Авторът на книгата Мартин Атанасов представя едно по-различно тълкуване на уникалния художествен замисъл на фреските.

 

Стенописите от тракийския храм в Казанлък, обикновено считан за гробница, са образно отражение на вътрешния път, който човешката душа изминава в древността при посвещението в дионисиевите мистерии. Тяхната централна сцена, която с основание се разглежда като „сватбена“, пресъздава най-свещената от всички мистерийни опитности на сливане на душата на посветения с архе-типната божествена Световна Душа. Целта на това е възстановяването на нейното божествено първоединство отпреди времето на грехопадението и разделянето на половете. В случая това не става чрез физическото свързване с жена, а чрез божественото, безполовото съединяване с Женския Световен Принцип, чийто образ е жената на трона.

 

Както личи по всичко, Тракия е едно от местата, където мистериите от дионисиев тип се запазват най-дълго и продължават да функционират приблизително до началото на 3 в.пр.Хр. Невъзможността за по-нататъшното провеждане на техните посветителско-оздравителни процедури води до необходимостта от поетапното им закриване и затварянето на подмогилните им храмове чрез за-зиждането на входовете и пълното покриване с пръст. В този вид те постепенно се откриват от археолозите през 20 и 21 век. 

 

Съдейки по датировката, храмът в Казанлък е един от последните, където се практикуват дионисиевите мистерии, които днес са напълно забравени.

 

Изкусно нарисуваните стенописи, изпъстрени с безпрецедентно за световното мистерийно изкуство изобилие от детайли, от една страна представляват тяхното последно „сбогом“ към външния свят, а от друга - служат за спомен и напомняне за времето на възкресението им, което наближава.