С огромно удоволствие и умиление ще Ви разкажа нашата семейна история и поминъка на моето семейство в миналото. За съжаление, аз съм само на 33 г. и не съм била свидетел на подвизите на моя прадядо Милан и синът му дядо Димитър.

Не съм била свидетел, но не е минал празник или семейна сбирка, без да ги споменем или някой да разкаже нещо чуто или видяно в миналото. Имам спомени за прадядо Милан и прабаба Васила малко, но ясни. И не знам защо, но поради една или друга причина са свързани със земеделието.

Помня как те като най- възрастни се грижеха за дома, градината и мен, като най-малка, докато другите ходеха на работа. Имам спомен, как един ден трябваше да се ходи на бостана, но времето беше лошо и не искаха да ме вземат с тях. Аз на около 3-4г. упорита от малка, тропнах с крак и ясно заявих, че ако не ме вземат с тях, ще си отрежа бретона.

Те не вярвайки, пак отказаха да ме вземат и аз без да се замисля, го направих. Успях да извоювам своето, възседнала гордо двуколката с огромните гуми ( до скоро я пазехме и използвахме в къщи), пременена със сламената шапка на прадядото, която прикриваше моето дело, сторено малко по-рано.

Много обичах да съм с тях на бостана и да ме возят на двуколката, друга възможност нямах за толкова продължително возене. Случвало се е прадядо да я изкарва на улицата и да ме повози малко, колкото да ми мине мерака. На отиване към бостана винаги прадядо я дърпаше, а прабаба върви за нас, за не изпадна от нея. На връщане вървях пред тях, а те заедно я дърпаха, напълнена с обраната реколта от бостана. Есенно време двуколката не беше достатъчна и на помощ идваше комшията дядо Иван с каруцата и коня.

Прекарвахме много каруци с продукция. Зимно време мазата беше пълна с дини, пъпеши, тикви, щайги с картофи, пръснати по пода, които трябваше да се прескачат, за да се стигне до рафтовете с компотите и останалите консерви. От тавана висеше грозде, специално отрязано с част от лозата и забити в двата края ябълки или картофи, за да издържат повече време и да има за по- дълго през зимата. Помня ги много възрастни, но здрави, весели и много работливи.

Баща ми разказва, че на 85-годишен прадядо е копаел на нивата царевица и винаги е бил на 20 метра пред другите, даже от време на време прекопавал и съседния на леля ми. Имало е строго определен ред в подредбата, кой до кого ще копае. Неговата мотика е била най- голямата и най-тежката- 5кг ( още е я пазим). Навремето хората са били здрави и пъргави, думата мързел е била непозната за тях.

Сигурна съм, че са били „здрави, прави и корави“ заради храната, която сами са отглеждали и консумирали, чиста и истинска. Ясен спомен имам, как зимно време на перваза на прозореца на тяхната стая винаги имаше качамак и маджун от захарни метли (гледали са декари със захарни метли).

Винаги, когато ми се ядеше сладко, тичах в стаята, вземах една лъжица от маджуна от металната шоличка, (познат още в други краища на България като петмез), поливах качамака в тавичката и започвах да ям. Имахме няколко кози и овце. Помня как , когато се случи да родят и е студено, ги прибираха вътре в стаята до печката на топло в една щайга за хляб. 

Историята на прадядо Милан започва така:
Прадядо Милан (Милан Ангелов Славов) е роден на 14 октомври 1908г. в тогавашното село Полски Тръмбеш. Ражда се в семейството на Ангел и Пауна Ангелови. Прадядо е имал още четири братя и една сестра, като той е бил предпоследния.

Разликата между най- големия и най-малкия е била 32 г., свекървата продължавала да ражда, заедно със снахите. Било така, че последния брат на прадядо бил по-малък от децата на първородния. Българките тогава са били здрави и плодовити, не ги е било страх да раждат много деца и то до доста по-напреднала възраст. Бащата на прадядо е бил от българите, участвали в построяването на американската железница. 

Петгодишен прадядо е бил изпратен в Първомайци , тогавашен Сергьовец като чирак. На 22-годишна възраст- на 1 февруари 1931 г.,се венчаят с прабаба ми Васила с две години по-голяма от него от село Крушето, също от голямо семейство с 8 деца (и до сега, като отида там и се заговорим с някой, се оказва че с всеки втори имаме родствена връзка). 

8 пъти на гурбет в Унгария
През пролетта на следващата година 1932 в очакване на първото си дете Иванка, прадядо заминава на гурбет в Унгария, дотогава цялото голямо семейство са живеели заедно в родната къща на прадядо ( къщата все още съществува -изградена от кирпич).

Есента, когато се прибира в България, решава с изкараните пари да си купи дворно място и да създаде собствен дом. Септември 1932 г. с новородено, едва на няколко месеца и задаваща се зима, купува двор и започва строежа. Тогава местността е представлявала поляна със салкъмова гора.

Слушала съм разкази как докато стане готова първата стая, за да се нанесат, са спали и са си държали вещите под чаршаф, разпънат на четири кола. До Архангеловден успяват (за два месеца), да построят къщата, която има две стаи и помещения под тях за добитъка (сегашната маза). Продължават да се занимават със земеделие и животновъдство, имали са и биволи. 

6 пъти градинар – все в Будапеща

Пролетта пак заминава за Унгария, ходи на гурбет шест години подред в Будапеща. Разказвал е на баща ми, как по пазарите и по улиците се е чувала повече българска реч от каквато и да е била друга. Работата е била сезонна и добре платена.

Българите са били уважавани и ценени заради трудолюбието, познанията и уменията, които са притежавали. Работили са много и земята се е отблагодарявала с високи добиви, съответно са получавали отлични възнаграждения.

Прадядо е разказвал и забавни истории на баща ми.
Една от тях е как навсякъде било пълно с охлюви и то огромни, защото тамошните не ги ядяли, изпитвали погнуса. Един ден група градинари събрали охлюви и решили да си ги сварят и хапнат, но газдата (собственикът на градината) не трябвало да ги вижда.

Скрили се в една от колибите и започнали да ги варят, но ненадейно газда влязъл и изпаднал в потрес и погнуса. Прадядо веднага започнал да му обяснява, че нямало да ги ядат, а когато ги сварят, щели да ги смелят и да намажат краката на един кон, че не можел да върви. 

Друга история: Градинарите живеели в колиби на полето до градините, собственикът също живеел там, но отделно в друга, по-добре обособена колиба. В неговата колиба, от тавана висял сушен бут. На единия от градинарите му се дояло.

Бил хитър, отишъл скришно и надраскал бута с една вилица и оставил прозореца отворен. Когато газдът се прибрал и го видял, започнал да вика: "Кой е влизал и забравил вратата отворена, котките са влезли и са ми яли от бута. Махайте го! Изхвърляйте го!". Тогава един от градинарите се обърнал и казал: "Дай, дай как ще го изхвърлим, ние и драскано ще го ядем!". 

През 1936 г. отива и се връща от Унгария, а в края на годината на трети ноември се ражда и второто му дете, моят дядо Димитър. За последен път отива в Унгария през 1939 г. 

Славни години на градинарство и в България

Прадядо Милан е участвал във Втората световна война, бил е пленник в Битоля. Държан е в плен близо три месеца, на стадион без храна и вода. Освобождават ги гръцки партизани и тръгват пешком за България. На границата го качват на влак, където го нахранват сито, което му причинява сериозни увреждания на стомаха и червата до края на живота. Когато е стигнал до дома, прабаба го вижда през прозореца, но не може да го разпознае. Бил е отслабнал и изнемощял, одърпан и окъсан с брада до гърдите. 

Съдбата им нанася жесток удар през 1949 г. и след дълго боледуване умира първородната им дъщеря, едва 17- годишна. Понасят го много тежко, дори се отричат от Господ. Баба ми ( Стефка) ми е разказвала, как е двамата често са казвали: " Това не е Господ, няма Господ щом ни взе детето". Губят вяра, но не спират да се трудят усърдно. Отглеждали са зеленчуци в две градини и са ги продавали по пазарите.

По-късно успоредно започват работа в зеленчуковите градини на ТКЗС-то като прадядо е бил бригадир на зеленчукова бригада от 180 души. Обработвали са земята, отглеждали са десетки декари със зеленчуци, плели са рогозки за топли ястъци през пролетта и трапове за съхранение на кореноплодните зеленчуци през зимата (трапове -дълбоки по един метър със слама и шума).

Обикаляли са цяла Северна България с камиони, за да си продават продукцията. Случвало се да не могат да продадат цял камион за домати за деня и се налагало да го изхвърлят. Навремето дори и сега истинската качествена продукция не издържа повече от ден-два. 

Синът му- дядо Митьо „Цветаря“- също легенда
Прадядо Милан успява да предаде трудолюбието си и страстта към земята и растенията на моя дядо Димитър. Той обаче има по-голямо влечение към цветята. На 37-годишна възраст Димитър Миланов построява вкопан в земята парник в родния дом, който е частично запазен и до днес. Страстта му е толкова голяма, че трупа литература, за да се самообразова.

Ежегодно пътува до Австрия и Унгария на изложения и за закупуване на семена на цветя. Парникът или оранжерията, както я наричаме ние, се е използвал целогодишно за засяване, разсаждане и вкореняване на цветя. Отоплявал се с котел на нафта в последствие на въглища. Купува дворно място в село Орловец, което използва за размножаване на луковици на лалета (чисти холандски сортове). Чувала съм как пролетно време е било като райска градина.

Превърнали са празния двор в края на селото в Райско кътче- плодни дръвчета, цветя, живот. Дори построяват вила, за да мога да използват мястото и за отдих. Целият трудов стаж на дядо преминава като озеленител. И до ден-днешен го знаят и помнят като Митьо Цветаря. Пролетно време са идвали хора от цялата околия за цветя. Прадядо и баща ми са ходили в почти всички близки областни градове по пазарите да продават цветя.

На пазара в Полски Тръмбеш, вече град, са занасяли цветята с онази същата двуколка с големите колела. Работило се е много, цялото семейство е участвало и са изкарвали много добри доходи. Работата е била целогодишна, като най-натоварено е било през зимата, когато са се подготвяли разсадите на едногодишните цветя и резниците на многогодишните. С течение на годините и вноса на евтини цветя, дейността замира, около 1990 г.

Кръвта вода не става

От малка имам силна страст към растенията: цветя, билки и зеленчуци. С дядо Димитър често ходихме на разходка в околностите на Полски Тръмбеш и по поречието на река Янтра, за да събираме билки за лично ползване. Научил ме е да разпознавам и да знам приложението на доста от най-често срещаните билки. Много обичах да обикалям по комшийските баби и да събирам цветя, а когато се приберях в къщи с новите съкровища, дядо започваше да изброява латинските имена на всяко едно от тях.

Нямаше цвете на което да не знае латинското име. Беше много интелигентен и много приказлив. Нямаше тема по която да не може да разкаже или обясни нещо. Вкъщи имаме от него богата библиотека с всякакви енциклопедии и литература. Дадо си е водил дневник, който също пазим с хилядите книги, приключения които е прочел и преживял. Освен това е бил и инструктор по туризъм, екскурзовод и любител-археолог. 

Познаваше цяла България като дланите си. Нямаше град, местност или връх на който да не е ходил. Имаше две златни значки от "Стоте забележителности на България". Аз също имам влечение към туризма и всеки път след всяка посетена нова дестинация му се хвалех, къде съм ходила, а той ми се смееше и казваше: "Е..... колко пъти съм бил там!" и им разказваше допълнителни факти и случки за мястото. Винаги ми казваше води си дневник, пиши кога и къде си ходила, за времето, за местото и как си се чувствала. За момента съм горд притежател на сребърна значка от 100-те забележителности на България с над 70 посетени туристически обекта , наближавам златната значка.

Имаме много албуми със снимки и ленти от камера, запечатали неговите приключения. Мечтая да сложа в албумите до неговите снимки от върховете и хижите и мои от същите места и някой ден да успея да проявя лентите от камерата за да мога да видя приключенията му на младини. Много неща съм наследила от него- любовта към растенията, туризма и приключенския дух, артистичността- рисуване и писане.

Дядо също така рисуваше много и има много написани стихове и разкази , за съжаление неиздавани. Искаше да стана художничка или археолог, но за съжаление, историята никога не ми е била истински интересна, единствено и само приключенската част. В къщи беше пълно с археологически предмети, които преди двайсетина години дядо дари на градския музей. 

Най-големите ми мечти, винаги са били свързани със земята и растенията

Първото, което направих е, че успях да съживя оранжерията и дворното място в село Орловец (вилата там вече не съществува). Тази ми мечта вече се сбъдна наполовина. За по-малко от две седмици с огромната помощ и подкрепа на баща ми Милан (кръстен на прадядо Милан), на който съм безкрайно благодарна, успяхме да възстановим тази част от парника, която се е използвала за засяване на семената.

Възстановихме с леки модификации откъм отопление, защото нямаме възможност за едновремешния метод. Сега след близо три седмици вече в парника е светло и топло, семената на зеленчуците вече са поникнали от мен няма по-щастлива сбъднала детската си мечта. Следващото нещо, което планирам за тази година е да засея поне един декар със захарни метли (вече съм си набавила семената и пособията) за да вкуся пак онзи сладък Маджун от едно време, познат още като петмез. С помощта на тати Милан вече има подготвено дворно място за тази цел.

Планираме разчистване и ограждане на дворното място в село Орловец. Представям си го като плодова градина, пълна с чисто отгледани овошки къпини и малини и ягоди и какво ли още не. Няма да пропусна да засея няколко лехи с лалета, нарциси и зюмбюли. А защо да не мечтая по-смело и някой ден да успея да построя наново вилата в същия вид като в миналото. Мечтите се сбъдват, сбъдват се когато вярваш силно, имаш цел, желание и упоритост.

Трябва да пазим и помни корените си и да се държим здраво за тях, за да растем здрави и силни.

Благодарим за възможността да разкажем за прадядо Милан и дядо Митко, и да остане нещо написано за тях, Те го заслужават!

Стела Димитрова,

Милан Манолов