Мнозина големи писатели неспирно се вдъхновяват от Гай Юлий Цезар и го увековечават в творбите си. Интересът към него не стихва и днес.
В бурния XIX век няма как да го подмине и Александър Дюма-баща. През 1855 г. се появява неговият “Цезар”, който веднага бива обявен за шедьовър. Неповторимият писател подхожда към Цезар по неповторим начин: описва го с любов и възхищение, но го претегля обективно, без да се отклонява от истината.
Прецизният Дюма не само проучва безброй източници: наследството на Плутарх, Дион Касий и главно – на Светоний, но и “пие от извора”, потъвайки в писмата на Цицерон. Достатъчно е образован, за да осмисли и да анализира морето от информация, а и притежава уникален талант, за да я поднесе на читателя увлекателно, вълнуващо, незабравимо.
Откъс от книгата ( издателство" Труд")
Цезар се родил на десетия ден от месец юли, точно сто години преди Иисус Христос. По-късно ще обясним защо според нас Цезар е бил един от предшествениците на християнството. Нито един наш съвременник, колкото и претенциозно да е родословното му дърво, не може да се сравнява с него. Нито родът Мерод, чиито представители са категорични за произхода си от Меровей, нито родът Леви, чиито потомци твърдят, че дедите им били братовчеди на Дева Мария. Чуйте самия Цезар в похвалното слово след смъртта на леля му Юлия, жената на Марий Стари : “Моят дядо по майчина линия е от рода на Анк Марций , един от първите царе на Рим, а дядо ми по бащина линия е от рода на Юлиите, чиято родоначалничка е Венера; така че в семейството ми са налице и светостта на царете, които са господари на смъртните, и величието на боговете, които пък са господари на царете”. Може би ние, съвременните скептици, бихме се усъмнили в подобна генеалогия, но осемдесет години преди Христа, т.е. по времето, когато Цезар произнесъл тази реч, никой не подлага думите му на съмнение. Наистина Цезар съчетавал множество от качествата на четвъртия цар на Рим, предавани от поколение на поколение. Според историците Анк Марций наистина въплъщавал и достойнствата на предшественика си Ромул, и мъдростта на дядо си Нума, който увеличил и разширил територията на Рим до морето, създал колония в Остия , построил първия постоянен мост на река Тибър, затворил в рамките на Помериума Марсовия и Авентинския хълм и така “организирал”, ако може да се приложи тази дума към античността, прочутата “римска община”, с други думи земеделския плебс, който дал на републиката своите най-велики мъже. Венера била извънредно щедра към Цезар. Бил висок и строен, кожата му била бяла и нежна, а ръцете и краката – изваяни като ръцете на богинята на късмета, успеха и красотата. Според Светоний , очите му били черни и изпълнени с живот. “Очи на сокол!”, казва Данте, а леко изгърбеният нос му придавал още по-голяма прилика с тази птица, а също и с орела, както често великите мъже приличат на най-благородните животни. Елегантността му била пословична. Старателно обезкосмявал кожата си. Дори в младежките години косата му била рядка и оплешивял доста рано. С изумително изкуство решел косата си напред. Ето защо Цицерон не се боял от този млад, така добре сресан човек, който си почесвал главата само с един пръст, за да не развали линията на оскъдните си коси. Само че диктаторът Сула, за разлика от адвоката от Тускулум и приятеля на Атик, имал по-проницателни очи. Като виждал как Цезар стъпва вяло върху полите на тогата си, го сочел с пръст и казвал: “Пазете се от този мъж с хлабава препаска!” Малко се знае за най-ранната младост на Цезар. Рим се занимава само с кървавите разправии на Марий и Сула и изобщо не обръща внимание на това дете, което расте в сянка. Цезар е на шестнадесет години, когато диктаторът го забелязва. На форума, на Марсово поле или на Виа Апия започва да се появява усмихнат младеж, който върви с гордо вдигната глава. Рядко използва носилка, защото в нея по-трудно ще бъде забелязан. За разлика от Сципион Назика и Емилиан (вече не си спомняме кой от двамата бе попитал някакъв селянин с мазолести ръце “Приятелю, ти на ръцете ли вървиш?!”), младежът подава нежната си бяла и женствена ръка дори на най- загрубелите ръце и знае имената на всички, дори на робите в Рим. Минава гордо и без да свежда глава дори покрай най-могъщите, но ухажва и ласкае плебея с туника. Весел е във време, когато всички са тъжни, щедър и разточителен е, когато всички крият парите си, популярен е в момент, когато популярността е достатъчно основание, за да пратят човек в изгнание. При това е и племенник на Марий! Та, както казахме, диктаторът го забелязва. Иска да разбере що за човек е, за да знае как да се държи с него. Ще се опита да му наложи волята си. Ако Цезар се подчини, значи Сула е сгрешил в преценката си, но ако се съпротивлява, значи го е преценил добре. Още като дете Цезар е сгоден за Косуция, една от най-богатите наследнички в Рим, но родена в семейство от конническото съсловие, с други думи – в средно благородно семейство. Цезар не иска да носи последиците от подобен съюз. Конническото съсловие и дори благородният произход не са достойни за него. Трябва му най-чисто патрицианско семейство. Така че отхвърля Косуция и се сгодява за Корнелия. Ами на добър час! Тя наистина му подхожда, защото баща й Цина четири пъти е бил консул. Само че на Сула не му е изгодно младият Цезар да ползва подкрепата и на собственото си влиятелно семейство, и на семейството на бъдещия тъст. Цезар получава нареждане да отхвърли Корнелия. Впрочем вече има подобен прецедент. Помпей е получил подобна заповед и се е подчинил. Само че Помпей е второстепенна личност. Величието му е преувеличено и просто е надценяван. Злоупотребил е с изтъкване на нещастията си и минавайки през вековете, застава пред нас далеч по-значим, отколкото е бил всъщност. И така: Помпей се подчинил, но Цезар – не! Най-напред Сула всячески се противопоставя Цезар да получи жречески сан или по-скоро му пречи да се добере до него. В Рим всичко се постига с пари. Специално ще се върнем към този въпрос. И ето че, както би казал някой съвременен историк, Сула спира средствата му. Как ли? Чрез Корнелиевия закон. Какъв е този закон? Чрез него конфискували богатствата на проскрибираните, като изземали парите на родителите и на роднините им. Така Цина, бащата на Корнелия, и неколцина роднини на Цезар са били заточавани по време на гражданските войни като привърженици на Марий, а част от богатството на Цезар било иззето чрез строгото прилагане на въпросния закон. Цезар обаче не отстъпил. Тогава Сула заповядал да го арестуват. По онова време издайничеството все още не е политическа добродетел, както става в епохата на Калигула и Нерон. Цезар се оттеглил при сабините, където неговата популярност му отворила вратите и на най-бедните селски колиби. Там обаче се разболял. Всяка вечер, щом паднела нощта, го местели от една къща в друга. При едно от тези премествания го видял и разпознал Корнелий, легатът на Сула, но му дали два златни таланта, с други думи около 11 000 днешни франка, да си затвори очите. В Рим помислили, че е заловен, и почти избухнал бунт. Във времена, когато хората защитавали само себе си, изведнъж всички се втурнали да бранят Цезар. Цялото патрицианско съсловие, дори и весталките хукнали да молят за милост. – Искате си го, а! – рекъл Сула. – Само че внимавайте: в този младеж се крият много Гай Мариевци... Изтичали при сабините, за да съобщят на Цезар добрата новина, но той бил заминал. Никой не знаел за къде... Оттогава и историците, и ветераните го упрекват за това заточение. Цезар бил във Витиния при Никомед III. Днес хората не знаят нито къде е била Витиния, нито кой е бил Никомед III, само че ние се опитваме да накараме читателите си да научат мъничко история, а не цялата история. Витиния всъщност била държавица в северозападната част на Анатолия. На север граничела с Евксинския понт, а на юг – с Галатия и Фригия, на запад с Пропонтида, а на юг Анатолия – (гр., букв. “изток”) едно от названията на Мала Азия – бел. прев. Евксински понт, Понт Евксински – Черно море (гр. “гостоприемно”, за да бъдело умилостивено поради честите бури, които се разразявали в него, за разлика от Егейско море) – бел. прев. Пропонтида – древното название на Мраморно море (на гр. буквално: “пред Понта”) – бел. прев. изток – с Пафлагония. Главните й градове били Бруса, Никомедия и Хераклея. Преди Александър Велики Витиния била част от Персия – малко царство, управлявано от Зипетес. Александър пътьом го завладял, прибавил го към македонските владения и подобно на Александрия го превърнал в провинция. Двеста деветдесет и една години преди Христа Никомед I го освобождава. Ханибал се оттегля там, при Прусий II и поглъща отрова, за да не се предаде на римляните. Всички познават трагедията на тази тема, написана от Пиер Корней. Та Никомед III бил син на Никомед II и управлявал от 90 до 70 година преди Христа. Два пъти бил прогонван от царството си от Митридат и два пъти римляните го възстановяват на трона му. Преди да умре, завещава царството си на Римската република. Що се отнася до обвинението срещу Цезар, че бил царски любимец, то може да се резюмира, както вече казахме, в следните куплети, които по-късно пеели войниците му: “Цезар подчинил Галия, Никомед пък подчинил Цезар. Цезар тържествува, че е покорил галите, но Никомед не тържествува, че е победил Цезар.” Цезар се обидил. Предлага да се оправдае чрез клетва. Само че войниците му се изсмиват в лицето и запяват втория куплет: “Граждани, пазете жените си! Водим ви плешивия развратник! Той купувал жени в Галия с пари, взети назаем от Рим!” И така Цезар бил при Никомед III, когато научил за смъртта на Сула. Диктаторът наистина току-що бил издъхнал, но малко преди Пафлагония – област в северната част на Мала Азия, завладяна от Помпей и поделена между римските провинции Галатия и Витиния -Прусий II – цар на Витиния, изместен от престола от сина си Никомед III – абдикирал. Тази не само неочаквана, но и непредвидена абдикация доста учудва потомството. Горкото потомство! То никога не си направило труда да преброи колко били хората в Рим, които имали интерес на Сула да не се случи нищо лошо. Пазели човека по съвсем други причини, отколкото той бил пазен като диктатор. Тоест той нямал нужда да бъде пазен от тях, предвид факта, че си имал пазачи... Бил набутал в Сената почти триста свои човека. А само в Рим броят на робите, които освободил, надхвърлял десет хиляди. Наричали ги корнелианци. На територията на Италия направил земеделци над сто и двадесет хиляди войници, които се сражавали под неговото командване, като им дал части от ager publicus. Така че абдикирал ли е наистина човекът, който във вилата си в Куме, в навечерието на смъртта си, научил, че квесторът Граний, разчитайки на очакваното събитие, отложил плащането на сумата, която дължал на хазната, и накарал да хванат същия този квестор и да го удушат до леглото пред очите му? На следващия ден след тази екзекуция Сула е мъртъв. Бога ми, смъртта му е ужасна! Особено като се има предвид, че този човек наричал себе си “син на Венера и на Фортуна” и че имал напълно оправдаваната претенция, че е спал с най-красивите жени на Рим... Бил изгнил още приживе! Като някои тела, за които говори гробарят в “Хамлет”: Rotten before he dies. Предал богу дух, разяден от въшки и червеи, които изскачали от една рана и влизали в друга. Това не попречило погребението да се превърне в най-големия му триумф. Тялото му било пренесено от Неапол до Рим по Виа Апия, ескортирано от неговите ветерани. Пред ужасния труп вървели двадесет и четирима ликтори, които носели фасции, а зад колесницата хора с различни длъжности носели две хиляди златни корони, изпратени от различни градове, от легиони и дори от частни лица, а около погребалното ложе дежурели и жреците, за да пазят тленните му останки. Трява да се признае, че Сула, възстановителят на римската аристокрация, не е бил популярен диктатор, но за сметка на това освен жреците с него били Сенатът, конническото съсловие и армията. Страхували се от безредици. Хората, които не били опитвали да го унищожат приживе, пуснали мъртвеца да премине. И мъртвият минал под постоянните, ритмични, но умерени акламации на Сенаторите, под звуците на фанфарите, на които като ехо отвръщали тромпетите. Като влязъл в Рим, зловонният труп бил отнесен до трибуната, откъдето била произнесена тържествена реч. После всички жени, за които се хвалил, че им е бил любовник, потомки на Лукреция и на Корнелия, донесли аромати, които, прибавени към събраните в двеста кошници благовония, станали толкова много, че с тях можело да се направи статуя на Сула в естествен ръст и статуя на ликтора, който носел фасциите пред мъртвеца. След като Сула умрял в Куме и бил изгорен с почести на трибуната в Рим, прахът му бил погребан на Марсово поле. Както вече казахме, Цезар пристигнал в Рим. И какво заварил в Рим? Ето това ще се опитаме да разкажем.
