Смъртта на цар Самуил
Йосип Палиаруци Крилàн
Цар Самуил във Прилеп, в свойта крепост,
надвиснала над урвата свирепа,
седи и със ръка облакътена
подпира си главата посребрена.
Във мрачни мисли е потънал царят,
предчувствия тревожни го изгарят;
вглъбено си шепти, а някак смътно –
от гроба сякаш – чува се гласът му:
„Беласице, Беласице проклета,
дано те слънце вече не съгледа!
Пропусна ти врага ни – той се вдигна
и в нашта българска земя проникна!
О, възкреси ти падналите войни,
спаси от гнет чадата ни достойни!
Беласице, ех ти, планино клета,
дано те слънце вече не съгледа!“
Отива до прозореца и вижда:
„Какво гъмжило долу там приижда?“
Додето стига погледът му – ето –
мъже обсаждат на тълпи полето.
„Това са наште – вестоносец влита. –
До вчера в плен държал ги без защита,
Василий, византийският владетел,
сега ги връща пак по домовете.“
Безкрайно окрилен от вест такава,
ликът на царя мигом засиява;
бойците, толкоз грижи му създали,
той тича да прегърне и похвали.
Приветства приближаващата чета:
– Добре сте се завърнали, момчета!...
Но думата му в гърлото засяда,
усеща как гърч страшен го напада.
Те тъжно кимат и глави навели
пристъпват там – ни живи, ни умрели;
пред всяка чета едноок мъж ходи,
по сто страдалци ослепени води.
Що българи пленил бе василевса,
ги ослепи до крак и ги молепса;
сега се гаври с българския кесар:
във този вид той би ли ги харесал?
Край нямат! Дълги неми върволици.
Пред царя крачат тъжните редици;
петнайсет хиляди бойци калени
безмилостно навеки ослепени!
Покрива мрак на Самуил очите,
див рев му се изтръгва от гърдите.
Сърцето му, неиздържало, спира.
Сломен от жал, той пада и умира.
Превод: проф. д-р Людмил Димитров
Поетът Йосип Палиаруци-Крилан е роден на 26 май 1859 г. в Кобарид, умира на 1 март 1885 г. в Горица.
Поезията му е като днeвник, всичко случило му се и вътрешните си преживявания той изразява в стихотворения, които не са предназначени за публикация. Сякаш че целият живее в стиховете си.
Събитията на Балканите от 1877-1881 г. провокират Палиаруци за най-пристрастни политически обвинения и позиви за свобода на славяните.
Върхът на всички негови обвинения и страдания е България: „О, Боже, защо се отметна от България?“ и още през 1881 г. сипе обвинения в елегията „Родът български“: „Така отсъди мъдрият свят, / даде ти немец за водач, / а турчин за господар“; а в друга творба, „Българският княз“, се обявява срещу княза от немски произход и призовава Божия съд над него. От тази политическа позиция и мрачно светоусещане излиза цялата обективна лирика и епика на Палиаруци. Почти всеки сюжет е с военен фон и най-много материал за епиката си взима от българската история: смъртта на цар Самуил, смъртта на Индже войвода, самодивите – самовили и т. н., както и широко разгърнатата епическа кантата „Св. св. Кирил и Методий“.
