All for Joomla All for Webmasters
Пчелно семейство

Сборникът с разкази “ (издателство „Колибри") е на словенската авторка Аня Му́герли, носителка на Европейската награда за литература.


Обединяващо начало в седемте сюжета са обредите, по-точно стародавните обичаи, характерни за словенската култура. Те, с изключение на едноименния разказ, дал заглавие на целия сборник, са положени в съвременен контекст, където придобиват нова роля и функция.

 

На преден план е изведена темата за семейството, било то неосъществено (Ябълкоядка), било събрано и по-късно разделено поради житейски превратности (Червеният петел), или пък формално, което при други обстоятелства би станало истинско (Пчелно семейство).

 

С виртуозен език авторката ни въвлича в свят, който не познаваме, макар да живеем в него. Заедно с художествените ѝ образи прекосяваме граници – езикови, културни, политически, географски, както и тези между действителността и несъзнаваното. 

 

Аня Му́герли е родена в Шемпетер при Горици, Словения, през 1984 г. Бакалавър е по словенистика от Университета в Нова Горица и магистър по сценични науки и творческо писане от Университета в Копер. През 2015 г. излиза първият ѝ сборник с кратки разкази Зеленият фотьойл, а две години по-късно, през 2017 – дебютният ѝ роман Сповин (хибридна дума от „спомен“ и „вино“).

 

Пише и драматургия. Два пъти – през 2011 и 2013 г. – печели втора награда за пиеса на международния поетично-драматически конкурс „Кастело ди Дуино“, Италия. За „Пчелно семейство“ печели Европейската награда за литература през 2021 година.

Откъс от книгата на Аня Му́герли – „Пчелно семейство”

Из Ябълкоядка

По стълбището се търкалят предмети. Една ябълка спира точно пред моя праг. Излизам боса в коридора и виждам на стълбите много възрастна жена, облегнала се e с гръб на мръсната стена и диша задъхано. На въпроса ми добре ли е, ме пронизва с мрачен поглед.

 

Прехвърлям в паметта си лицата на съседите и се опитвам да се сетя в кой апартамент живее, но без успех. Несръчно я хващам под мишницата и є помагам да се изправи. Водя я у нас и я настанявам на стола, към който зяпах само допреди минута, мъчейки се с поглед да направя така, че на него да се материализира съвсем конкретно човешко същество.

 

А сега там седи старицата. Ландшафтът на бръчките омекотява погледа є, а тъмната кожа на лицето издава живот, протекъл на слънце и на вятър. Връщам се в коридора и от стълбите събирам разпилените неща. Най-отгоре в чантата слагам набитата ябълка. 

 

– Ще почне да гние – казва тя с дълбок, леко хриптящ глас.
– Чаша вода?
Проследява ме с поглед в кухнята, където върху котлона стоят две чинии, покрити с капаци.
– Предпочитам ябълка. 

 

Събарям изискано подредената маса като къщичка от карти. Вместо излъскани прибори и кристални чаши върху покривката слагам чиния, нож и червена ябълка. Ноздрите ми се изпълват с мирис на загасени свещи. Идва ми наум да запаля голямата лампа, тъй като навярно старицата не вижда много добре, но размислям и оставям да свети само малката лампа на шкафа.

 

Сядам на срещуположния стол. Сенките, падащи по стената, ми напомнят за сенките в палатката на циганката, при която ходих като малка да търся отговор за баща си – за жената с цветна забрадка на главата, която постави на масата ръцете си и поиска да сложа в дясната є ръка парите, а в лявата – дланта си.

 

Старицата реже ябълката на неравни парченца, едно след друго ги изяжда, а аз едва ли не очаквам с помощта на ябълката да ми отговори на всички въпроси, възникнали у мен за последните два часа. Но се случва единствено това, че тя вади от торбичката нова ябълка и почва да я яде, като спира само за да ме попита не искам ли и аз.

 

Седим на масата и похапваме сочни, бледожълти резенчета, покафенели там, където ябълката се е вдлъбнала при падането.
– Надявам се да не съм заела мястото на някого. 

 

Станеш ли от стола тук, тутакси ще седне друг, си припомням поговорката от детството. Дискът отдавна се извъртя, яденето изстина, във въздуха се носи възкисело-сладкият мирис на ябълки. 

 

– Днес имаме годишнина. Матеуж най-вероятно закъснява заради репетицията, както обикновено. Диригент е. Ръководи симфоничен оркестър. След три месеца ще се оженим – надявам се... – Усмихвам се на думите си. – Много пътува – добавям, сякаш искам да поясня.
– И моят мъж много скитореше – главно по долнопробни кръчми. Веднъж заключих вратата и не го пуснах. За няколко месеца влезе в правия път, пък я подкара пак постарому. 

 

Нейната кратка история напълно ме разоръжава и изведнъж си давам сметка за босите си крака и колко неудобна ми е тясната рокля. Старицата блуждае с поглед някъде в обувките ми с високи токове, забравени на пода до полиците с книги и речниците на бюрото, което ми служи като работен кът. 

 

– Когато не пиеше, все това правехме – тя спира погледа си върху мен – седяхме по този начин на масата и ядяхме ябълки. Душа давахме за ябълки и двамата. Почнехме ли един път, нямаше спиране. Беше като пречистване. Последното парченце все го оставяше на мен. След което за кратко нещата се оправяха, да не повярваш просто. 

 

С мъка се изправя на крака. Настоявам да є нося чантата. Запътваме се с бавни крачки по стълбището чак до последния пети етаж, до вратата точно над моята при входа към таванската тераса и бързо си пожелаваме лека нощ. 

 

Събуждам се през нощта, когато Матеуж отключва външната врата. Паля лампата на нощното шкафче и сядам. Небрежно си събувам бикините и ги пъхам под възглавницата. Матеуж влиза и тутакси почва да се извинява: мила, събудих те, извинявай, репетицията пак се проточи...

 

Извиненията валят из спалнята като дрехите, които съблича. Вървя след него и събирам пуловера, ризата, панталона, миришещи на пот, парфюм и тютюн. – Не разбира, че преследвам съвършенството...

 

Не можеш да свириш Моцарт, както ти падне... Ако имаше какво да каже, отдавна да го е казал! – През шумящата вода хващам откъслечни части от изреченията му и се опитвам да ги свържа. На виолончелиста ли е бесен пак, или пък говори за концертмайстора, с когото вечно са на нож? 

 

– Трябва да го сменя, няма две мнения по този въпрос. – Застава напълно гол пред мен с мокра коса. Искам да му разкажа как мина денят ми, за часовете, прекарани над текста, който превеждам, как го чаках като хиляди пъти досега и как въпреки че закъсненията му станаха постоянни, изведнъж се разтревожих.

 

Искам да му споделя за необичайната среща на стълбите, при това със същата разпаленост и страст, с каквато той всеки ден ми разправя за своите неща. Но думите ми засядат в гърлото, спира ги сякаш парченце от изядената ябълка, но в този момент Матеуж ме повлича към спалнята и вдига нощницата ми.

 

Изброжда с език тялото ми, почти се предавам, след което мокрият връх на езика му облизва пъпа ми и от корема ми изчезва всичката мекота. Ябълкоядка. Едва като спира и учудено ме поглежда, осъзнавам, че наистина съм изрекла думата. Изтеглям се в края на леглото, плътно до възглавницата. 

 

– Чаках те.

Светлосиният поглед е студен като северно море.
– Казах, че съжалявам – или не казах? – Правата черта на устните му се изкривява и там се появява неискрена шеговита усмивка. – Ще ти се реванширам. – Целувката му върху шията ми е припряна и мокра. 

 

– Ако искаш да ми се реваншираш, освободи си този уикенд. Да отидем някъде. – Думите, които в ушите си чувам като настояване, изречени на глас, прозвучават като просия.
– Нали знаеш, че имаме репетиции. Концертът е след две седмици.
– Готови сте, нали ви чух. Остават само детайли. 

 

– Остават само детайли? – отдръпва се. – Каза го, сякаш е крайно незначително. Нещо твърдо се откъсва от езика му и ме прасва в лицето.
– Не, разбира се. Не мислех това.
Прегръщам го, целувам го и пъхам езика си между устните му. С едно движение вдига пижамата ми и ляга върху мен. Между тласъците ми се струва, че чувам как си тананика Моцарт…

  .

 

Прочетено 53 пъти Последна промяна от Петък, 02 Декември 2022 20:37
Етикети
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…