Камино! Камино е мечта! Една от най-страстните ми. А аз имам много. И си ги сбъдвам. С постоянство, упоритост и помощ от горе.
Пътувам! Пътувам в Испания и пиша. Допреди това изглеждаше невъзможно. Когато преди за първи път чух за Камино си казах колко е хубаво да се изживее. Но толкова далече, за толкова време, толкова средства.. Как да се разделя и със семейството си за толкова дълго..
И го забравих.
Но Камино не се забравя. Камино е магия! Магия, която те завладява още преди да го осъзнаеш. Трудно се описва с думи. Усеща се!
Започнах да чета всичко за пътя до Сантяго. Четях. Разглеждах снимки. Усещах всичко толкова осезаемо, че все едно съм била там. Някога.. И вече знаех, че ще отида.
Камино е съдба! Казват, че сам избира хората, които да го извървят. И ги зове. Изпраща им знаци.
И така някак неусетно завладя напълно мислите ми. Всяка вечер заспивах с мечти за Камино. Всеки ден мислих за него. Толкова силно го исках, че на моменти беше дори болезнено. Духом бях все там. По Пътя..
А пожелаеш ли си нещо, за което копнее цялата ти душа.. Повярваш ли в него истински.. Дори да изглежда невъзможно.. Вселената ще се подреди така, че то да се сбъдне.
И.. няколко месеца след това имах самолетни билети за Испания.
Започна и трескавата ми подготовка. Толкова вълнуващо е да се готвиш за Камино. Няма да скрия, че имаше моменти, в които се страхувах.
Цял месец. Сама. В непозната държава. Само с една раница. Не знаех дори езика. Започнах да уча испански, въпреки че имах много малко свободно време и ми предстояха тежки държавни изпити. Имах само един ден след завършването ми. Последно пренареждане на раницата, която ме чакаше готова зад вратата дълго преди така очаквания ден.
Току що завършила за медицински лаборант. Една друга мечта. Решила да си подари Камино.
Пиша, пътувайки. Не знам какво ме очаква. Но знам, че ще бъде неповторимо. Защото това е моето Камино!
...
Камино е древен поклоннически път, започващ от едно малко градче в южна Франция - Сен Жан Пие дьо Пор, минаващ през Пиринеите и през цяла Северна Испания. Казват, че минава точно под Млечния път и черпи енергията на звездите. Пътят е дълъг около 800 км и се изминава пеша.
Крайната точка е катедралата в Сантяго де Компостела, но мнозина след това продължават към океана. На брега на Атлантика на нос Финистере е символичния нулев километър на Камино. Според древните там било края на света. Днес хиляди хора от целия свят вървят по пътя на Свети Яков. Един от учениците на Христос. Закрилник на Испания. Мощите му се намират в катедралата в Сантяго.
Всеки има лични причини да поеме по Камино. Религиозни. Духовни. За други е просто приключение. Или всичко в едно. Каквато и да е причината всички са единодушни. Камино те променя. Обръщаш се към себе си. Намираш се. Тласка те към мисли за живота и себепознание.
Поклонението е като почистване на душата и тялото. От всичко, с което сме затрупани в ежедневието. От фалша. От егото. От суетата..
Камино е осеян с жълти стрелки, които те водят. Пресича Пиринеите и преминава през няколко автономни области на Испания. През малки селца и големи градове. Отличителен знак на всеки пилигрим е мидената черупка с червен тамплиерски кръст. В древността рицарите тамплиери са защитавали поклонниците по пътя, които често били ограбвани от разбойници. Камино се изминава пеша за около месец.
Вечер се спи в албергета (приюти) за пилигрими. Някой от тях се намират в църкви и замъци по пътя. Всеки поклонник има паспорт (креденсиал), в който получава печати от всички населени места, църкви, музеи и албергета, през които преминава. Те служат като доказателство, че разстоянието е преминато пеша.
Въз основа на този креденсиал в Сантяго се издава специална Компостела (сертификат). В катедралата има и тържествена меса (католическата литургия) за всички изминали Пътя. Това е така нареченият Френски път. Класическият.
Включен е в списъка за световно културно наследство на ЮНЕСКО, защото минава през редица културни и исторически паметници. Има и други пътища. Цяла мрежа от маршрути, тръгващи от Испания, Франция, Португалия, Италия.. Всички водят до Сантяго де Компостела и мощите на светеца.
Могат да се изминат пеша, с колело или на кон. В миналото Камино е започвало от вратата на дома на поклонника. В известен смисъл днес също е така. Казват, че Камино започва от момента, в който решиш да го извървиш. И никога не свършва. Защото края му е едно ново начало.
По него се върви от векове. ...
Моята раница
И така с трепет в сърцето и със смесени чувства на радост и голяма доза притеснение от неизвестното, аз нарамих тежката раницата, и се отправих към летището.
... Опит нямах, но за сбъдване на мечтите трябва само смелост. Смелите действат въпреки страха. Защото има ли желание, има и начин. Сама си организирах полетите, датите за отиване и връщане месеци преди да тръгна...
Кацнах в Барселона и вече на чужда земя трябваше да се справям някак сама. ...Стигнах до лентата за багажа. Чаках си раницата и се оглеждах за други българи от моя полет, които евентуално да попитам.
Пред мен едно семейство се чудеха как да излезнат от летището, където трябвало да ги посрещнат от хотела, в който са си резервирали. Нямаше смисъл да питам тях. Чух друга българска реч.
Обърнах се и видях жена, която говори по телефона. Изчаках да си приключи разговора и я попитах дали знае как да стигна до въпросната автогара. И за мой късмет тя също отивала там. Каза ми да тръгна с нея. Много се зарадвах. Минахме през някакви тунели и се качихме на някакъв влак, който отива до там.
С жената се заприказвахме. Тя живеела в Испания от много години и се оказа, че е медицински лаборант. А аз току що завършвам тази специалност. Скоро разбрах, че имаме и общи познати. Колко е малък света. С нея прекарах почти 2 часа, но си говорихме много.
Тя беше моя ангел и аз вярвам, че Камино ми я изпрати. Сега поддържаме връзка чрез интернет. Следяла е цялото ми пътешествие от постовете ми във фейсбук. След като се върнах тя ми написа едно от най-милите писма, които съм получавала. Благодаря ти М.
Преди да тръгна се притеснявах много за това как ще стигна до Пътя. Имах някаква вътрешна увереност, че стъпя ли на Камино всичко ще бъде наред. Но до тогава.. Автобуса, с който пътувах от Барселона пристигна в Памплона в 4 сутринта. Спря в един гараж на подземна автогара, която обаче е затворена до 7 часа.
Слезнаха много хора, но всички тръгнаха нанякъде. Явно бяха местни и се прибираха. Автобусът също обърна и потегли. Следващия автобус, който трябваше да ме откара до Франция тръгваше чак в 10 часа. Огледах се. Бях в едно подземие, в което имаше 3 дървени пейки и няколко скитника спящи върху тях.
Изплаших се. Видях стълби, които ме изведоха навън. Беше тъмно като в рог и много студено. Горещата Испания ме посрещна хладна. Видях мъж и жена като мен с раници на гърба, които слизаха надолу към подземието. Реших да тръгна след тях. Те също ме видяха и ме заприказваха.
Първият им въпрос беше дали съм тръгнала за Камино. Разпознахме се, защото си приличахме по спортното облекло и големите раници. И те са били в автобуса, качили се горе, но като разбрали, че няма нищо отворено решили да стоят в гаража, защото там беше малко по-топло.
Оказа се, че са от Хърватска и много се зарадваха като разбраха, че съм българка. Те били планинари и няколко пъти са били в България на преходи в Рила и Пирин. Помолиха ме да говоря на български, защото разбират. Те също бяха ангели пратени ми от Камино. Заедно спахме на пейките в гаража докато отвори автогарата.
Скитниците пък станаха да ни освободят място. Един от тях легна направо на цимента. След тази им постъпка вече не се страхувах от тях. На сутринта пихме кафе с двойката от Хърватска и си говорихме за Камино. На смесица от английски, български и хърватски.
След това се разходих из Памплона и видях за първи път символите на Пътя – стрелката и мидата. Беше много вълнуващо. Сбъдвах мечта. Естествено се загубих из тесните улички на града, въпреки че внимавах да запомня от къде минавам. В този ранен час почти нямаше хора, но видях едно момиче, което попитах с бедния си испански за автогарата.
И о, чудо! Тя ме разбра. Дори тръгна с мен, за да ми покаже пътя. Испанците са много сърцати. Винаги готови да помогнат. Върнах се и заедно с новите ми познати пътувахме с друг автобус за френското градче начало на Камино. В Сен Жан отново заедно намерихме пилигримския офис, където ни регистрираха и ни дадоха паспортите.
Разделихме се, защото те поеха по Пътя веднага, а аз останах да нощувам там. Повече не се видяхме. След това имах много такива срещи. Хората на Камино ти стават някак близки независимо, че срещата ви е била кратка. Има и други, с които си разменихме контакти и още поддържаме връзка чрез интернет. Трети, с които пък сме се поздравявали само с Buen Camino (на добър път), но пак няма да забравя никога.
Паспортът
Камино! Бях там. Извървях го. Към днешна дата знам, че искам и ще отида пак. Липсва ми! Спокойствието. Красотата. Тишината. Смирението. Щастието.
Пътят е неописуем с думи. Чувствата необясними. Енергията усещам дори и днес тук, на хиляди километри разстояние. Не знам дали съм избрана да го извървя или всичко е само в главата ми. Не знам каква сила има там, но ме привлече като магнит и продължава да ме зове. Как се чувствах на Камино ли?
Там нямаше вчера или утре. Имаше само днес, Пътят и аз. Всичко беше толкова простичко. Сутрин ставаш и тръгваш. Просто вървиш. Крачка след крачка. Километър след километър. Всичко ти носи радост.
Следобед се настаняваш и въпреки, че всеки ден спиш на различно място се чувстваш като у дома. Уютно и сред близки. И всяка сутрин поемаш отново. Всеки ден е различен и неповторим.
Преди да замина няма да скрия, че си задавах въпроси. Ами ако ми омръзне? Ако не ми се върви? Ако Камино не е това, което съм си представяла? Много повече е! Магия е! Завладя ме преди да тръгна, а там ме плени завинаги.
Нямаше ден, в който да не ми се върви. Ранния час, в който ставах не ми тежеше. Всеки ден тръпнех да разбера какво ще ми поднесе Пътят. Усещания. Емоции. Гледки. Познанства.
На Камино има от всичко. Но най-много щастие. И любов. На Камино не изпитваш лоши чувства. Не се сърдиш, не се обиждаш. Прощаваш всичко и изпитваш любов и благодарност към всички.
Странно е. И мистично. Изпълват те само чисти чувства. Обливат те. Просто така. Без условия. Без надежди. Без очаквания. Тази невинност на мислите, вярата, доверието.. трудно се постигат в ежедневието. Но на Пътя е друго.
Камино е друг свят. Там си спокоен и няма от какво да се страхуваш. Знаеш, че всичко ще бъде наред. Чувстваш се сигурен. Отваряш всичките си сетива. Попиваш всичко като малко дете с чисто съзнание. За това преживяването е толкова силно и толкова истинско. В същото време някак нереално. И пристастяващо! Просто Камино!
...
Аз нямам дар слово, но казват, че на Камино ти се пише. Повечето пилигрими вечер с тетрадка и химикал в ръка описват деня си. Там аз само си нахвърлях някой неща, за да не ги забравя, но сега няколко месеца по-късно наистина ми се пише. За това реших да опиша своето Камино, така както го видях и почувствах.
Докато бях на Пътя много хора ми писаха и ме подкрепяха. Получих толкова много съобщения и толкова мили думи. Не съм свикнала на такова внимание и това наистина ме трогна. Знам, че не аз самата съм причината. Причината е Камино.
Камино въздейства на хората дори от разстояние. Вярвам в колективната енергия и тази енергия на всички, които ме подкрепяха много ми помогна. Благодаря Ви! Няма да цитирам имена, защото са много. Някой от тях дори не познавам лично, но искрено благодаря на всички...
Моето Камино!
Ден 1 Сен Жан - Ронсесваиес (25 км)
Първият ми ден. Няма да го забравя никога. Направо летях от еуфорията и адреналина. От красотата на Пиринеите. Та аз вървях по Пътя на мечтите си.
Бях там. На Камино. Няколко пъти си го повтарях на глас. Исках да го чуя, защото не можех да го повярвам. Мислех си, че ако се ощипя ще се събудя и ще се окаже само сън. Но беше истина.
Трябваха ми няколко дни да го осъзная. Най-емоционалните ми дни. Пиринеите бяха мъгливи. Не се виждаше дори на два метра разстояние. Изведнъж мъглата се вдигаше и пред очите ми оживяваше истинска приказка. Толкова наситено зелени поляни с пасящи кончета, крави и овце.
Само 2-3 минути и гъстата мъгла отново обгръщаше всичко. Чувах само звънчетата и блеенето на овцете. Вървях и след известно време всичко се повтаряше. Мъглата се вдигше като завеса и пред мен оживяваше още по-красива и още по-зелена картина.
Траеше кратко, но беше толкова хубаво, че чаках вдигането на мъглата като подарък. Подарък за сетивата. Изведнъж пред мен изникна една каравана.
Един мил човек продаваше горещ шоколад на изморените пилигрими. Сложи ми печат в паспорта. Прочете от къде съм и попита как е благодаря на български. Повтори развалено след мен. Толкова беше мило. Усмихнах се и продължих. Преминах в Испания в област Навара.
Разминавах други поклонници. Поздравяваха ме с Buen Camino. Чувах се как повтарям тези думи в отговор. И още не можех да повярвам, че вече съм там.
765 км до Сантяго де Компостела...
Камино е за всеки. Пригоден е за деца, за млади и стари. Населените места са на често, има аптеки, заведения, албергета и хотели. Има магазини за всичко, от което може да имаш нужда. Има услуги за транспортиране на раницата до селището, в което ще останеш.
Но пък има и хора, които по здравословни причини не могат да носят тежката раница. Видях група корейци, които се качиха на такси, за да преминат през един неприятен участък покрай шосето.
Други хващат автобус за някаква част от пътя, защото не им стига отпуската за цялото Камино или просто така са решили. Трети не стартират от началото на пътя, а от някоя друга точка. Някой пък извървяват само последните 100 км. Всеки има своята причина да използва достъпните услуги.
Но никой не носи хората на ръце...всеки сам си извървява Пътя. Било то и само част от него. Лично аз имам особено мнение за пилигримите избиращи лесния начин, но не искам да виня никого. Все пак не знам каква е причината да го направят.
Всеки сам решава как и колко. Както аз реших за себе си да извървя сама всяка крачка и всички километри с тежката си раница, с пришките и с болките...пък дано стигна до края.
Цялата част-1 на Камино можете да прочетете ТУК:
Ден 9 Белорадо – Атапуерка (31 км)
...Ето и какво съм записала този ден в бележника си, което беше ценен урок за мен от Камино:
Първоначалната еуфория попремина и вече, като че ли осъзнавам къде съм и какво ми се случва. Камино ме учи да обичам тялото си. Първите дни за мен бяха свръх емоционални. Адреналинът ме караше да летя. Изминавах много километри почти без да почивам.
След като се настанях, вместо малко да отдъхна, аз отново излизах и обикалях селището, в което бях отседнала. Исках да видя всичко, да попия всичко. Още втория ден разбрах, че обувките ми не са подходящи, но и на това не обърнах достатъчно внимание.
Завладяна от емоциите хранех само душата си. Не осъзнавах, че издевателствам над тялото. Докато не се обади. От няколко дни се уча да се грижа и за него.
Почивам повече, правя си масажи по няколко пъти на ден, понякога лягам да поспя следобед. Вече нямам болки и ще се опитам да внимавам повече. Знам, че съм припряна, нямам търпение и когато силно искам нещо бързам без да мисля за последствията.
Въпреки, че имах закупен обратен полет, времето ми беше достатъчно. Не бързах поради липса на време, а просто ми се ходеше. Беше толкова хубаво. Всеки ден беше чудо.
Изгарях от любопитство през къде ще мине Пътят, в кой град или селце ще отседна, в какво алберге ще спя, какви хора ще срещна. Камино стана част от мен.
Толкова свикнах с това ежедневие. Никога не се бях чувствала така. Не исках това да свършва. Камино беше моята сбъдната мечта и аз исках да и се наслаждавам максимално.
Не исках нищо да пропусна. Още имаше моменти, в които не вярвах, че ми се случва. Беше като сън. Но толкова истински.
....
Ден 14 Калзадила де ла Куеза – Ел Бурго Ранеро (42 км)
Сутринта тръгнах в 6 часа както обикновено. ..Разгледах Саагун – центъра на Камино. Направих дълга почивка там и продължих...
Обичам свободата. Ограниченията на ежедневието и битовизмите ме подтискат. За това ми харесва да съм в планината. Там се чувствам свободна. Там се зареждам. Може да е за кратко. За ден, два, три.
Но това ми помага по-лесно да приемам матрицата, в която се върти животът ни. Имаше една приказка, че свободата е да правиш това което искаш. А да искаш това, което правиш е щастието.
На Камино бях свободна и щастлива. И то всеки ден. Там наистина не мислиш за битовизми.
Тук, чак на 14-я ден за първи път си преброих парите. Преди да тръгна се притеснявах дали ще ми стигнат. Носех и карта за непредвидени обстоятелства. Все пак бях сама в непозната страна. Но ето, че дори не се сещах да преброя финансите си. Не ме интересуваше.
Толкова малко ти е нужно на Камино и колкото по-простичко е всичко толкова си по-щастлив. А толкова големи потребители сме в живота си и все нещо не ни достига, за да сме щастливи. Непрекъснато искаме още и още под претекст, че гоним щастието. А сме просто едни консуматори. И някак не долавяме разликата.
На Камино разбираш, че не това което притежаваш носи щастието. Преди да тръгна разказвайки какво ще нося в раницата си, някак съжалително ме питаха как ще изкарам цял месец с три чифта бельо. А на мен ми бяха много. И ми тежаха. За това оставих по пътя част от багажа си. Дори не помня какво изхвърлих. Просто ненужни вещи.
Ден 17 Сан Мартин дел Камино – Асторга (25 км)
...Из бележките ми:
Днес беше един от най-вълнуващите ми дни на Камино. Изпълнен с толкова много емоции. Пътят отново възвърна своето очарование далеч от колите и шосето. И е красиво! Толкова красиво!
Преминах през едно селце Оспитал де Орбиго, на входа на което е най-дългия мост по Камино. Запазен до днес още от римско време.
Днес минах и през мястото на Дейвид. Още един човек посветил дните си в помощ на пилигримите. Един от ангелите на Камино.
Мястото на Дейвид те омагьосва...не ти се тръгва от там. Всичко при него е донативо. Има изобилие от плодове, напитки, сладка, ядки. Дейвид живее там. В нищото. Няколко километра преди Асторга. След една стръмна горска пътека, която изтощава поклонниците.
Там на това място той посреща всички пилигрими. Разхлажда ги с най-сладката и сочна диня, която съм яла някога. И наистина е ангел, с тези толкова сини очи и този тих и спокоен глас.
Има нещо във въздуха на това място. Не може да се опише...магия е! Всеки, който се спре при него, си тръгва променен и благодарен. Всички го прегръщат за довиждане. Каза ми благодаря на български. А само аз трябваше да му благодаря.
Ден 19 Фонсебадон – Понферада (28 км)
Малко след Фонсебадон е Крус де Феро – най-високата точка на Камино.
Представлява железен кръст поставен върху висок дървен стълб. Около него има огромна купчина камъни. Там има камъчета от целия свят.
Донесеният от дома камък символизира греховете, които оставяме и е като един вид пречистване. Освобождаване от всичко, което ти тежи. Това е един от ритуалите по Камино. Този ден за Крус де Феро съм записала това:
Бях там рано сутринта още преди изгрев. Беше студено и мъгливо. И някак мистично. Всички тези камъни донесени от всяка точка на света. Толкова различни съдби..
И моето камъче. Моята съдба. Някой оставят писма, лични вещи, различни предмети. Имаше снимки, кръстчета, дрехи. Стоях дълго там. Ръцете ми посиняха от студа. Изчаках изгрева. Слънцето се опитваше да пробие мъглата.
Не знам дали заради железния кръст, но сутринта ми беше много леко, не ме болеше нищо, не усещах дори раницата на гърба си. Може би, защото бях облякла всичките си дрехи.
Беше и много красиво. Обичам планината! Винаги ме е зареждала. Заредих се и тук. Един пилигрим носеше маркер, с който пишеше някакво послание на камъка си. Услужи ми с маркера и надписах и своето камъче. Помолих се на това мистично място и продължих.
...Цялата част- 2 на Камино де Сантяго можете да прочетете ТУК:
Ден 21 Трабадело – Трикастела (40 км)
Този ден беше дълъг. И много красив! Отново в планината. Навлезнахме в област Галисия. Красива и зелена! Изкачихме се до О’Себрейро. Приказно селце високо в планината с къщички пайосас иззидани от камък, с овална форма и покриви от слама.
Пред църквата има паметник на Елиас Валина Санпедро. Местният свещеник, който дал идеята за жълтата стрелка и започнал да маркира пътя. Църквата е една от най-старите по Камино. Минахме през много планински селца, любувахме се на прекрасни гледки и извървяхме много километри.
В Галисия Пътят минава през приказни гори. Някой са евкалиптови. Други с дървета, които така сплитат клоните си, че все едно преминаваш през тунел. Омагьосващи са тези галийски гори.
...В едно селце от една къща излезе една баба с чиния пълна с палачинки. Повтаря донативо и ми предлага. Взех си аз и дадох монета. Бабата пита от къде съм и възкликва: “Ооо, Булгария! Палачинка.” Не знам от къде знае тази дума, но много хубаво я каза.
След това разбрах, че тази баба върти бизнес с палачинките и нахално си иска уж донативото. Но няма значение. На мен ми беше забавно и палачинката беше вкусна.
Следобед стигнахме в Трикастела. Малко селце, в което имаше много албергета. В няколко от тях вече нямаше места. Бяхме учудени. За първи път ми се случваше да няма места. В поредното алберге, в което проверихме казаха, че са останали само три. Настанихме се.
Беше неделя. Нямаше отворен магазин. В едно ресторантче си поръчах пилигримско меню. Тези менюта са около 10 евро и включват първо, второ, хляб, десерт и каничка вино или бутилка минерална вода. Сервитьорът направи много учудена физиономия като отказах виното и избрах водата.
Испанците са големи любители на вината. Тук опитах и още един вид паеля само с морски дарове. Китаеца ми каза, че разговарял с други пилигрими и разбрал защо има толкова много хора и няма места в албергетата.
Оказа се, че много поклонници стартират от тук своето Камино. Следващите 4 дни докато стигнахме в Сантяго имах чувството, че се състезаваме. Част от очарованието и магията на Пътя се изгуби. И вече разбирах, че краят наближа.
100 км. до Сантяго
... Беше 25 юли - денят на Свети Иаков. На тази дата католическата църква чества паметта на Яков Зеведеев, а православната го отбелязва на 30 април. Отидох на Месата. Заради празника беше много тържествена. Църквата беше препълнена. Много от хората стояхме прави.
По-рано през деня също разгледах храма. Там едни жени ми дадоха лист, на който да напиша имената на близките си и моето. Казаха, че ще има някаква молитва за здраве, на която ще четат имената на всички записани. Подариха ми и една гривна с изображението на Св. Яков.
Прибирайки се в албергето, отново започна да тече кръв от пръста ми. Раната наистина беше дълбока и кръвта не спираше. Една италианка от съседното легло извади малка аптечка. Почисти и превърза пръста ми с бинт. Сложи и някакво кръвоспиращо мехлемче. Благодарих й.
На Камино, винаги когато имаш нужда от помощ, някой се появява на точното време и на точното място. Като човека, който ме спаси, когато трябваше да премина между кравите. Това е част от магията на Пътя. И аз вярвам в нея.
Тази вечер сънувах кошмар. Не знам защо. Беше свързан с порязването ми на консервената кутия. Сънувах, че имах висока температура и треска. Притеснявах се да не съм се разболяла от тетанус. В съня си знаех колко близо съм до Сантяго, но мислех, че ще умра от болестта и няма да видя катедралата.
Ден 24 Палас дел Рей – Салседа (40 км)
Този ден също мислихме да вървим малко и да се настаним в едно градче Арсуа. По списъка там има много албергета с много места. По Пътя отново все едно имаше състезание. Толкова много хора, предимно туристи. Те са големи групи и много шумни.
През цялото време все бързахме, за да изпреварим поредната група. Липсваше ми онова Камино. Истинското. На никого не бих препоръчала да върви само тези последни 100 километра. Защото няма да усети магията и уединението с Пътя и себе си. ...
Вече бяхме много изморени, но трябваше да продължим. Върнахме се до Пътя и се почуствах много по-добре. За втори път се отклонявах. Когато трябваше да си купя нови обувки и сега. Усещането е странно. На Пътя се чувствах сигурна и спокойна. Извън него бях притеснена. ...
Ден 25 Салседа – Сантяго де Компостела (28 км.)
Тази сутрин тръгнах с още по-голям трепет. Всички пилигрими, с които се разминавах бяха някак по-различни. Близостта на Сантяго се усещаше във въздуха. Разминахме се с група тийнейджъри, които вървяха и пееха. Всички се вълнуваха. А аз още по-силно.
Вървях толкова дълго, за да стигна дотук. Исках да видя тази катедрала. Тя беше като символ на моето пътуване. Не правих поклонение пред Апостол Яков.
Не съм давала обет. Не съм тръгнала и поради някаква жестока трагедия или обрат в живота ми. Всеки има драми, но не това ме доведе на Пътя. Не търсех себе си, макар да открих някой нови неща. Не търсех разрешение на определени въпроси. Не бях и не съм на кръстопът.
Причините да поема по Камино са комплексни. Имам интерес към духовното, стремя се да се свързвам по-често с Природата и по-малко да съм под влиянието на матрицата.
Интересувам се от йога, вярвам в енергията и знаците на Вселената. Вярвам в Бог. Нося душа на пътешественик. Не харесвам спа почивките, нито организираните екскурзии с точно определена програма. Обичам друг вид пътувания. Обичам преходите в планината.
Обичам да скитам. Обичам дивото. Обичам морската шир. Обичам свободата. Имах и по-лични причини. Исках да намеря начин да приемам и да живея по-леко с една огромна болка в живота ми. Свързана с най-милото ми същество на този свят. За това ми помага духовното пробуждане, а Камино е резултат от този процес.
Камино ми даде много. Камино ме беляза. Камино проветри мислите и чувствата ми. Уроците, които научих ще запазя за себе си. Много от тях осъзнах, след като се върнах у дома. Камино е много лично преживяване. Мога да споделя само, че имам да вървя още дълъг път, но знам, че съм в правилната посока.
Ето и какво съм записала в бележника:
В Сантяго съм. Изпълнена с благодарност. Днес ми беше толкова леко. Стъпвах по земята, а все едно някой ме носеше. И с всичките си сетива усещах колко съм близо..
Изкачих се на Монте де Госо или Хълма на радостта. Наричат го така, защото оттам пилигримите виждат за първи път кулите на катедралата в далечината. Аз лично нищо не видях, но се радвах.
След това вървиш из града, следвайки стрелките и очакваш да я видиш. Вече пред катедралата сваляш раницата от гърба си и оставаш без дъх.. Не е много красива, опасана със скелета, защото е в ремонт от много години, но за теб е всичко в този миг.
Защото си тук. Защото си успял. Защото си победил себе си. Извървял си всички тези километри с целия си багаж на гърба. На площада пред катедралата пилигримите са насядали по земята, други се прегръщат и целуват, всички са толкова щастливи.
И аз съм тук. Успях. Извървях го. Не мога да облека с думи тези емоции. Имах и трудни моменти, имах и силни болки.. но нито за миг не помислих да спра. И през цялото време бях много щастлива.
На Камино има силна енергия. Усеща се. И те води напред. Към сбъдването на мечтите ти. Благодаря на Бог, че ми показа и ме поведе по този Път. Благодаря на семейството си и всички, които ме подкрепяха.
...Сертификатите
След като се настанихме отидохме до поклонническото бюро, за да ни бъде издадена Компостелата. Текстът в нея е на латински език. На всички тръгнали от Сен Жан се издава и сертификат за изминато разстояние. Според този сертификат съм извървяла 799 км.
Записвайки датите според паспорта с печатите, служителят ме похвали за бързото изминаване на толкова километри. Оттам отидохме отново до катедралата. Отвътре е величествена. По средата на дебело въже виси ботафумейро – огромното кандило тежащо около 60 кг..
В древността пилигримите са нощували в самата катедрала. Тъй като тогава в подслоните не е имало бани, поклонниците били мръсни и миризливи. Причината кандилото да бъде толкова голямо е, за да се подтисне тази миризма по време на Месата. Днес то е най-голямата атракция за всички поклонници и гости на града.
За съжаление, запалването на кандилото явно не е евтино. Нужни са килограми тамян. Или всичко е просто бизнес. Днес то се пали само на празници или когато в храма се събере дарение от 300 евро. Гледала съм много клипчета в интернет как запаленото кандило се люлее по цялата дължина на катедралата.
Всеки поклонник мечтае да види това. На няколкото Меси, на които присъствах в Сантяго всички с камери в ръце чакаха да се залюлее ботафумейрото. Това се извършва чрез специален механизъм на тавана от макари и човешката сила на няколко души, които дърпат въжетата държащи кандилото.
Аз не можах да го видя. А толкова исках. Реших да го погледна философски. Ще трябва да се върна там отново, за да видя как се люлее. Някой ден...
След разглеждането на катедралата се впуснах да разглеждам града. Сантяго е голям и красив град. Център на Галисия. Неповторима архитектура. Неповторима атмосфера. Освен пилигримите, има и много туристи.
Освен катедралата има още много храмове. В бенедиктинската църква Сан Франциско въз основа на креденсиала ми издадоха и техен сертификат, на който има онзи Т-образен кръст.
Тези документи не са от голямо значение и има пилигрими, които не отиват да си ги получат. Това е техен избор. Аз избрах да си ги взема, защото ми носят скъпи спомени от това пътешествие.
Купих си и сувенири, опитах прословутия пулпо (октопод), както и тарт де Сантяго (бадемова пита), който е известен десерт в региона. Отгоре с пудра захар е нарисуван кръста на светеца.
В една книга четох за заведение „Ботафумейро“ близо до катедралата, на чиято стена, ако оставиш стотинки от родината си, ще се върнеш отново. Намерих го и оставих няколко монети...
Имах точно 30 дни, в които можех да вървя. Надявах се за това време да стигна до Сантяго, а последния ден да отида до океана с автобус.
Повечето поклонници не вървят този маршрут пеш. Нарича се Камино Фистера и е единствения път, който не завършва в Сантяго, а тръгва оттам. В това океанско градче се намира нос Финистере, но който е камъкът със символичния нулев километър на Камино.
Древните са смятали това място за края на света. Днес е чудесен завършек на всеки, решил да извърви Камино. Независимо дали са стигнали до последния камък пеш или с автобус всички поклонници се снимат за спомен на „нулевия“ километър, а под тях се разбиват вълните на океана.
Според статистиката, по-малко от 10 на сто от всички пилигрими вървят до Финистере пеш. Аз извървях своето Камино за много по-малко време, отколкото предполагах и реших да вървя и последните около 100 км до носа.
Една жена, която вървеше пред мен и следях пътешествието й в интернет, също беше минала пеш по този маршрут. Близо до Финистере има още едно място посещавано от поклонниците. Това е едно малко селце ...
Пътят беше очарователен. Минахме през един стар мост и красив водопад. След това отново вълшебните гори на Галисия. Видяхме една торбичка на пътеката пълна с ябълки и надпис, че са оставени за пилигрими. Късахме си ябълки и праскови и от дървета по Пътя.
Почти не срещахме други пилигрими. Беше тихо и спокойно. Нямаше толкова много заведения, магазини и албергета, колкото по Пътя на Сантяго. На мен ми хареса много. След лудницата и надпреварването от последните дни, тук отново чух песните на птичките. Но усещането беше различно.
Нямаше го онова чувство за поклонничеството, мистичното и божественото. Не съжалявам, че изминах и този път пеш. Но ако отида отново бих вървяла само до Сантяго, а до океана ще стигна с автобус...
Има традиция, според която на това място пилигримите изгарят някаква лична вещ, най-често дреха, с която са вървели по Пътя. Като символ на пречистване и ново начало. Там видяхме пепел от огъня и на други пилигрими.
...Залезът беше изключително красив. Както и всички залези. Но този беше специален. Посрещала съм много залези на морския бряг, но никога на океана. И никога като подарък за извървяно Камино.
Този залез се запечата в съзнанието ми. Наситено оранжев. Като наситената ми душа. С емоции. Емоции, които няма да забравя.
Ето и последното, което съм записала в бележника си:
Моето Камино! 29 дни - 900 километра
Сен Жан - Сантяго - Мушия - Финистере
Едно пътешествие за душата и за сетивата. Една мечта сбъднала се по най-прекрасния начин. Една приказка без край, защото ще помня винаги. Извървях своя Път, изкъпах се в океана, гледах залеза на “края на света” и за всичко това БЛАГОДАРЯ!
...Вече у дома бях щастлива, че се прибирам жива и здрава. Чувствах се малко странно и първите дни не знаех какво да правя. Със себе си. С ежедневието си. Постепенно всичко си влезе в ритъм. Няма как. Матрицата те завърта.
Всеки ден обаче мислех за Камино. И до днес е така. Част от мен остана там. На Пътя. Ще отида пак. Но не, за да си я взема. А за да го изживея отново. По още по-неповторим начин.
Защото всяко Камино е чудо. Планирам да го измина с колело. Кога? Не знам. Знам само, че ще бъде.
Цялата част-3 можете да прочетете ТУК:
increase font size
