Има места по света, които на пръв поглед принадлежат на чужди географии, но завинаги са белязани от българския дух. Това са нашите тихи оазиси на паметта – пространства, в които историята е спряла своя ход, за да съхрани спомена за тези, които родината не съумя да разбере приживе.
Едно такова място е Брунате – красивото италианско градче, кацнало като корона над огледалните води на езерото Комо. Именно тук, всред алпийския мир, намира своя последен пристан Пенчо Славейков – нашият български Данте.
Подобно на великия флорентинец, прогонен от родната си Тоскана заради политически омрази и тесногръдие, и Славейков е орисан да извърви горчивия път на изгнаничеството. И двамата – титани на мисълта, изпреварили своето време; и двамата – прокудени от родното си гнездо, за да намерят вечност в чужди земи...Ако Данте Алигиери подрежда в своята „Божествена комедия“ деветте кръга на Подземното царство, то Пенчо Славейков опознава от първо лице специфичния български чиновнически ад. В този ад най-тежкото престъпление е да бъдеш извисен, а най-големият грях – да притежаваш таланта да виждаш отвъд битовото и нищожното.
В страната на така наречените от него „фасулковци“ духовният аристократизъм се наказва с административно унижение, а визионерството – с партийна злоба. Онези слепи за изкуството еснафи, готови „и Господу брадата да оскубят, ако не е от тяхното котило“, с лека ръка го лишават от поста му в Народната библиотека и го назначават като училищен библиотекар, за да му покажат силата на занаятчийската си власт. В своето огорчение, потопен в хладната самота на изгнанието, Славейков едва ли пропуска с иронична усмивка да си спомни за една друга „българска следа“ в световната класика – тази във Волтеровия „Кандид“. Там, с изтънчен сарказъм, френският просветител описва войнственото и сляпо племе на „булгарите“, трошащо всичко ценно, което е създадено за него.
Какво горчиво съвпадение! Нима същите тези Волтерови варвари не са се преродили век и половина по-късно в неговите собствени съвременници? Човекът, който с цялата си душа се бори за достойно място на българската култура в Европа, е прокуден в нея от този първобитен дух. Но Славейков не прекланя глава – той просто избира свободата на изгнанието пред робството под чиновническия диктат.
И последните му стъпки отекват далеч от смраченото за него небе над родината, - в слънчева Италия.
" Дано ми Бог даде тук аз
да доживея последните си дни далеч от родний край..."
Това са думи от последните строфи на Славейковата "Кървава песен", изписани на български език в паметна плоча на Славейков върху стената на последния му дом - вилата Белведере в Брунате. Сега тя е хотел и в приемната й има специално кътче, посветено на поета с пишещата му машина, българското знаме и данни за престоя му тук.
Пенчо Славейков сигурно трудно се е придвижвал, облегнат на бастунчето си, по стръмните улици на това, разположено върху хълм градче. (Защото тялото му носело тежките последици от леденото кръщене на палавия юноша Пенчо, легнал по собствено желание върху замръзналата река Марица). Предизвикателство, от което пострадали краката, говора му и бързината при писането. Но изгубил силата на тялото си, младежът се потопил в света на духовното. "Това, което ме погуби, всъщност не спаси." - написал по- късно той. Физически немощен, но силен духом, го запомнили жителите на градчето Брунате. Той бил винаги там, приседнал на обичайната си пейка в градината на вила "Белведере" в мълчалив разговор с вечността...
В този свой малък рай Славейков не е заобиколен от градския шум и пазарната суета. Пред очите му се разкрива величествената панорама на езерото Комо – огледална водна шир, прегърната от стръмните и горди склонове на Алпите. От тази пейка всичко изглежда някак спокойно и хармонично. Синевата на езерото и алпийският чист въздух са пълна противоположност на задушната атмосфера, която той оставя зад гърба си. Това е гледка за крилат дух, свободен от оковите на дребнавостта.
В този последен оазис, Славейков не е сам. До него неизменно бди Мара Белчева – негова муза, спътница и верен пазител. В нейно лице българският Данте намира своята Беатриче, която го следва не само в слънчевите дни, но и през тъмните клисури на изгнанието и физическото страдание. Тя превръща Брунате в дом на любовта и творчеството, грижи се за съсипаното му здраве и му осигурява онзи свещен миг на покой, в който поетът да довърши своя жизнен и литературен подвиг – поемата „Кървава песен“.
Така Брунате се превръща в неговият реален, земен Остров на блажените. Всичко онова, което Славейков е бленувал и сътворил в стиховете си – онази въображаема сухоземна утопия на чистия дух и непорочната поезия – най-сетне придобива плът и кръв край бреговете на Комо. В това алпийско убежище няма фасулковци, няма министерски заповеди и чиновнически ад. Има само поезия, тишина и любов.
Вест за готвената му номинация за Нобелова награда от шведския академик Алфред Йенсен стига до Брунате, но поетът няма време да дочака световното признание. На 28 май 1912 г., едва на 46 години, Славейков затваря очи завинаги.
Брунате остава един от най-светлите и тъжни български оазиси по света. Място, където родната реч и свободната мисъл побеждават чиновническия ад, а поетът намира своя земен Остров на блажените. Век по-късно, бронзовата статуя на Славейков пред библиотеката в Брунате, продължава да бди над езерото Комо – като вечен символ на това, че духът не може да бъде прогонен, а само извисен в други пространства.
PS. Между другото, за италианците в Брунате е трудно да произнесат името Славейков. Те са му дали друго достойно за него име: "Il grande poeta bulgaro." - Големият български поет!...
