За пръв път на българския книжен пазар може да откриете „Играчка за Коледа“ – нова празнична история от любимия на деца и възрастни италиански разказвач Джани Родари! 

Книгата отново потапя читателите в невероятното въображение на великия Джани Родари, с чиито истории израстват толкова много поколения деца.

Почти пророчески в своята актуалност, този чудат, забавен и празничен разказ има още по-дълбоко значение в днешния свят, където подаръците стават все по-сложни и дигитални, а изборът – все по-труден.

Из „Играчка за Коледа“ от Джани Родари, издателство "Сиела"

Имало едно време един господин, който излязъл да купи играчки, за да ги подари на своите деца и внуци за Коледа... Но да не разтягаме и усложняваме прекалено историята: онзи господин бях аз, и после, не съм господин. Ето ме значи да се скитам от магазин на магазин, да въздишам от витрина на витрина: все по-нерешителен, все по-объркан.

Бях тръгнал с гордото намерение да купя на децата играчките, които самият аз жадувах като дете, без някога да ги получа като подарък. Но сега онези играчки вече не съществуваха. Или пък бяха захвърлени по ъгълчетата и килерчетата под стълбищата да се покриват с прах. На преден план и на първата редица изпъкваха нови, напълно загадъчни за мен играчки. Не разбирах какво представляват, как функционират и забавляват.

Може би, преди да изляза, е трябвало да посещавам курс за модерната играчка и най-вече за онази електронната. Но дали наистина съществуваше или не съществуваше подобно училище, където родители, дядовци и баби биха могли да опреснят своите знания и да се осведомят за вкусовете на своите деца и внуци, израсли в атомната ера, преминали в по-горния клас на пазара на международната индустрия за играчки? 

– Елате – каза някакво гласче, – влезте, огледайте се наоколо, не стойте там, че ще пуснете корени на тротоара.
Гласът идваше от едно човече, изникнало от тясно и ниско магазинче без витрина. Кой знае от колко време се бях спрял на онова място след часове на напразно скитане; от колко ли време ме наблюдаваше странното дребосъче, усмихнато зад своите огромни очила – единственото голямо нещо върху личицето, на което всичко беше малко: очите, носът, устата, мустачките, козята брадичка. 

– Но вие играчки ли продавате? – попитах недоверчиво.
– Може би – отговори човечето. – Ако някой ги купи, аз ги продавам.
– Нека погледна. 

Влязох в малката тъмна стаичка, където имаше място само за две дървени табуретки и една етажерчица, върху която бяха подредени четири-пет малки кутии.
– Извинявайте, но аз не виждам играчки – казах.
– Сега ще ги видите. 

Човечето отвори една от кутийките и измъкна някакво устройство, което на пръв поглед ми се стори обикновено дистанционно управление за телевизор, с бутони за включване и изключване, смяна на каналите, усилване и намаляване на звука, настройка на цветовете. 

– Тази джаджа вече е налична във всички къщи – промърморих разочаровано, – нима мислите, че би изненадала някое дете?
– Убеден ли сте? – засмя се човечето. – Натиснете леко някой от тези бутони. Например номер дванайсет.

И в същия миг, докато натисках посоченото бутонче колкото да опитам, ми се стори, че усещам в усмивката на търговеца нещо смущаващо... Но вече...