Човекът - отвъд диагнозата и живота
Често, когато говорим за онкологично заболяване, за диагноза и лечение, се фокусираме върху тях. Те някак ни изглеждат първият и най-ключов удар, от който зависи дали и как ще про-дължим. И сякаш изглежда неестествено, когато този удар премине, да остане още нещо…

Така, както често хората си представят, че след трансплантация, новият орган представлява “автоматично” обещание за възкресение и недопускат дългия период на възстановяване и грижа, така често и онокологичното заболяване - макар и отишло си или в ремисия, ни “изненадва” с необходимостта от грижа за… завръщането към живота.

Странно? Да. Неочаквано? Напълно. Но като всяка голяма криза, тя остава следи. И тези следи , белези и полузатворени рани се оказват препятствието,което не сме очаквали. И често, изненадани, се оказваме отвъд болестта, но не и отново в живота.

Напуснали болницата - този остров, станал наша втора опора и дом в дългите месеци на болка, ужас, мъка, надежда, страх и отчаяние - болницата и лекарите, се усещаме в нищото - нито същите като преди, нито някои различни.
Защо? И как стана така?

Ударът

Онкологичната диагноза - като всички големи “изяви” на тялото, всички съществени напомняния за тази част от нас, която е подвластна на биологичните закони на живота и смъртта, както и всички моменти, които маркират потенциалната разлика между тези две наши съставни части - дух и тяло - винаги се понасят болезнено, изпълнени са с интензивна тревога, дори ужас. Това е така, тъй като те създават една своеобразна разкъсване в интегритета на онова, което наричаме “аз”, “себе си” , “мен”…, т.е. в цялостта на личността ни. Сякаш тялото се оказва внезапно един подмолен враг.

В този смисъл, когато и да се появи, една такава диагноза е огромна трудност и тя провокира всички наши ресурси за справяне и е вероятно едно от най-големите предизвикателства, което може да се изправи пред нас в житейския ни път.

Често в жаргона на болничния език чуваме тази дума “приемане” на диагнозата. Запомняме го, насилваме се да го направим… Всъщност трябва да знаем, че това е нещо, което никога не може да се случи - никой от нас, под никакъв предтекст не е в състояние да приеме идеята за смъртта или за ограничението. Ние се помиряваме с нея и това позволява в живота ни- докато го имаме, да има и друго. Но да приеме нещо, което ни наранява до смърт … това не е въз-можно за никого.

Така и след болестта - понесли една огромна рана, живяли с нея, борили се с нея, тя не може просто да изчезне - дори да си го мечтаем. Както не изчезва спомена за любовта, дори да си е отишла. Или споменът за една загуба. Просто човешките сърца са такива - всичко оставя в тях следи и се нуждаем от време, за да можем отново да дишаме свободно. Трябва ни време, разбиране и грижа, за да се завърнем в живота и да се разделим със страха от една отминала угроза.

Животът под въпрос

Болестта поставя живота под въпрос. Тя изведнъж сякаш ни извежда от него, оставя ни в едно преходно пространство - нито живи, нито вече не. И много често, дори когато дългият и мъчителен път - на ужасяващия страх от подозрението, на тревогата от прегледите и изследванията, на поставянето на диагнозата, на предизвикателствата на лечението и всички съпътстващи усложнения, които то неволно носи, се изправим пред онзи момент, който сме очаквали, на който едва промълвено сме се надявали и в който ни е било страх да повярваме - връщането към онзи живот, който бленувахме да си върнем обратно - това се оказва не толкова лесно.

И изведнъж, точно там - на този крехък праг на болницата, на тази тънка червена линия, която разделя боледуването и болестта, от живота, ние изведнъж не отлитаме с леките крила на радостта, а откриваме едно опустошено усещане за тежест, несигурност, паянтова походка и липса на опора. Звучи парадоксално. Но не е.

Завръщането

Завръщането към живота, възможността отново да си позволим да повярваме в него, изискват също толкова грижа. Как се дава тя?
Никой не може да управлява емоциите си. Това е илюзия. Вплетена в бизнес модел тази илюзия продава помагала, книги и курсове, чрез които в съвременния забързан живот се опитваме отчаяно да търсим подкрепа, но истината е, че нашите ум и сърце работят по много по-сложен начин.

Ние не можем да “управляваме” онова, което чувстваме, но можем да го разбираме и да мислим над него. Мислейки, разбираме повече за себе си и за онези причини, които са ни направили тези, които сме. Познавайки се по-добре, можем по-добре да си партнираме - сами на себе си - по-добре в моментите на трудност и болка.

Съществува една особеност на тежкото боледуване, която често е посрещана с неразбиране, включително от психолозите. Тя е свързана с недоброто разбиране на проблематиката, която срещаме с болестта. А именно фактът, че тежката болест предпоставя и разгръщането на редица преживявания, които са свързани с една на пръв поглед странна отдрълпнатост или невъзможност да се потърси подкрепа, едно страдание, което сякаш не оставя усещането за страдание… Това обаче далеч не означава, че човек не търси, не очаква или не би приел помощ. Напротив.

Предписанията винаги блокират естествената ни интуиция и също така винаги сякаш отправят едно послание, че ние не се справяме достатъчно добре. Затова обикновено е добре да се избягват. Така вярвяме в натуралната ни способност да се самолекуваме.

Тогава сякаш идва въпросът: Може ли да се съхрани психическото и емоционално здраве в момента на диагнозата, в хода на лечението и след това? Да, може.

Ако не вярвахме в това, не бихме работили, включително на такива предизвикателни места каквито са реанимациите, трансплантационните боксове и неонатологичните кувьози.

И как е възможно да се случи това?
Като не го пренебрегваме. Съвременният свят е такъв - променя се твърде бързо, твърде стремглаво… по-бързо, отколкото бихме могли да осъзнаем. Той доста силно ни тласка към идеята за мигновенно удовлетворяване на нуждите, за бърз ефект и резултат. Това е пагубно за човешката мисъл и за човешкото сърце. Ние имаме нужда от време за копнеж, от време за фантазиране, от време за мечтаене… От моменти, в които да помислим как сме, кои сме, как-во ни е и от какво имаме нужда. Винаги, когато успяваме да обърнем внимание на това, сме достатъчно добре. Може би не напълно, но достатъчно.

Ние хората сме същества, нехаресващи промените, тъй като те или потвърждават нашето житейско смътно подозрение, че животът освен вълнуващо е и трудно и несправедливо приключение, в което нищо не е напълно предвидимо, или ни изправят пред предизвикателства, катапултиращи ни далеч отвъд обичайните ни способи за справяне.

Да си дадем време и да имаме разбирането на сложността, трудността и многоаспектността на всичко, което преживяваме, ни помага не само да останем себе си, но и да бъдем всичко това, което все още можем да бъдем.

В този смисъл…

Завръщането към живота, към активността ни, към преоткриването на онова, което сме по един съвсем нов начин - защото е илюзия, че можем да останем тези, които сме били и да се открием “същите” - всяко преживяване ни промения, неизменно и необратимо - изисква време. Изисква грижа и усилия, които не винаги предполагаме, но които са целесъобразни - те пазят и подкрепят живота.

Една промяна, която трябва да проумеем, изживеем, разберем и с която можем единствено да се справим, интегрирайки я в живота си.

Като всички големи промени – раждането, захранването, отбиването, появата на усещането за себе си около две-тригодишна възраст, отделянето при тръгване на детска градина и училище, юношеството, перименопаузата и менопаузата при жената, т.нар. ”криза на средната възраст” при мъжа, те представляват предизвикателство. Такова, каквото са разделите (понякога и срещите), болестта, появата или бавенето на бебето…

Не можем да я приемем, защото обичайно тя съвсем не ни е по сърце и “да приемем” би означавало да се насилим да повярваме в една подмяна (“не те боли, а ти е хубаво”), не можем и да избегнем, защото тя се случва, въпреки нас. И няма къде да се скрием и какво да направим. Трябва и да помним, че това е само половината от сложността, защото човешката личност е вътрешно конфликтна — ние носим конфликта на противоречие вътре в нас (искаме да се развиваме, но мразим усилията, желаем нещо, но го намираме за нередно, конкурираме се, а копнеем за близост…).

Психотерапията ни дава идея за този процес, понеже тя реално се опитва да помогне човек да бъде придружен от някого в личното си търсене на смисъл. Онзи смисъл, който няма да промени хода на живота дотук, но който ще ни разкрие какво не виждаме, защо не го виждаме и кои неща все още са ни достъпни. Кои неща все още можем да направим за себе си. Фройд е казвал, че целта на психоанализата е да превърне огромното страдание в банална житейска мизерия.

Думата “мизерия” идва от латински глагол, който означава страдам, скърбя. С други думи психотерапията не може да махне страдането от живота на хората, защото то е иманентно присъщо на живота. То е част от него. Но може да ни помогне да освободим онези свои сили, които имаме, които изначално носим в себе си, за да приемаме живота с неговите особености – несправедливост, не-безкрайност, загуби, разочарования – по-спокойно, да можем да се борим за това, което желаем, но да можем и да приемаме, че понякога не можем да го имаме и най-вече – да виждаме и да се радваме на онова, което все пак можем да имаме.

Понякога то не е толкова малко.Опирайки се на тази нейна идея всъщност можем да открием един различен път да разбираме себе си, да се грижим за себе си, да живеем по-добре със и в себе си. Преминавайки през която и да е трудност в живота. Затова да се опитаме да сме чувствителни към онова, което се случва с нас, е начин да уважим болката си и да потърсим с поглед онова, което съществува като лек за нея, но по някаква причина не е достъпно за нашия взор в този момент от живота ни.