All for Joomla All for Webmasters
Полувековна България:1878-1928
 
Издателство „Колибри“ предлага на читателите фототипното издание „Полувековна България“, посветено на 100-годишнината от смъртта на Патриарха на българската литература Иван Вазов. Предговорът е дело на проф. Милена Кирова. 
 
Сборникът „Полувековна България“ (444 стр.) излиза в късната пролет на 1929 г., но работата по него трябва да е започнала доста по-рано.
 
Идеята, съставителството, редакцията и организацията по неговото издаване могат да принадлежат единствено на Евгения Марс, защото никой от нейните съвременници не се е похвалил някъде, че е взел участие в подготовката на такова голямо дело. Финансирането на проекта (включително разходите по издаването на сборника) също си е изцяло нейно; не е потърсена помощ от частни дарители или от институции на българската държава.
 
(А и как ще внушиш чувство за гордост, ако поискаш пари от държавата, за да ѝ направиш подарък?) Тази логика не работи днес, едва ли е работела и през 20-те години на ХХ век, само че Евгения Бончева-Елмазова-Марс иска да мисли в духа на едно отминало време. 
 
Реализацията на сборника „Полувековна България“ е точно онова, което бихме нарекли възрожденско дело. Този сборник наистина е възрожденски по своя патриотичен дух, но и ренесансов в европейския смисъл на думата, защото мисли цялото, т.е. държавата, не като сбор, а като единство на неговите характерни черти.
 
По думите на проф. Милена Кирова днес, 92 години след публикуването на сборника, книжният ни пазар изобилства с всякакви енциклопедични издания: едни върху историята, други върху географията, трети върху културното наследство на България. Нито едно от тях обаче не може да се мери с делото на Евгения Марс: 
 
„И точно в тези условия, когато всеки търси спасението за себе си и така както го вижда възможно, една жена, вече на зряла възраст, извършва дело с духа на Вазовото присъствие, будещо спомена за големите родолюбиви жестове на Българското възраждане.
 
След като усилията ѝ се превърнат в действителност, съвременниците ще им дадат рядко срещана единодушна оценка: „удивително постижение“, „крупно родолюбиво дело“ и „рядък подвиг“. Не си спомням да има нещо друго, направено в българската култура през 20-те години, посрещнато по толкова еднозначен и всеобщо хвалебствен начин. 
 
Историческата памет обаче може да бъде смайващо къса. Няколко десетилетия по-късно това „удивително постижение“ ще бъде забравено и погребано, „физически“ и духовно, в руините на своето време. Едва днес, след близо век, то най-сетне възкръсва.“
Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на Министерството на културата. 
 
Последното възрожденско дело 
Из  предговора на проф. Милена Кирова 
 
Двайсетте години на XX век са мрачно и объркано време в българската история. Озовало се насред тежка икономическа и политическа криза, мъчещо се да надживее катастрофата на дълго лелеяния идеал за национално обединение в етнически граници, обществото има нужда от духовни опори.
 
Само че културата също е в криза. Нейното развитие се случва като разпилян и центробежен процес: в отделни проблясъци и различни посоки, което по-скоро засилва усещането за хаос. Не се чуват авторитетни успокоителни гласове, липсват фигури, които биха успели да постигнат единно съгласие и да посочат пътя напред.
 
А най-много липсва силната бащинска фигура на един Народен поет, на Патриарх, който би успял да плаче с едната, да се гневи с другата, да укорява третата част на българския народ. Липсва, най-кратко казано, Вазов, умрял сякаш по символичен начин с края на онази епоха, която пазеше и отхранваше възрожденските копнежи по здраво и силно Отечество. 
 
И точно в тези условия, когато всеки търси спасението за себе си и така както го вижда възможно, една жена, вече на зряла възраст, извършва дело с духа на Вазовото присъствие, будещо спомена за големите родолюбиви жестове на Българското възраждане.
 
След като усилията ѝ се превърнат в действителност, съвременниците ще им дадат рядко срещана единодушна оценка: „удивително постижение“, „крупно родолюбиво дело“ и „рядък подвиг“. Не си спомням да има нещо друго, направено в българската култура през 20-те години, посрещнато по толкова еднозначен и всеобщо хвалебствен начин.
 
Историческата памет обаче може да бъде смайващо къса. Няколко десетилетия по-късно това „удивително постижение“ ще бъде забравено и погребано, „физически“ и духовно, в руините на своето време. Едва днес, след близо век, то най-сетне възкръсва.
 
Но сега вече му дължим не просто внимание, а разяснение, което би го ситуирало адекватно в обстоятелствата на неговия някогашен контекст. Затова ще се върна назад, към времето и условията, в които е било замислено и осъществено. 
 
Скоро след като през септември 1921 г. умира нейният голям приятел и духовен крепител Вазов, животът на Евгения Бончева-Елмазова, по-известна като Евгения Марс, се променя дълбоко и необратимо. Започва едно дълго и трудно десетилетие, белязано с болест, грижи и финансови затруднения.
 
Стопанинът на къщата, прочутият столичен зъболекар д-р Михаил Елмазов, пада на легло от тежко белодробно заболяване, което се нуждае от скъпи лекарства и постоянни грижи. По-малкият син, Павел Елмазов, едва започва своята кариера на голямата оперна сцена; по-големият, Владимир, вече се е превърнал в нескончаем източник на проблеми и прави дълг след дълг, вместо да допринася с нещо.
 
Голямата къща и всички грижи за семейството лягат върху ръцете на петдесетгодишната Евгения Марс – довчера светска дама и стопанка на известен литературен салон. 
 
През 1925 г., притисната от обстоятелствата, тя продава на Народната библиотека най-ценния подарък, който някога ѝ е правил Вазов – красивата сребърна лира с венец, връчена му заедно със званието „Народен поет“ точно трийсет години по-рано.
 
Продажбата събужда противоречиви реакции. Ана Карима оглавява лагера на мърморещите противници с несправедливи и невъздържани обвинения, които ще продължи да публикува в пресата години наред, чак докато се окаже осъдена на един месец затвор и глоба от 250 лева за разпространяването на клевета.
 
От другата страна са малкото хора, които познават ситуацията отблизо и са склонни към състрадание и емпатия. Например Жана Николова-Гълъбова, която предупреждава: 
 
Имайте предвид, че това се случва във времето след войните. Голяма нищета! […] Евгения Марс тогава е била в изключително тежко положение. Аз знам от хора, които са ѝ били близки, че тя, както има една приказка, просто „калта от ноктите си давала“, за да свърже двата края. Нямаше никакви приходи. Тая жена е била в голяма нищета!  
 
Историческата оценка – както винаги, надмогва разнородните мнения и личните пристрастия на всяка епоха. Благодарение на тази продажба скъпоценната лира попада не в някоя частна колекция с несигурно бъдеще, а в току-що основания Вазов музей и става достъпна за множество поколения българи.
 
Впрочем и днес ни учудва (даже особено днес) прозорливата щедрост на българската държава, която успява да отдели трийсет хиляди лева за един артефакт с най-вече символична стойност посред кризата на рухналата икономика и почти безконечен дълг. 
 
Нямаме никакво свидетелство какво е накарало Евгения Марс да продаде юбилейната лира на Вазов тъкмо през 1925 година. (Множество други реликви, които са ѝ били подарени от Вазов, остават – та чак до днес, затворени в дома ѝ на улица „Бачо Киро“.)
 
Не можем и да гадаем дали вече е имала представа какво ще направи с получените пари и дали е изпитвала вътрешната принуда да върне по някакъв начин своя „дълг“ към паметта за Патриарха на българската литература. Това, което знаем със сигурност, е, че три години по-късно започва да реализира един лично неин и много амбициозен проект.
 
Родила се е идеята да подари на своите съвременници словесен паметник на (разклатеното тогава) национално достойнство. Трудно е да се измисли нещо по-близко до духа и дори до буквата на Вазовото присъствие в българската култура. 
 
Сборникът „Полувековна България“ излиза в късната пролет на 1929 г., но работата по него трябва да е започнала доста по-рано. Идеята, съставителството, редакцията и организацията по неговото издаване могат да принадлежат единствено на Евгения Марс, защото никой от нейните съвременници не се е похвалил някъде, че е взел участие в подготовката на такова голямо дело.
 
Финансирането на проекта (включително разходите по издаването на сборника) също си е изцяло нейно; не е потърсена помощ от частни дарители или от институции на българската държава. (А и как ще внушиш чувство за гордост, ако поискаш пари от държавата, за да ѝ направиш подарък?)
 
Тази логика не работи днес, едва ли е работела и през 20-те години на ХХ век, само че Евгения Бончева-Елмазова-Марс иска да мисли в духа на едно отминало време. 
 
Реализацията на сборника „Полувековна България“ е точно онова, което бихме нарек ли възрожденско дело. По своя замисъл, подготовка, изработка и цели сборникът представлява еманация на възрожденския просветителски дух, който вижда в националната независимост, от една страна, в модерната европейска държава, от друга, единствено възможния път за развитие на българския народ.
 
Няма предизвикателство, няма съмнения, няма и сянка от модерен експеримент в концепцията и практичес ката реализация на този албум. Времето изглежда някак монументално застинало върху пиедестала на един величав юбилей.
 
Изчезнал е споменът за трагичните събития от 1923–1925 г., България сякаш не е разкъсвана от противоречия в политическия живот, из страната сякаш не върлуват македонстващи банди, убийствата по улиците на София сякаш са престанали, а върху цялата страна не тежи абсурдното бреме на милиардния дълг.
 
Албумът – както по времето на Възраждането – вижда пред себе си един идеал, има една велика цел: горда, силна и независима държава България. Вазов би бил щастлив, ако можеше да го види. Четири години след смъртта му Гео Милев го нарича „последния възрожденец“ в българската литература. „Полувековна България“ на свой ред е последното възрожденско дело, късен отглас на способността да се мисли националната принадлежност в идеален и духовно възвишен план.
 
Днес изглежда трудно да си представим не само величината на този благотворителен жест, но и усилията по неговата организация, и знанията, които е трябвало да има съставителката, за да направи добър подбор на седемдесет и шестимата автори на седемдесет и шест отделни изследвания върху историята на българската държава в продължение на половин век.
 
Няма свидетелство, че авторите са получили някакъв „хонорар“ за своята работа. Нещо от възрожденския дух все още е живеело в настроенията на 20-те години въпреки (а може би точно заради) напрежението от загубите след Първата световна война. 
 
Няма как да е била лесна координацията на работата с толкова много хора, една четвърт от които са професори, а останали те – доктори, инженери, пастори, висши православни духовници…
 
По полов признак съставът е подчертано традиционен: само 8% (или шестима от авторите) са жени, при това половата принадлежност диктува тематичния профил на женския принос: домакинските списания за Теодора Пейкова, Българският женски съюз за Санда Йовчева, Благотворително дружество „Самарянка“ за Елена Чакалова и т.н. И в този случай забелязваме типа мислене, който е карал Вазов да се чувства духовно близък с двайсет и седем години по-младата от него Евгения Марс. 
 
Изработен в печатницата на Армейския военноиздателски комплекс, сборникът е много луксозен за своето време: 54 коли, или 420 страници голям формат, около 150 снимки, заради които е наречен „илюстрован албум“, цветна корица с доминиращ златен лъв на червено поле, изработена от проф. Симеон Велков, ученик на Иван Мърквичка.
 
Хартията на книжното тяло е високообемна, гланцирана, но меките корици и техниката на залепване вместо подшиване са водели до лесното разпадане на едно толкова тежко тяло. Липсата на твърди корици се дължи вероятно на високата себестойност, която и без тях е имал албумът.
 
Не знаем какъв точно е бил тиражът, нито каква част от него се е продала; няма и данни за начина на разпространение. Ако съдим по броя на екземплярите, останали десетилетия наред в „склада“ на улица „Бачо Киро“, едва ли издателката е успяла да спечели много пари.
 
Още повече че цената излиза триста лева – сума, непосилна за гражданите на една разорена държава. Извън това, което са купили библиотеките и някои читалища, немалка част навярно е била подарена. 
 
Ако надзърнем вътре в сборника, виждаме, че той – според замисъла на съставителката, е разделен на четири тематично обособени части: „Историко-географски преглед“, „Духовна култура“, „Материална култура“ и „Чужди вероизповедания, институти и училища“.
 
Несравнимо най-голяма е втората част, „Духовна култура“: малко над половината от обема на целия сборник, но тя пък включва в себе си и това, което днес бихме нарекли държавно образование, музейно дело, съдебна практика, книгоиздаване, периодичен печат и дори НПО-та като Българска лига за защита правата на човека, Съюз на българските съдии, Български женски съюз и т.н.
 
Общо става въпрос за 41 статии, които са огромен извор на историческо знание. Тук трябва да спомена една особеност в подбора на авторите. Те не просто са компетентни специалисти в своята област.
 
Изричен акцент в подбора е тяхната институционална легитимация, т.е. всеки (или по възможност всеки) автор е бивш или по-често настоящ ръководител на институцията, за която пише. Така той разполага с непосредствени наблюдения, от една страна, с пълна и актуална информация за нейното състояние, от друга страна; статиите са изцяло документални, доминира статистиката за сметка на интерпретацията. 
 
Показателно за съставителската концепция е също така присъствието на специална част, посветена на чуждите вероизповедания, институти и училища. Научаваме много и за етническите групи в България: турци, евреи, арменци, дори за германската евангелска общност…
 
Сборникът е чудесен пример за един начин на мислене, който много по-късно ще бъде наречен мултикултурализъм. Евгения Марс публикува всички материали, получени за тази част от сборника, включително дългичкия разказ за основаването и настоящото състояние на една земеделска комуна, наречена Минкова махала.
 
В същото време (по нейно признание) не е включила (поради заплашително нарасналия обем) статии, предназначени за третата част, „Материална култура“. Това показва, че съставителската концепция на сборника е съзнателно фокусирана върху „духовното“ (в най-общ смисъл) като първостепенна проява на националното единство и оттам на стабилността, която трябва да има съвременната държава – още един рефлекс на възрожденско съзнание.

   

Прочетено 126 пъти Последна промяна от Четвъртък, 09 Септември 2021 12:39
Етикети
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…