казва известният японски поет, който живее и работи в София.
Визитка:
Кен Нагай е роден в Токио. Дипломирал се е токийски университет „Хосей“. Автор е на две стихосбирки, издадени от издателство „Литературен форум“. Негови стихове са публикувани в списание „Орфей“ на Любомир Левчев, както и вестниците „Литературен форум“ и „Литературен глас“. Стихосбирките му са представени от поетите Владимир Попов и Марин Георгиев. Съавтор е на Явора Стоилова в онлайн- пиесата "Другата в огледалото".

Г-н Нагай, пишете стихове, превеждате. Кое изкуство Ви носи повече удовлетворение - стихосбирки с хайку или стойностни преводи?

- Преводът е голямо изкуство. Моят баща беше директор на издателство Кобунша, специализирано в превод на източноевропейска литература.

Преведени са на японски език и много шедьоври от българската литература. "Под игото", на Иван Вазов, " Железният светилник" на Димитър Талев, "Тютюн" на Димитър Димов, "Дивите разкази" на Николай Хайтов, "Време разделно" на Антон Дончев, "Нонкината любов" на Ивайло Петров и много други.

Но преводът от български на японски е изключително труден. Защото често на една дума като, например "сняг" отговарят над десет йероглифи и всеки от тях изразява различни състояния на тази дума. Сняг, който лети на снежинки, или сняг, покрил земята и т.н. А да се преведе поезия е почти невъзможно.

Аз лично не съм привлечен от професията на преводача. Преведох стихове на хайку- поетесата Лиляна Кънева, но не смятам да се развивам в тази посока. Аз пиша стиховете си директно на български. Дишам този красив език. Може би съм български поет.

В целия свят в нашето време има една тенденция, насочена към материалните ценности. Поезията, както и класическата музика навсякъде имат своя собствена елитарна публика.

Вие живеете от много години в София. Чувствате ли се емигрант в България, изпитвате ли носталгия. Липсва ли Ви Япония, родния град,…
- Емигрант се чувства само онзи, който отказва да се адаптира към живота в едно различно общество. Но любовта премахва границите. Ако обикнеш една друга земя, тя без съмнение ще се превърне в твоя втора родина.

Има ли нещо в душевността на японците, което да е близо до това на българите…
- За съжаление едно от основните качества на японците да се обединяват в трудните моменти не е характерно за българите.

Но ние си приличаме по усета към красотата и по чувствителността на сърцата ни и гостоприемството. Неслучайно българите обичат много Япония. Може би и те, освен екзотиката, откриват нещо близко, което ги вълнува.

Как родът/ родовете на Явора Стоилова докосна Вашия свят?
- Родът на Явора е забележителен не само с великите личности Пейо Яворов и Васил Стоилов, но и поради силата на женските характери в него. Невероятно е, че името на Крачоловия род се предава по женска линия.

Това се дължи на Яворовата баба хаджи Митра, отказала да приеме името на съпруга си Терзиколев. И нейният род запазил славното име на Крачолите. Тайнствен легендарен род с може би с ориенталски корени или по- скоро род- наследник на Джадъгьолските хайдути, борещи за свободата на България.

Работите в сферата на клиничните проучвания в болница Токуда в София. Носи ли Ви удовлетворение науката, възможността нови медикаменти да са в полза на хората, как се развиха и самите клинични проучвания.
- Клиничните проучвания са наука на бъдещето, която ще помогне на цялото човечество. Гледам на нея като на мисия. В тази насока работят много големи български специалисти, заемащи челни места в световните класации.

Какво е за Вас Виена?
- Много обичам Виена, град на музиката и елегантността на валсовите ритми, с красотата на историческите сгради и приказките, населили дворците й. С многобройните галерии и музеи и с тази деликатна чувственост на стила сецесион... Както и със съчетанието между модерния свят и традиционния стилен живот. Със световно известните кафенета и незабравимия вкус на виенските торти и щрудели. Тази прекрасна, деликатна и влюбена Виена, която сякаш танцува под звуците на Щраусовата музика...

За какво мечтаете?
- Аз сякаш съм сбъднал основната си мечта да имам до себе си жена, която ме цени, обича и разбира. Понякогс бих искал дъщеря ни Василия да не си е тръгвала и да преживеем отново поне един празник заедно. Но ние, поетите, живеем във вечния копнеж по Недостижимото...

Бихте ли споделили с нас Ваши стихове?
ДРАКОН

Горящо слънце
превръща в искри потта ми.
Тишина. Съсък на дърво.
Един лист се подхлъзва по листата.
Нито бързо, нито бавно.
Времето е облечено в лято,
но усещам тялото на есента.
В Бистрица слиза духът на моя Дракон

ЖИВОТ

Сребърни капки листа.
Капките се стопяват в езеро.
Животът се стопява
във време.
Времето минава. Чувствата не.
Миналото е бъдеще.

ИМПЕРИЯ НА НОЩТА

През прозореца минава хладен вятър.
Нощно лято.
През роклята ѝ минава ревността ми.
Тъмна светлина от града. Прозрение.
Изтича солта на нейното тяло.
Зазвучава сърцето ми възмутено.
Погледи на хора. Лаком дъх.
Затаявам дъх.
Силата на нощта е в мене

ГРАДИНАТА НА ХУДОЖНИКА

Черни планини. Траур. Отсъствие.
Нейното отсъствие.
В градината от маргарити
остава една роза,
нейната роза в пълен цъфтеж.
Само една роза.
След като тя прецъфти,
Времето ще изчезне.

- --- - --- - --- - --- - --- -

АКВАРЕЛ № 5

Тясна улица след дъжда.
Каменна улица „Тишина“.
Мокро е. Тъмнокафяво.
Мокър път, мокри листа, мокри обувки.
Мокри очи, мокро лице, мокри думи.
Мокро сърце без чадър.

ХАЙКУ

Лунната мъдрост...
Тишината ухае
в нощта. Светулки.

................

ТРИСТИШИЕ

Прозрачно тяло.
Светлина.
Невидим съм.

...............

ДВУСТИШИЕ 1

Ти ми даде твоите крила.
Хубави крака имаш.

..............

ДВУСТИШИЕ 2

Сребърна река - Млечен път.
Огледалните ти гърди са мои.

...........

ЕДНОСТИШИЕ

Косите ти приличат на любов.

............

ЧЕТИРИСТИШИЕ

Горящо небе - червени
водни кончета -
летящи дракони
в привечер. Есен.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков