Изповедта е на Мая Станкова от Виена.
Всяка жена сигурно има визия за раждането и сигурно в 99% от случаите, то не се случва точно така, както сме си го представяли. Така беше и при мен.
Надявах се и си пожелавах да нямам силни контракции, да отида в болницата и след 20 минути да съм родила без никакви проблеми…Ха-ха… Е, не се случи така, но това не попречи раждането на моята малка принцеса Ема да премине с много любов.
Любовта ликуваше между мен и нея, между нас и мъжа ми и най-неочаквано, между мен и лекарите.
Вдъхновена от книгата на Олга Дукат „Раждане с любов“ аз исках моето раждане да бъде естествено, без епидурална упойка или окситоцин, да се изчака спирането на пулсацията на пъпната връв преди да се пререже,
възможност за първи контакт кожа в кожа с новороденото, възможност да слушам музика и да родя в каквато поза и тонова скала желая.
От прочетеното и разговорите с мои близки,бях останала с впечатлението, че ще трябва да се боря със зъби и нокти за тези си права. Бях подготвила удивителна реч с всевъзможни аргументи и факти, защо искам да родя с тези „привилегии“.
Може да си представите изумлението ми, когато отидох да се консултирам в болница Baby Villa Klosterneuburg. Те ми казаха, че това са рутинни процедури за тях, и разбира се ще бъдат спазени и за мен. Чак ме хвана яд, че не можах да ги впечатля с подготовката си.
Моя приятелка ми препоръча тази болница и каза: „Аз родих там и бих родила още 5 деца, толкова съм доволна“. И след моя опит, мога да потвърдя думите й.
През цялото време на раждането и след него се чувствах обгрижвана и разбрана. Мъжът ми беше с мен по време на цялото раждане и беше истинска опора и подкрепа.
Стоически издържа виковете, извиването на гласната ааааааа в началото на всяка контракция, пръхтенето в края й; повтарянето на "Леле, Боже" помежду им и командите – „ Донеси ми сок”, „Вземи ми шоколад”, „Дай ми вода”, „Не ми давай вода”, „Пусни ми мантрите”, „ А сега класическа музика”, „А сега рок” и т.н.
Самото раждане се оказа по-дълго от очакваното. Акушерката беше изключително спокойна и внимателна. През повечето време стоеше до мен и ми показваше как да дишам и какво да правя.
Нямаше забележки от сорта на „Стига си викала, ма!“ за каквито бях чувала. Не ме притискаше да направят секцио, понеже много време се мотая. Не ми върза краката, понеже изпълнявам пози от лотос до кунгфупанда…
Голямо облекчение беше за нас, и че всички говореха перфектно английски, тъй като от скоро бяхме в Австрия и все още немският ни не беше толкова добър. През цялото време се съобразяваха с това и минахме през всички процедури на познат за нас език.
Имаше, обаче и проблем, бебето не искаше да направи последните напъни, а трябваше вече да излиза. Аз усещах, че нещо не е както трябва, но лекарят и акушерката тактично отклоняваха въпросите ми, за да не ме притесняват, аз и без това не знаех къде се намирам и почти припадах между напъните.
Това което те са направили, а аз разбрах в последствие, е че са уведомили за проблема мъжа ми, и затова какви са опциите за решаването му. Дали са му възможност да направи избор.
А това което ми отговориха, когато видяха, че няма да се откажа да разпитвам, и което ме успокои беше „Каквото и да се случва ние ще направим най-доброто за теб и бебето, бъди сигурна в това!“
И аз най-сетне се оставих в техните ръце…В крайна сметка и аз и бебето бяхме добре. Родих естествено, въпреки усложненията, без епидурална упойка, но с окситоцин, направихме първи контакт, изчакахме пъпната връв и т. н.
Толкова бях щастлива, че всичко е минал добре, и че мъките са приключили, че въпреки треперещите ми крака и належащото влизане в операционната, за да ме зашият, аз бях с широка усмивка и се смеех.
Сигурно лекарите са ме помислили за луда, но помня, че разсмях и тях. Ема беше неотлъчно с нас 24 часа в денонощието.
Благодарна съм на моята приятелка, която ми препоръча тази свята за мен болница и на целия екип! Благодарна съм и на таткото и на съдбата, че ни доведе в Австрия.
Както казва той, дори утре да се върнем в България, ще си е заслужавало, заради това преживяване!
increase font size
