Автор на статията е проф. д-р Лилия Райчева.Тя е завършила първия випуск на профил „телевизия“ на специалността „журналистика“ през 1973 г. и сега е професор по медии и комуникации на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Защитава кандидатската си дисертация през 1977 г. във Факултета по журналистика на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“.
Автор на многобройни медийни публикации. Създател на предавания за радиото и телевизията, сред които телевизионното състезание „Минута е много“, просъществувало от 1980 до 2011г. и от което са излъчени 756 броя.
Ръководител на Катедра „Телевизия и радио“ (1998-2001 г.). Зам. Декан по международната дейност и научно-изследователската работа на ФЖМК (1999-2001г.). Член на Съвета за електронни медии (2001-2008г.). Гостуващ преподавател във висши учебни заведения в България и чужбина, предимно в САЩ.
Активен участник в множество научно-изследователски мрежи в Европейския съюз. Автор на 5, съставител на 14 книги и на научни публикации по различни медийни въпроси. Нейните научни интереси включват: развитие на медийната екосистема, екранен език, политическа комуникация, поколенчески проблеми, медийно потребление и медийна грамотност. Носител на национални и международни отличия.
Статията препечатваме от Newmedia21.eu.
Настоящето на миналото в публицистичните сериали
Може и да изглежда неочаквано, но Младен Младенов, без да изоставя интереса си към телевизионната забава, насочва творческия си заряд към нещо ново – към романтично-носталгичната документална публицистика, която не е правена дотогава в Националната ни телевизия и все още си остава уникална като подход към организацията на материала. Заедно със своите студенти по журналистика, повечето от профил „Телевизия“, Доктора създава постоянен екип, с който дири измеренията на съвременността в архивните кадри на хрониката.
Този сериозен принос в развитието на телевизионната документалистика у нас представляват създадените от неговия екип и режисираните от Доктора мащабни серийни публицистични поредици със средна продължителност от 50 минути на всеки епизод: „По хълмовете на времето“ (1979, 43 серии), „Неизвестните възможности“ за олимпийските игри (1980, 24 серии), „Непознатите познати“ – за Световното ловно изложение ЕКСПО ’81 в Пловдив (1981, 10 серии) и „Футбол, футбол“ за Световното първенство по футбол (1982, 9 серии).
Огромното количество филмов материал – данните за точния метраж биха били приблизителни, тъй като, освен всички кинопрегледи от 1940 г. насам, предоставени от Българската национална филмотека, са изследвани и документални филми от фондовете на различни ведомства, на нашата и на много чуждестранни телевизии и филмови къщи.
Функционалната принадлежност на телевизионната документалистика към системата на журналистиката, определяща всекидневното внимание към фактите, към личността в кадър – очевидец или участник в показваните събития, предполага и воденето на „разговор с продължение“ за човешките съдби и житейските ситуации. Оригиналното хрумване да се осъществи среща на хората от кинокадрите със самите себе си в студиото и зрителите да станат свидетели на епилога на започнатия преди много години разказ на случайно попадналия пред обектива на камерата човек, става знаков подход във всички епизоди на тези поредици. Резките сблъсъци на филмовото пространство със студийното време и на съвременната обстановка с отминалите години, носещи заряда на неочаквана и поразяваща достоверност, извисява пределно драматургичната наситеност на публицистичното внушение .
Статистиката на участниците във всяка една от сериите би била неточна, тъй като би отбелязала само хората, изказващи се в кадър. Не е възможно практически да се преброят всички, чиито образи са запечатани върху кино- и фотолентата, както и тези, които не влизат във филмотеката на историята, но са съдействали пламенно и безкористно за възстановяването на нейния ход, споделяйки опит, спомени и преживявания.
Едва ли тези поредици биха се осъществили, ако с активната помощ на телевизионните зрители не е била идентифицирана анонимността на многобройните свидетели и участници в показваните събития. Развълнуваният разказ на всички участници, „слезли“ от киноекрана в телевизионното студио, одухотворява неподправената оригиналност на документите, моделира ги в измеренията на човешката съдба. Всеки друг анализ, привнесен отвън, колкото и изразителен да е той, би повторил известното, отнемайки индивидуалността на материала, неговото телевизионно звучене.
Автентичността е сред най-важните достойнства, отбелязани от критиката по онова време. Монтажното съпоставяне на архивните черно-бели кадри с новите цветни снимки, представящи съвременния коментар на миналото на тогавашните участници в заснетия материал негови съвременници, води до изключителна логика и монолитност в постройката, смели образни алюзии и солиден историзъм в повествованието. Това доказва, че тези български телевизионни поредици може по продължителност и публицистично внушение да се сравняват с най-високите световни образци от този жанр, обединяващ най-характерните белези на понятието „телевизионност“ в съвременната публицистика: персонифицираната информация и верността на документа със серийността в общата структура.
Генералният директор на БНТ – инж. Иван Славков, който дава зелена светлина на тези документално-публицистични сериали, пише: „Владимир Топенчаров написа много адмириращ отзив в „Народна култура“ за поредицата „По хълмовете на времето“! Там Младен Младенов, режисьорът, наистина работи като трактор!“.
Вдъхновението Алма Матер
През 1968 г. д-р Младенов е поканен за преподавател по телевизия в катедра „Журналистика“ на Факултета по славянски филологии на Софийския университет, като създава учебния план и учебните програми на профил „Телевизия“. За 32 години е бил преподавател на почти всички водещи телевизионни журналисти в България, завършили висшето си образование във Факултета по журналистика и масова комуникация. Издава първия български учебник по телевизионна журналистика „Телевизионна журналистика (в термини)“, който е основно помагало на студентите и до днес.
„За студентите от профил „Телевизия“ на Факултета по журналистика, а това са днес стотици телевизионни журналисти както в Българската национална телевизия, така и в частните телевизии, д-р Младен Младенов е Учителят, който ги учи в студентската аудитория не само как се анализират телевизионно предаване, спектакъл, мюзикъл, но и как да ги осъществяват пред камерите на снимачната площадка. Неуморим, енергичен, духовит, взискателен и едновременно умеещ да поощрява всяко оригинално хрумване, той оставя незаличима диря както в историята на Българската национална телевизия, така и в историята на телевизията у нас, пише проф. Минка Златева.
А ето и част от разказа на Доктора за преподавателската му работа:
„В един ноемврийски ден на 1968 г. точно пред Ректората на Университета доц. Михаил Минков (по-късно вече професор) ме покани много настоятелно на заседание на Катедрата по журналистика, водена тогава от проф. Стефан Б. Станчев, на което трябваше да се представят идеи за бъдещото обучение по телевизия. Възложено ми бе с тази работа да се захвана аз. Програмата ми включваше материал, който впоследствие се разслои в различни дисциплини: обща теория на телевизионната журналистика; жанрове и форми; структура и организация на телевизията; творчески процес; техника и технология; телевизионна режисура; поведение пред камера и др. Спомням си, че в първия курс по телевизионна журналистика имаше седем запалени момичета и момчета. Твърде интелигентни, защото бяха издържали много строг конкурсен изпит, повечето от които имаха явни таланти. Много от тях – випускници на езикови гимназии, владееха английски, френски, немски, руски.
Сега с малко носталгия и с не малко гордост си спомням, че между първите мои ученици, направили кариера в телевизията, бяха Явор Цаков, който първо работеше в Националната телевизия, а по-късно бе един от основателите и директор на Нова телевизия; Мария Пеева, дългогодишен драматург и редактор в телевизионния театър и СТФ „Екран“; Лилия Райчева защити дисертация, сега преподава във Факултета, тя създаде и телевизионното състезание „Минута е много“; Георги Сотиров работи дълги години в редакциите „Информация“ и „Публицистика“ на БНТ. Нери Терзиева, Евгени Петров, Станимир Илчев, Зелма Алмалех, Бойко Василев, Сашо Диков, Теодора Петрова, Светлана Божилова, Димитър Лъжов са все випускници на профил „телевизия“. И още много, които сега работят в множеството кабелни и ефирни телевизии“.
В „Танго с камера“ са съхранени отзивите на някои от тези първи студенти на Доктора:
Мария Пеева (драматург в Главна редакция „Телевизионен театър“ и продуцент в СТФ „Екран“ при БНТ): „Д-р Младен Младенов беше един от любимите ми преподаватели. Широките си и задълбочен познания по телевизионна журналистика той успяваше да предаде на студентите си с лекота и чувство за хумор. Но в същото време беше много сериозен и ни научи на занаят, тъй като беше тясно свързан с практиката като телевизионен режисьор“.
Явор Цаков (журналист): „Друга музика“, както сам обичаше да казва, беше Младен Младенов, доктор на Виенския университет, признат режисьор главно на забавно-музикални програми (наравно с Хачо Бояджиев), който твърдо беше решил да се занимава с преподавателска дейност по телевизионна журналистика. Нашият Доктор, който също като други свои академични колеги преподаваше, пишейки поредната глава от своя учебник, беше изключително талантлив като режисьор и нестандартен като педагог, на пръв поглед малко разхвърлян, но в действителност – артистичен и организиран. Когато преглеждаше дипломните ни работи през 1973-а, вече като научен ръководител, се радваше искрено, ако е успял да намери нещо в тях, за което сам не се е досетил (тогава БНТ беше само на 14 години!)“.
Бойко Василев (журналист): „На какво ни научи той във Факултета по журналистика? На първо място, да бъдем почтени, и сега, когато се сетя за оня курс, на който Младен Младенов преподаваше, от него излязоха различни журналисти и различни професионалисти, но нито един подлец. Второто нещо, на което ни научи той, е, че телевизията не е от вчера, че нещата, които се правят в телевизията, не ги измисляме днес и че много често това, което е правено вчера, е десет пъти по-добро от това, което се прави днес“.
Проф. Лилия Райчева (създател на тв състезание „Минута е много“ и преподавател във ФЖМК): „Имах честта да завърша първия випуск телевизионна журналистика. От собствения си многостранен опит, а и от наблюденията ми върху кариерата на випускниците, завършили Факултета, установявам, че специализираното академично образование не е достатъчно, за да бъдат усвоени тънкостите на професията. Но то, без никакво съмнение, е изключително важно, за да даде теоретичната подготовка и началния тласък към непрекъснато усъвършенстване. Всеки, който е бил до Доктора, е могъл да усети голямата му ерудиция и невероятната му енергия и хъс за работа. Той умееше да намери общ език с всеки студент, да отпусне хората, които работят до него, и да им помогне най-силно да се изявят“.
Синът на Доктора – тв журналист Георги Младенов, доверява: „Благодарение на татко от много рано видях какво е телевизията, и може да се каже, че веднага ми хареса. Водеше ме на снимките на новогодишните програми, на „Златния Орфей“. Независимо от това, че много искаше да стана лекар, още по времето на следването ми даваше съвети и доста критикуваше начина ми на говорене, защото много бързах. Радваше се на това, което работя. Така и не разбрах дали съжаляваше, че не съм станал лекар. Когато се разболя тежко и започнах да го замествам в преподавателската му работа във Факултета по журналистика и масова комуникация, ми даваше много съвети. Думите, които винаги ще помня, са: „Тези деца (за студентите) не знаят нищо за занаята и всичко, което им кажеш, ще е ново за тях. Така че трябва да ги запалиш“. Все още има хора в БНТ, които са работили с него и го помнят с добро. Минаха много години, откакто го няма, но съм горд от авторитета, който е имал“.
Уроците на Доктора: „За телевизията е важно мисленето в екранни категории“
Пред Димитър Лъжов Младен Младенов обяснява своето академично верую: „Срещата ми с Мишо Минков пред Ректората преди повече от четвърт век изигра съдбоносна роля в моето развитие в продължение на толкова години. Впрочем ние се познавахме с него още от времето, когато работехме и двамата във вестниците и в Радио „София“: той – в икономическия, а аз – в литературния отдел. По онова време в Радиото с нас работеше и трагично загиналият по-късно Георги Марков. Вероятно Михаил Минков е имал затруднения при търсенето на преподавател по телевизия, защото по онова време нямаше нито един човек в България, завършил специално телевизионна режисура и телевизия.
Верен на моите дълбоки професионални убеждения, съсредоточих усилията си върху спецификата на визията, на това, как се снима и показва на екрана един характер, как се осветява едно лице, какво поведение трябва да има тялото, каква ще бъде паравербалната информация. Преподавах преди всичко екранната същност на телевизионното предаване. Това, което ние наричаме не телевизионен, а екранен език. Защото това, което се чува по радиото, се вижда по телевизията или даже музиката, която се лее от телевизионния екран, не се слуша, а се гледа. Следователно примата трябва да бъде върху визуалното, т.е. визията трябва да съпровожда адекватно вербалната информация. Най-ярък пример за това са немите филми, или сега т.нар. в игралното кино екшъни. В тях почти няма слово, а където то преобладава, паравербалната информация – поглед, мимика, жестове, шепот, са от особено значение.
Един много силен отговор по телевизията може да бъде мълчанието. Когато зададете, да кажем, на един министър въпрос – какво мисли за някакво събитие, а той замълчи. Понякога това е може би най-добрият отговор. Ако това мълчание се предава по радиото, слушателите ще смятат, че е спрял тока, а пред камерата зрителите виждат, че министърът или не иска да отговори, или отговорът е такъв, какъвто той не би искал да даде. При интервюто реципиентът и комуникаторът са равностойни в единния телевизионен процес, който е свързан с общия комуникационен поток, т.е. дава се двустранна информация чрез въпроси и отговори. Най-точното и единственото правилно преведено понятие на комуникацията е, когато има диалог – дали той ще бъде само вербален, или ще бъде словесен, на който се отговаря с мимика, жест или поглед, със сълза или с усмивка. Това е най-важното, към което трябва да се стреми всеки, който се занимава с телевизия или с екранна изява. Много се радвам, че много мои бивши студенти прегърнаха тази моя идея и както се видя по-късно, имаха големи успехи“.
В „Танго с камера“ проф. Веселин Димитров споделя: „Минаха толкова много години, за да се появи Младен на сцената на Факултета по журналистика и масова комуникация. И да научи студентите си не на онова, което учат учебниците. Неслучайно той изключително скромно издаде единствената си книга „Телевизионна журналистика“ и добави: „в термини“. Този човек, който можеше да напише каквото си иска на български или на немски, а се задоволи с едно такова лексикографско издание! Той научи студентите на трудолюбие, без да им обяснява, че краткостта е сестра на таланта, и други крилати фрази, че в изкуството се спекулира с рецепти за общи неща.
Той ги включваше в реализацията на своите запомнящи се новогодишни постановки, в своите големи забавни програми, за да научат на снимачната площадка какво прави операторът, да уважават труда дори на кабелджията, което теглеше тогава дебелите жици на тромавите големи трикраки телевизионни камери, огромни като куфари. И тези хора, абсолютно всички, отидоха да се занимават професионално с телевизионна журналистика“.
Ето как проф. Александър Юровский оценява книгата на Доктора: „Авторът на „Телевизионна журналистика“ и заслужил деятел на културата д-р Младен Младенов, в продължение на много години съчетаващ практическата работа в телевизията с научно-педагогическата дейност във Факултета по журналистика на Софийския университет „Климент Охридски“, е създал книга, която с пълно право може да се препоръча не само на студентите и специалистите от телевизията, но и на всички, интересуващи се от теоретичните и практическите въпроси на телевизията, т.е. на твърде широка читателска аудитория“.
А ето и размислите на Доктора за обучението в профил „Телевизия“: „През 1973 г. се обособи самостоятелната Катедра по телевизия и радио под ръководството на проф. Михаил Минков, който имаше зад гърба си дългогодишна преподавателска дейност. За успехите на Катедрата най-добре говорят множеството издадени книги, учебни помагала, научни статии в български и чужди списания. Така чрез нашата катедра и нашият факултет завоюва и закрепи своето солидно място в европейските журналистически висши учебни заведения.
В холандското висше училище по телевизионна журналистика за моя голяма радост студентите ни са се проявили отлично. Когато им дали техните камери, за да снимат едно телевизионно предаване, нашите момчета и момичета работили така професионално, че всички ги запитали откъде толкова добре знаят всичко това. Те отговорили, че са се научили в нашия факултет. Изпитах радостно чувство, че са споменали и моето име, което за мен е чест и признание не само от холандските колеги, но и от нашите преподаватели и студенти“.
Тъкмо за своите студенти д-р Младен Младенов създава през 1979 г. забележителната си „Телевизионна журналистика (в термини)“. Като възпитаник на Виенската школа Доктора допринася достойно за развитието на българското академично образование по журналистика, прилагайки успешно нейните основни характеристики: научна прецизност и добросъвестност, широка обща култура и ерудиция; мащабност в обобщенията, която съизмерва историческите и съвременните изяви на изследваните процеси и явления.
В цитираната в началото дипломна работа на Надим Отри чуваме напътствията на Доктора: „Ние в телевизията не разказваме, а показваме, по радиото разказват. Всеки зрител е и режисьор. Той вижда предаването и казва, аз бих го направил по-другояче. Следователно режисьорът се състезава всеки ден със седем милиона, осем милиона или три милиона режисьори, които биха искали предаването да бъде или малко по-наляво или малко по-надясно, или малко по-високо, или малко по-ниско, и най-много се харесва предаването на онези зрители, които казват: „Да, точно така, аз бих искал да реализирам тази тема. Режисьорът е много добър. Той мисли като мен“.
За него журналистическият стремеж към автентичност, към непосредствено присъствие, разрушаването на четирите стени на студиото и отиването на улицата, на полето, в заводите, устремът към транслация и пряк репортаж, към използването на леки и подвижни технически средства, които дават възможност да се проявява индивидуален журналистически почерк и персонификация в предаването, отказването от някои постоянни – „гипсирани“ – кройки на традиционните жанрове и насочването към смели импровизации са кълновете на новото в днешния телевизионен процес и главната черта на утрешната телевизионна журналистика.
* * *
В епилога за разказа за полифоничната същност на Младен Младенов като че ли най-подходяща е епитафията на журналиста и негов възпитаник Евгени Петров за него: „Доктора беше не само главният режисьор на Българска телевизия, неуморният творец, постановчикът, учителят, бохемът, когото всички обичаха искрено. На него съдбата бе отделила собствен извор на идеи и вдъхновение и собствено море за непресъхващото му творческото пълноводие. Доктора бе и човекът, който позна блясъка на звездите, защото никога не забрави скромния пламък на свещта. Сигурен съм, че отвъд го чака някоя стара клапа, бутилка бяло вино и виенски валс“.
