Глава втора. Българските градинари на Хърватска земя до създаването на Кралството на сърбите, хърватите и словенците през 1918 г. 

... Кога и къде на хърватска земя пристигат първите български градинари?

В Хърватския държавен архив не открих документ, който да дава точен отговор на този въпрос. Но за движението на български градинари към Хърватия пише още през 1900 г. видният хърватски географ д-р Иван Хоич.

Неговият най-известен научен труд е поредицата от пет книги „Картини от общата география“ (1888-1900 г.), в които авторът описва географските, икономическите, културните и етническите особености на някои европейски и балкански страни.

Обширен разказ за Княжество България обявява в книга 5, втора част. Д-р Хоич не скрива своята симпатиякъм българите. А още в предговора ги нарича най-близките роднини на хърватите. В глава „Материална култура“, на повече от две страници, авторът описва феномена„пътуващи български градинари” и подчертава: 

“От Сърбия българските градинари преминават в Хърватия, където работят на много места“.
След това д-р Хоич, използвайки почти изцяло статията на Цани Гинчев, пише:
“Всяка пролет хиляди българи от Търновски окръг, най-вече от Лясковец, заминават по чуждия свят, за да припечелят пари, работейки като градинари.

Наесен, няколко седмици след като птиците отлетят на юг, тези българи се завръщат вкъщи – кога с по-голяма, кога с по-малка печалба. Тук, сред своите, през зимата те си почиват от тежката работа.

Българинът повече от всичко обича своето семейство; за него е мислил безброй пъти през лятото, докато с тежък труд в чужбина се е старал да спечели колкото може повече пари за близките си вкъщи.

През зимата подсигурява своето семейство с всичко необходимо за лятото: плаща държавния данък иоставя колкото трябва пари свещеника и учителя, за да може напролет със спокойна душа отново да тръгне да работи чуждите страни.

Разбира се, човек не може сам така далеко и за толкова дълго в чужбина; то е задружно преселение – градинарите заедно тръгват за чужбина, те са, така да се каже, една „задруга“, всички заедно напускат родината, заедно работят и отново заедно се връщат вкъщи”

Отговор на въпроса кога и къде на хърватска земя са дошли първите български градинари потърсих и в България. Д-р Иван Каросеров потвърждва последователността на тяхното движение, която посочва д-р Иван Хоич:

“Българските градинари преминават постепенно от Сърбия в Хърватия, след това в Австрия и рядко в Германия и Франция. Около 1853 г. край по-големите градове в Сърбия има около 80 български градини, а през 1901 г. в Австро-Унгария работят 2330 души.” Има още една информация, според която българи отварят градини в „Австро-Унгария към 1840 г.“, но не се пояснява къде точно”.

Тези и други данни от достъпната историческа литература, от изследванията на Цани Гинчев, Тодор Манев, д-р Иван Каросеров, Христо Хинков, и други автори ме навеждат на заключението, че най-вероятно първите български градинари пристигат на хърватска земя в периода 1850-1855 г. и отварят първата българска градина в някой от по-големите градове, близо до границата със Сърбия – в Осиек или Вуковар.

Смятам, че не дълго след това идват във Винковци, Славонски брод и други градове.
Според Тодор Манев през 1876 г. български градинари вече работят в град Осиек. Когато Ботевата чета се подготвя за участие в Априлското въстание, български политически емигранти търсят парична помощ и от българските градинари в чужбина.

С тази цел те посещават Петър Иванов Мандалов от с. Пчелище, който „има градинив Мохачи в хърватския град Осиек, които по онова време са в пределите на Австро-Унгария." Няма информация от кога Петър Мандалов работи в Осиек.

Но е известно, че през 1866-1867 г. има градина в Сърбия , т.е. той се „вмества” в хронологичния ред посочен от д-р Иван Хоич и д-р Каросеров – първо работи в Сърбия, а след това и в Австро-Унгария (в Осиек – т.е. на хърватска земя). 

Около 1895г.градина в Осиекима българинът Марин Церовски. Освен това той е газда и на градина в град Тузла (Босна и Херцеговина). 

... Загреб привлича все повече български градинари

В края на XIX и началото на XX век Загреб привлича все повече български градинари, а и студенти. Как е изглеждал тогава и с какво печели привързаността на българите?

...През 1880 г. Загреб има 30 830 жители. За българските градинари този факт е повече от достатъчен, за да отварят тук свои градини. За сравнение – през същата година българската столица София има 20 501 жители и лоша инфраструктура, плод на близо 500-годишното робство.

Градът е свободен само две години и неговата модернизация едва започва, докато в Загреб вече се поставят основите на напреднал средноевропейски град. Расте Долни град – ново градско средище, което се простира на север по улиците „Юришичева“ и „Илица“, на юг по железопътната линия, на запад по улиците „Колодворска“ (при днешната Западна гара) и „Савска“ и на изток по улица „Драшковичева“.

На гористите северни хълмове се гради резиденциална градска част, в която се настаняват имотни загребски граждани. Същевременно на „Трешньевка“ и „Търнье“ се образуват първите ядра на изградените без план квартали за бедните жители.

През 1892 г.след няколко реконструкции на стария дървен мост над река Сава, на южния край на улица „Савска“, е построен върху каменни стълбове железен пътен мост (разрушен през 1939 г. преди изграждането на новия мост). 

На 7 септември 1892 г. за кмет на Загреб е избран Адолф Мошински. По време на неговото управление (1892-1904 г.) броят на жителите нараства на 60 000 души, aградът се преобразява в индустриално и търговско средище.

Строят се редица представителни сгради – Централната гара, сградата на вестник „Народни новини“,Хърватския народен театър, Художествения павилион и много инфраструктурни обекти:градската канализация, Слеменското шосе, нова Болница на милосърдните сестри на ул. „Виноградска“ (кв. „Чрномерец“), пренасочва се течението на потока „Медвешчак“,разширява се водопроводната мрежа, формира се парковата Ленуциева „зелена подкова“.

В източната част на Загреб се открояват Фабриката за хартия и Градската кладница. В т. нар. железопътен триъгълник, на мястото на днешните Студентски център и Технически музей, се намирала голяма дъскорезница и трамвайно депо, а източно от ул. „Драшковичева“ – място за провеждане на панаири. Най-дългият градски „крак“ се протягал на запад – по ул. „Илица“ и железопътната линия до потока в кв. „Чрномерец“. 

През 1901 г. на улиците на Загреб се появява първия автомобил, през 1906 г. са отворени първите два киносалона на ул. „Гаева“ и ул. „Маровска“ (днес „Масарикова“). Една година по-късно започва да работи първата обществена електроцентрала, а през 1908 г. източно от ул. „Драшковичева“ (в началото на днешната ул. Мартичева“) е отворена голяма икономическа изложба – Първият международен панаир. А от 18 август 1910 г. по загребските улици тръгва електрически трамвай.
Необходимо ли е да изреждам още предимства на Загреб?

Брой на българските градинари през 1895 година

В своите мемоари българският гимназист и студент Коста Николов, който заедно с приятеля си Димитър Ганев учи в Загреб от 1895 до 1897 г., пише, че през 1895 г. броят на българските градинари в града е около 10-15 души. Техни чести гости, а понякога и временни работници, са българските гимназисти и студенти,чийто брой в Загреб непрекъснато расте. Ето какво още разказва Коста Николов:

“В Загреб пристигнахме рано сутринта. Градът ми се видя хубав, много хубав. Разположен край полите на не много висока планина, покрита с хубава зелена гора. Пред гората – хубав огромен парк. Улици чисти. Високи здания. 

Записахме се за ученици в Препаранцията. Учител по педагогия ни бе Стефан Басаричек. Той бе винаги извънредно учтив и услужлив към нас. По неговите учебници се изучаваше педагогия в българските педагогически училища. 

Записахме се и в университета. Там учители ни бяха професорите Франьо Маркович и Джуро Арнолд. Франьо Маркович за книжовни заслуги получи от австрийския император титлата „племенити“ (благородни). Той четеше лекции по логика, етика и естетика, а Джуро Арнолд – по психология и методика. 

В Препаранцията следвахме четирима души, а в университета 10-15 българи. Повечето следваха фармация. 

Бях член на „Хърватски педагожки книжевни сбор.“ Имах право да получавам безплатно всички негови издания. Бях си ги набавил почти всички издадени дотогава, както и много хубави книги от „Матица Хърватска“. 

В Загреб стоях две години и свърших Препаранцията с отличие. Докато следвах, първата година посрещнаха Австрийския император. Посрещането беше неописуемо тържествено. Посрещачи бяха дошли от цяла Хърватска.

От гарата до определеното жилище императорът бе носен на ръце. На православната църква сърбите – православни хървати, бяха издигнали сръбското държавно знаме. Хърватите с камъни го свалиха и изпокъсаха”. 

 ... Какво е устройството и как са функционирали българските градинарски компании?

Градинарската компания (тайфа) работи от края на февруари, началото на март до края на октомври. Наемането на градинарските работници става през зимните месеци. След това газдата определя деня на тръгване.

Предпочитано превозно средство са били параходите по река Дунав, защото на тях няма ограничение за количеството багаж. Някои компании пътуват със специално пригодена за инвентара конска каруца – т. нар. градинарска кола. 

Като пристигнат на наетата за градина земя, работниците започват да строят колиба, в която през сезона всички ще живеят заедно. Първо се изкопава ров с размери 4 на 4 метра и дълбочина половин метър, който се покрива със сено или тръстика. Пред колибата се прави тераса, на която ще стоят сечивата и ще се подготвя стоката за пазара.

В по-късните години компаниите вече строят тухлена постройка над земята с три помещения – за работниците, за газдата и кухня. Строи се и обор за конете. 

От местните търговци се купуват необходимите инструменти. С изключение на един – българската тежка мотика, с която се копаят каналите за напояване. Тази мотика градинарите носят от България, тя е българско изобретение, без което не могат да работят.

От 1906 г. мотиката вече може да се купи и в Австро-унгарската империя. Един досетлив български търговец, Никола Иванов Бонев от село Драганово, основава във Виена фирма и отваря магазин за градинарски сечива. В него се предлага не само незаменимата българска тежка мотика, а и български зеленчукови семена. 

Следващата важна за компанията задача е подготвяне на т.нар. ястъци, за които се избира най-слънчевото място. Всеки ястък най-често е с дължина 2 м и ширина 1 м. Това пространство се изкопава на дълбочина 15-20 cм и наоколо се огражда с плет или широки дъски. Във всеки ястък се насипва угнила шума, примесена с пръст или се изгаря друг биологичен боклук.

Отгоре се слага топъл конски тор, който при гниенето дава постоянна температура. Ястъците се допълват с пръст и се покриват с рогозки. След около две седмици в тях се засяват семената за разсад. Когато разсадите са готови, започва саденето им. Следва поливане, плевене, окопаване и бране. За прибиране и продаване на реколтата се използват специални кръгли кошници, които българските градинарисами изплитат от върбови пръчки.

Работата в градината завършва в края на октомври. Тогава газдата разпределя печалбата и градинарите тръгват обратно към родните си места. 

Задълженията в българската градина са строго разпределени. Тя се ръководи от майстор-градинар (газда), който дава основния капитал или финансира отварянето на градината с още най-много двама съдружници.

Газдата намира подходящо място за градина край някой град (или в него) и наема земя за една или повече години; плаща пътя на работниците и дава пари за построяване на колибата. Пак той отделя пари за купуване на семена; купува кон и каруца, с която ще се превозват зеленчуците до пазара; плаща наема на пазарните места; дава пари за изработване на долап за напояване; плаща храната и купува кухненски съдове; дава пари за плугове, рала и тор.

Пестеливостта на газдата е качество, което в компанията се цени особено много – парите трябва да стигнат за посрещане на всички нужди до постъпване на първите средства от производството на зеленчуци. Газдата отговаря и за строгия ред в градината, той води сметките, определякомандара (наредника),решава кои работници ще бъдат поливачи, кои долапчии, продавачи, готвачи, организира продажбата на готовата продукция и т.н. 

Командарът е длъжен да контролира работниците през целия сезон – до затваряне на градината. В това отношение газдата разчита преди всичко на него. 

Продавачите вършат най-важната дейност след производството – продажбата на зеленчуците.Затова те са най-близките хора на газдата и доказано почтени хора.

От тяхната честност и добросъвестната работа до голяма степен зависи печалбата на цялата компания. До отваряне на сезона продавачите работят обща работа в градината.

При излизане на стоката на пазара, ако е необходимо, и спят под каруцата. Само така могат да обслужат най-ранобудните купувачи и да пазят мястото на щанда от конкуренцията. 

Готвачът е важен човек в компанията.Той меси хляба, който е основна храна на работниците и трябва да знае как да се справи с изхранването на градинарите в началото на сезона, когато храната е най-оскъдна.

Купува само брашно, сол, ориз. Останалите продукти се набавят от градината, където в ранна пролет има само лук, чесън и спанак. Месо за градинарите обикновено се готви само за големите църковни празници. 

Поливачи в градината са предимно младежи и деца. Поливането започва, когато слънцето залезе и често се случва някое от децата да заспи по време на работа. А ако водата залее градината и нанесе загуби, поливачите плащат глоба (най-малките могат да отнесат и по някой шамар от газдата или командара). 

Каруцарите (карачите) се грижат за конете, за тяхната храна, здраве и хигиена. 

Чираците са на последно място в йерархията на градината. За своята работа те получават или предварително определено възнаграждение, или само храна. Но затова пък имат възможност безплатно да учат градинарския занаят.

„Нека учат, казва старият майстор-градинар, че да ме поменуват. Моят майстор нищо не криеше от мене. На тоя свят богатството никой не го е турил под главата си в гроба. Нека се учат и хранят и сиромаси, и сираци”, пише Цани Гинчев.

Чираците, които се трудят честно и усърдно, на втората година могат да бъдат поканени за ортаци с четвърт дял. На третата година могат да имат половин дял, а на четвъртата – цял дял. Бъдещето им зависи само от тяхното трудолюбие и старание – и те някой ден могат да станат газди. 

До голяма степен за успеха на българските градинари допринасят високите морални принципи, които водят българските градинари в тяхната работа. Но освен това при интензивното производство на зеленчуци особено важни са:
a) добрата организация на труда;
б) използването на нови методи в зеленчукопроизводството;
в) начинът на уреждане на градината и засяването на културите. 

Всяка година българите отглеждат голямо количество зеленчуци, които растат не само над, а и под земята – моркови, картофи, репички, магданоз, целина, червено цвекло и др. Така осигуряват финасовото положение на компанията, ако през сезона има силни градушки (а с тях и днес не можем да се преборим). 

Голямата конкурентноспособност на българските градинари се дължи преди всичко на тяхното изключително трудолюбие, на крайно скромния им начин на живот и на пословичната им пестеливост.

Работният ден в градината понякога продължава и по 20 часа! Не случайно се разказвал следния анекдот: когато работниците лягат да спят, окачват цървулите си на стената и ги разклащат. Като се събудят, цървулите им още се люлеят. Толкова им е бил сънят...

В градината се използват редица български „патенти“, които по онова време са новост за местното население. На първо място е долапът (водното колело). По своето устройство и действие долапите се разделят на три вида: водно колело, висок долап (асма долап) и нисък долап (кара долап).

С това оригинално българско изобретение са се поливали редовно зеленчуците от ранна пролет до късна есен – в зависимост от климатичните условия и вида на отглежданите зеленчуци. За да осигурят по всяко време евтина вода, българите отварят градини предимно край реки, блата, потоци и други водни източници. 

В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век българите разпростаряват долапите в Румъния, Австро-Унгария, Сърбия, Южна Русия. Начинът, на който изграждат главната вада и умението им само с една мотика да „примамят“ водата до всички кътчета на градината предизвиква удивление сред местните градинари, които черпят вода от кладенците и поливат градините си с кофи.

По този начин в Австро-Унгария се наводнява най-много четвърт холд земя (1438-1439 м²). А благодарение на долапа българите имат на разположение по 500-600 литра вода в минута. Докато градините на местните стопани съхнат, българските долапи не спират да работят.

Затова за българите най-успешни са сезоните, в които има продължителна суша. И още нещо за поливането и водата: българските градинари избягват да поливат зеленчуците си със студената вода от бунари и кладенци, защото „растенията не я обичат и могат да се простудят“.

Според тях най-подходящи са „топлите води“ от реките и отводните канали. Отводната вода е богата на необходимите за растежа на зеленчуците соли, а речната помни и „носи слънчевите лъчи. Затова полятия с нея зарзават расте по-бързо.“ 

Друг български „патент“ е отглеждането на ранен разсад на ястъци (чердаци), за което вече стана дума. Тук само ще добавя, че в старите времена при сеитбата на семената (а след това и при засаждането на разсада) българските градинари, са спазвали определени дни от седмицата и фази на луната.

Те са садили в понеделник, сряда и петък, особено ако има пълна месечина – „за да е градината пълна със зарзават.“ 

Още един български „патент“ е оформянето на площите за засаждане. Първо се правят т.нар. бойове или табли. Всеки бой се дели на лехи, а те от своя страна се разделят на по-малки части – на фитарии (ниски лехи), на високи лехи и на тирове, кавали (вид бразди) и др.

Всяка посевна площ се оформя в зависимост от зеленчука, който ще се сади. Например: фитариите са подходящи за отглеждане на пиперки, патладжан, бамя, репички, моркови, салати, лук, праз-лук, чубрица, целина, магданоз и др.

Освен това на тях могат да се засаждат едни до други различни зеленчуци, защото те не си пречат при развитието си и земята се използва пълноценно. Пролетната салата се сади на фитарии, ако почвата е по-лека и лесно затопляща се, а ако е тежка – на кавали (на разстояния 30/25 см при марулята и 25/20 см при главестата салата). На кавалите се сади от двете му страни. А около кавалите, ако са засяти с моркови, българите садят лук или целина. 

На гнезда се засаждат предимно картофи, боб, тиквички.

Високите лехи са подходящи за отглеждане на ранни зеленчуци, тъй като там има благоприятен въздушно-газов режим. Освен това засадените там зеленчуци нападат по-малко болести и неприятели. Високите лехи са подходящи и за отглеждане на зеле, домати, моркови, подправки и др. 

Равната повърхност (поляна) е подходяща за отглеждане на много ранни или много късни зеленчуци, които трябва да се засяват в достатъчно влажна почва. На равна повърхност се отглеждат лук, чесън, спанак, салати, марули, бакла, грах, зимно зеле, зимни моркови, зимни репи. 

Българските градинари през месец март са садили спанак, салата, марули, лук, чесън, моркови, картофи, зеле, магданоз и копър;

през април – готварски тиквички и краставици; през май – пиперки, домати, патладжани, карфиол, бамя; през юни – боб, целина и зимни моркови; през юли – зимно зеле, праз-лук, ряпа.

Засаждали са на определено и различно разстояние – от 10 cm за лука, до 90 cm за краставиците и тиквичките. На гъсто са садили подправките – копър, магданоз, чубрица. 

Десетилетия наред градинарите са отглеждали зеленчуци за пазара според българската традиция, своите знания и опит. Хърватите, особено старите жители на столицата Загреб, и до днес си спомнят и високо ценят своите „хранители”.

Нарекли са своята най-малка монета „бугарчица“, а дребните пари „бугари“ – дори и с тях са могли да си купят пресни зеленчуци от „своя българин“.