изкачи необичайно високо за средновековния "мъжки"свят. След смъртта си, св. Екатерина ще бъде удостоена с титлата "Доктор на Църквата".
Отдала всички свои сили на Католическата църква, Св. Екатерина търси своя лична пътечка едва през последните три месеца от живота си, прекарани в пълен глад и жажда.
Отвратена от света и от себе си, тя се опитва да съпостави безмерната любов към Исус с омразата към собственото тяло, поднесено от нея като жертва пред Светия олтар.
Но на кръста успява да се въздигне друга средновековна светица. Това е Виргофортис,
дъщеря на езически крал от Португалия, приела тайно Христовата вяра.
За да избегне брак, планиран от баща й в полза на короната, тя се подлага на пълен глад, с цел изгуби красотата си, възхвалявана от поетите: "О, Виргофортис, небесно красива слънцето грее в косите ти, синьо е морето в очите ти, гълъби нежни са нозете ти..."
Според легендата, Бог се смилил над нея и покрил с косми тялото й, а лицето й с брада. (По всяка вероятност става въпрос за така нар. "лануго" при анорексията, което предпазва скелетно - слабото тяло от климатичните условия.)
Разгневеният крал заповядал да разпънат девицата на кръст, като нейния Бог. Кръстът на Виргофортис навярно е най- високият връх, достигнат от жена през времената... Преди да издъхне, девойката се освободила от последното си земно богатство - златната пантофка, обагрена с кръвта на прикованото й с гвоздей краче.
Тя я дарила на един цигулар, който през цялото време на мъките й свирел и пеел под кръста й; "О, Виргофортис, небесно красива, гълъби нежни са нозете ти..."
Много художници са изобразили стремежа към святост на Средновековието. Но Василия е почувствала в картините си мистерията на глада като отказ на духа от материалното.
