Издателство Асеневци представя на българските читатели колекция от най-добрите разкази на Карима, първоначално публикувани в сборниците „Сантиментални разкази“ (1939), „Разкази“ (1906) и „Разкази по народни мотиви“ (1929).
Изданието съдържа и предговор за живота и дейността на Анна Карима, с която тя е подпомогнала развитието на жените в България.
Коя е Анна Карима?
Бердянск, Украйна, 1871 г. В дома на украинка и изселник от Шумен, доброволец в Кримската война, участник в Руско-турската освободителна война и войвода на чета през 1875 г., се ражда Анна Тодорова Велкова. След Освобождението, само 4 години по-късно, младото семейство се връща в Шумен, където бащата е назначен като околийски началник.
Младата Анна учи в Шумен и Варна, а в София завършва девическа гимназия, където се запознава с Екатерина Каравелова, Вела Благоева и Юлия Гресо. На крехката 17-годишна възраст се омъжва за известния общественик Янко Сакъзов.
Анна Тодорова Велкова избира псевдонима Анна Карима от героинята бяла ханъма Кирима от сборника с народни песни на Братя Миладинови.
Носейки името Анна Карима, тя дава начало на своята мисия за всеобщо зачитане на женските права в страната. Дейността ѝ започва през 1897 г., когато се включва в основаването на Женското образователно дружество „Съзнание“, борещо се за допускането на жени в Софийския университет. Усилията им продължават до 1901 г., когато приемът на жени в най-стария университет в България става реалност. Усилията на Карима не приключват дотук. През същата тази година тя основава Българския женски съюз и печатния му орган „Женски глас“.
Основава и съюза „Равноправие“, който отново е с феминистична насоченост. По това време съпругът ѝ, Янко Сакъзов, бива пленен от чара на Вера Стаматова – съпруга на писателя Георги Стаматов. Сакъзов прекратява отношенията си с вече отдалечената от него Анна и създава ново семейство. Напускането му ѝ дава свободата, от която се е нуждаела, за да продължи своята обществена дейност и борба за зачитане на правата на жените в България.
През 1916 г. Карима открива първото в София Девическо търговско училище. Занимава се с благотворителни каузи. Основава дружество „Инвалид“ - дом и училище за деца с различни недъзи. Редактор е на множество вестници и списания, които ѝ дават възможността да разпространи своите идеи сред по-голяма аудитория. Тя е сред първите, които отдават внимание на необсъждани дотогава теми, свързани с образованието на децата с физически и психически проблеми.
Подпомага създаването на занималня за деца, за да подкрепи работещите майки в града. По време на войните е самарянка на фронта. След атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. емигрира. Живее във Франция и СССР, а по-късно се завръща в София и живее в хотел „Славянска беседа“.
В съзнанието на много интелектуалци от нейното време Карима остава като скандална, провокативна и борбена личност, събуждаща конфликт между съмишлениците си, но в историята тя остава като една от най-отличителните жени. Личности като Пейо Яворов, Чудомир и Стефан Костов често говорят за нея.
През 1937 г. Карима публикува статията „За клуба на писателките“, в която напада любимата на Вазов Евгения Марс, твърдейки, че разказите ѝ са съставени лично от него и благодарние на неговите връзки са допуснати в Народния театър. Марс повдига обвинение срещу Карима, което продължава цяла година. По време на делото общественичката Анна е изоставена от близките си, които отказват да се явят и свидетелстват за нея в съда. На 7 март 1938 г. Карима е осъдена на един месец затвор, глоба и изплащане на съдебни разноски. Цар Борис III обаче лично се намесва и освобождава писателката и общественичка.
Карима влага всичките си усилия в постигането на своите идеи и не спира да се бори и твори до края на живота си. Писателката и общественичка издъхва в хотела на ул. „Славянска“ на 6 март 1949 г.
Карима започва да пише още в ученическите си години, а първият ѝ публикуван разказ е „Обикновена история“ (1891 г., списание „Ден“).
Из “Алибеговица”,
Колекция разкази на Анна Карима
Алибеговица
Малко е селцето Р. в Македония. Хвърлено е всред една долчинка, през която тече и живописно се вие речица, що дели селото на горна и долна махала. Селото е българско, ала има и много турци и не току същи турци, а помаци – всички говорят български.
Главният поминък на селото е работенето на лена: безкрайни „ленища“ се протакат в долето, по двете страни на реката, по ниските баири и се губят в далечината.
Лятото преваля къде есен – време на беритбата на лена. Едни го берат из ленищата, други го топят в дълбоки „топила“, трети го „мнат“.
В една от най-хубавите турски къщи в горната махала, у Алибегови, се сбират най-много мналки. Всички моми в селото се надпреварват да работят у Алибегови: хубаво им плаща, па и хубаво ги гощава старата Али-беговица.
Щом се пукне зората, сбират се момите да мнат. От заран до вечер те дишат праха всред трясъка на мелниците – ала сякаш нищо не им е. Весели са, шегуват се, па някоя и песен запее – пее, крещи до Бога, та дано се чуе гласът всред трясъка.
Пеят се и песни задружни, ала се пеят те по-късно, кога дойде при тях старата беговица.
Кога мине пладне, кога се нахрани голямата стопанска челяд и всички излязат на работа, кога къщата глъхне и в нея остане само старата беговица, отива тя в стаята, дето се мне ленът. Стара е тя, едвам мърда крака, очи є не видят. Щом се покаже тя на вратата, прегърбена у две, облечена в черна фереджа, с бяла шемия на глава – всичко веднага замлъква, за миг мелниците спират трясъка си, а девойките смеха и шегите.
Едвам чуто им каже старата „Добър ви ден, моми“, па се упъти към мястото си в къта на стаята.
Тук, седнала на постлания за нея миндер, тя бавно с треперливи ръце разбражда бялата си шемия, отмята фереджата и обхванала с двете си ръце коленете, втренчи старческите си свити очи в мналките, които едвам се видят през прашливата гъста мъгла.
– Хъ, работете, работете си, щерки! – рече тя едвам чуто.
Дигва се пак оглушителен трясък. Усърдно работят девойките, прах ги е цели полепил, едвам се гледа през опрашените клепачи, едвам се диша в праха – ала нали е за пари? Пуста неволя!
Ами що дири богатата Алибеговица всред тия неволници каурки? Дали работа е дошла да нагледва със своите слепи очи?
Чудиха є се отпървом девойките, ала є се научиха отсетне. Седне старата в къта, гледа ги втренчено, без да ги види, ала ги чува... Не да надгледва идеше тя, не да диша праха им – идеше тя за техните песни, за старите им български песни...
Седне си Алибеговица, помълчат мналките, па току се спогледнат, намалят шума на мелниците и песен подхващат. Всички те пеят: бавно, с тъжни извиви се нижат думите на старите песни, на песни юнашки, хайдушки...
Изпеят една, помълчат, па друга запеят. Слънцето клони на залез, тъмнеят далеч ленищата, а старата още седи, слуша...
Девойките престават да мнат, допяват последната песен, коя най се допада на старата. Със склопени от умора очи слуша тя песента, коя в нея буди спомени за отколешно минало...
