Книгата е на най-популярния германски лесовъд Петер Волебен, който припомня, че:
• Листопадът влияе на въртенето на земята.
• Дъждовните червеи регулират броя на глиганите.
• Иглолистните гори произвеждат дъжд.
• Докато най-добрата човешка техника успява да превърне 85 процента от електричеството в светлина, светулките постигат квота от 95 процента.
• Голям буреносен облак може само за минути да излее върху един квадратен километър площ до 30 000 кубични метра вода.
Природата крие неподозирани изненади!
Най-популярният немски лесовъд Петер Волебен ни потапя в любопитния свят на природата и описва удивителното взаимодействие между растения и животни. Как различните видове си влияят един на друг? Има ли комуникация между тях? И какво ще стане, ако тази отлично балансирана система излезе извън контрол? На базата на последните научни открития и собствените си дългогодишни проучвания, Волебен отваря очите ни за съвършено нов поглед към феноменалните способности на природата.
„Социалната мрежа в природата“ не само дава знания, тя ги представя с интригуващи факти и явления, разкрива неочаквани взаимовръзки в природата и пробужда интерес към екологията и опазването на околната среда.
Петер Волебен е завършил лесовъдство, в продължение на 23 години работи в горското управление в Рeйнланд-Пфалц. Той е автор на няколко бестселъра, сред които и „Тайният живот на дърветата“, преведена на над 20 езика. Докато в нея той се посвещава на конкретна област от света около нас, сега във фокуса на вниманието му е цялостното взаимодействие и взаимозависимостта на флората и фауната.
Официален сайт: www.peter-wohlleben.de
Откъс от книгата (издателство"Ера")
ВЪЛЦИ ПОМАГАТ НА ДЪРВЕТА
Вълците са чудесен пример колко сложни могат да бъдат взаимовръзките в природата.
Звучи невероятно, но тези хищници наистина са в състояние да променят течението на някоярека и да преместват брегове.
Историята с речните течения се случва в Националния парк „Йелоустоун“. През ХIХ век там започва системно изтребване на вълците. Убиват ги главно под натиска на фермерите от околността, които се страхуват за стадата си. Около 1926 г. изчезва последната глутница. През 30-те години на ХХ век са наблюдавани само отделни животни, но скоро и те загиват. Другите
видове в парка, например елените, живеят необезпокоявани, даже им се оказва активна помощ.Ако зимата е много сурова, рейнджърите ги снабдяват с храна. Последствията не закъсняват:
незастрашавани от хищници, стадата елени непрекъснато се увеличават и големи области в парка са обезлесени. Най-силно засегнати са речните брегове. Сочните треви по краищата им изчезват, младите дръвчета са изгризани. Опустошената земя вече не предлага храна за птиците и спектърът от видове непрекъснато намалява. Бобрите също са от страната на губещите. Те са
зависими не само от водата, а и от дърветата, растящи в близост до брега. Върбите и тополите са любимата им храна. Бобрите повалят дървета, за да се доберат до богатите на хранителнивещества клони и да похапнат с удоволствие. И когато младите широколистни по речните брегове стават жертва на гладни елени, бобрите остават без любимата си храна и си отиват.
Бреговете опустяват, няма вегетация, която да предпазва почвата, и честите наводнения отнасят все повече земя – ерозията бързо напредва. Последствието е засилено образуване на меандри: речните корита образуват произволни извивки през местността. Колкото по-беззащитна е основата, толкова по-силен е този ефект, главно в равнинните области.
Това ужасно положение продължава десетилетия, по-точно казано, до 1995 г. Тогава започват да ловят вълци в Канада и да ги заселват в Йелоустоун, за да възстановят екологичното равновесие.
Случилото се през следващите години (впрочем то продължава до днес) е обозначено от учените като „трофична каскада“. Понятието означава промяна в цялата екосистема през хранителната верига, започваща отгоре. В случая горе стои вълкът и причиненото от него може да се оприличи по-скоро на трофична лавина. Той прави каквото правим и ние, когато сме
гладни: набавяме си нещо за ядене. В случая вълците си похапват елени – многобройни и лесни за улавяне. Изходът е ясен: вълците ядат елени, броят на елените намалява драстично и младите дървета могат да пораснат спокойно. Значи решението е вълци, а не елени? За щастие в природата не се срещат подобни драстични акции на земяна. Колкото повече намаляват
елените, толкова по-дълго се налага вълците да ги търсят, а ако останат съвсем малко, вече не си струва усилията – тогава хищниците се преместват на друго място или умират от глад.
В Националния парк „Йелоустоун“ обаче се случва нещо друго: вълците предизвикват промяна в поведението на елените. Поражда се страх. Елените започват да избягват откритите места по речните брегове и се оттеглят на закрито, където се чувстват защитени. От време на време, естествено, отиват на реката, ала не се задържат дълго и са постоянно нащрек, за да
зърнат сивия ловец сред тревите. Не им остава много време да гризат младите върби и тополи и дърветата израстват необезпокоявани. И двата вида принадлежат към така наречените дървета пионери и растат по-бързо от повечето други. Нерядко годишният им прираст е около метър. Само за няколко години бреговете отново укрепват, реките текат спокойно в обичайното
си русло и не отнасят пръстта. Вече не възникват меандри; извивките в релефа обаче се запазват.
Особено важно е, че отново има храна за бобрите и те пак започват да строят диги, с което течението на реката се забавя. Образуват се голям брой вирчета, истински рай за амфибиите. В цялото това процъфтяващо многообразие се увеличава и броят на видовете птици. На страницата на националния парк „Йелоустоун“ ще намерите впечатляващо видео, посветено на
този процес.
Много хора критикуват това обяснение. Изтъкват, че по същото време, когато се завръщат вълците, приключва дългогодишна суша: силните дъждове благоприятстват развитието на дърветата. Тополите и върбите обичат влажна почва. Ала тази аргументация не взема под внимание бобрите. Където живеят бобри, колебанията във валежите не оказват сериозно
влияние, най-малкото в близост до брега. Дигите на бобрите задържат речната вода, крайбрежната растителност се овлажнява добре, дърветата се снабдяват с вода дори когато не вали месеци наред. Тъкмо това взаимодействие заработва отново със завръщането на вълците: по-малко елени в близост до брега = повече върби и тополи = повече бобри. Всичко е ясно, налиЗа съжаление се налага да ви разочаровам – историята може да стане много по-сложна. Някои учени виждат проблема само в броя на елените, не в поведението им. След завръщането на вълците в парка останали по-малко елени (защото вълците изяли страшно много), значи е логично по бреговете да се мяркат само отделни животни.
Май се объркахте напълно, а? Не е чудно. Трябва да призная, че от време на време и аз се чувствам като петгодишното момче, споменато в предговора. В случая с „Йелоустоун“ обаче часовниковият механизъм постепенно започва да тиктака равномерно, защото посегателствата върху природата са спрели. И макар че учените все още не са вникнали в процеса до последния
детайл, сама по себе си това е радваща констатация. Обаче: колкото по-добре разбираме, че дори най-малките смущения могат да доведат до необозрими изменения, толкова по- убедителни аргументи трупаме, за да обявим обширни области за защитени територии.
