В наше време всеки човек се стреми да направи най-хубавата сделка: малко пари срещу висока стойност. Дали е туристът, който купува чанта Шанел за 50 долара, вместо за 700, или някой новоизлюпен милионер, който купува Пикасо за 1 млн. евро.
И в двата случая ще им помогнат търговци: в даден случай ще е някой от тесните улички на Венеция, в друг- галерист от престижна столица или аукционна къща.
Пътя на фалшификатите
Без фалшификаторите нямаше да има днешния пазар на изкуството, твърди Диане Гробе, собственик и директор на единствения в света музей на арт фалшификатите , който се намира във Виена.Шедьоврите са малко, търсенето е огромно.
Една от схемите по които изобретателните мошеници се опитват да легализират менте картина е… чрез митница.
Картината се обява, че е на Пикасо например и за нея се заплаща високо, адекватно мито. В декларацията се пише, че е оригинал и после тя служи един като вид доказателство, че едва ли не картината е автентична . Това е евтин, бърз и удобен начин да се пласира един фашификат като оригинал, разказва Гробе.
Естествено, по-претенциозният клиент ще търси да закупи картините си или от аукционна къща, или чрез галерист, защото по тези канали изглежда по-сигурно.
Само, че ако човек си купи лек автомобил или друга стока, докато тя е в гаранция, може да си поиска парите обратно, но при произведенията на изкуството не е така. Особено аукционните къщи успяват да се освободят от отговорност.
По думите на Диане Гробе, е известен и следният случай: аукционна къща продава на купувач картина с експертиза, че е оригинал. Малко по-късно, когато собственикът й вижда, че цените на картините на този художник се вдигат, той решава да предложи картината за продан отново, смятайки, че ще получи солидна печалба от своята инвестиция.
Той я занася в същата аукционна къща, която му я продала. Картината обаче му е върната с думите: „Не можем да я приемем, защото е …фалшификат”. Възмутеният клиент им показа тяхната експертиза. Но получил отговор: „Ами, променихме си мнението за това произведение на изкуството!” И така колекционерът узна, че вече е собственик на фалшификат.
„Търговията с изкуство иска да бъде призната като професия, само, че без отговорността ,която професионализмът изисква”, казва Робърт Юз- критик на Time magazine.
Да обърнем сега внимание и към фалшификаторите, които винаги „намират” по един забравен шедьовър от великите майстори, щом има търсене. Дали е живописецът Йоханес Вермеер, който бе почти забравен или големият Амедео Модиляни, за който се твърди, че с картини си е плащал сметки и дългове, или ги е подарявал в моменти на щедрост.
Винаги колекционерите надават ухо, когато става дума и за картини, изчезнали преди и по време на Втората световна война. И уловката често е, че се появява обеднял аристократ, който залага такава картина анонимно, уж за да се предпази от скандали, подозрения и одумвания.
Кой са фалшификаторите?
Поглеждайки към тях, се забелязва една група измамници, които са даровити като живописци, скулптори или иконописци. В техните творби прозира един стар стил на изразяване, от който никой не се интересува.
Друга група фалшификатори искат да си отмъстят на експерти и критици, които не са ги признали като творци.
Трети пък идват от средите на обеднели вече бонвивани, свикнали с висок стандарт на живот, които в същото време имат талант, но са без завършено образование. И лесният начин за тях е да направят бърза печалба, изработвайки фалшификати. Играят или соло, или в комбина.
Пример за солов играч е Волфганг Белтраки - един от големите фалшификатори на картини в света, който хем ги рисува, хем намира начини да ги промотира като оригинали.
Така той предлага за продан картините на германския художник Густав Кампендонк като обявява, че са собственост на бабата на неговата съпруга. Като доказателство, Белтраки показва една черно-бяла снимка, където се вижда госпожата на фона на картините.
Само, че на снимката реално е неговата съпруга, дегизирана с … перука. За да е перфектна заблудата, той търси по германските битаци стара, фотографска хартия, за да придаде на снимката ретро излъчване.
Друг пример: Англичанинът Джон Дру попада на обеднелият художник от 90-те години на миналия век Джон Майет, който рисува репродукции и видя възможност в това. Майет на моменти изобщо не схваща играта на Дру, който успява да вмъква фалшиви документи и доказателства в архивите, които от своя страна, служеха на експерти да сверят дали една картина е оригинал.
По-късно в съда Дру не призна всичко, но успя да зарази дузина английски архиви с неверна информация.
Трябва да разкажем и за Хан ван Мегерен, който в един момент от живота си бе нашумял художник. Но интересът към неговите картини спадна внезапно. Стигна се дотам, че творбите му бяха критикувани като безжизнени, без оригиналност и пр. Мегерен хем иска да поддържа лукс стандарт, хем да си отмъсти на тези, които го критикуваха.
И става фалшификатор. Разкриват го едва, когато е осъден за предателство, защото е продал картина на Вермеер на Херман Гьоринг. За да си спаси живота, Мегерен е принуден да признае, че е изработвал фалшификати. Стига се дотам,че не му вярват и той рисува картина на Вермеер пред очите на съдиите.
