Истината за революцията, която промени света
Ценно изследване за Октомврийската революция излиза в навечерието на годишнината ѝ
В навечерието на стогодишнината от Октомврийската революция на български език излиза ценно изследване, посветено на събитието, променило облика на света. В книгата си „Октомврийската революция” (ИК „Сиела”) бившият британски агент под прикритие Дъглас Бойд проследява зараждането на комунистическата идеология, събитията, които довеждат до революцията в Руската империя през пролетта на 1917 г., как е организиран болшевишкият преврат и съдбата на неговите ръководители.
Подробно изследване на бивш британски агент под прикритие проследява в книга историята на Октомврийската революция и основните действащи лица, които стоят зад нея. „Октомврийската революция” от Дъглас Бойд разказва хронологично всичко важно за събитията от октомври 1917 г., които промениха света и до наши дни влияят на международните отношения.
Датата е 7 ноември (25 октомври по стар стил) 1917 г., мястото е столицата на Руската империя Петроград (преименуваният няколко години по-рано по патриотични причини Санкт Петербург). С митичния изстрел от крайцера „Аврора” е отбелязано началото на преврат, за който се говори вече цял век, но еднозначната историческа оценка е все още невъзможна.
Пропагандата на СССР обяви Октомврийската революция за най-важното събитие в човешката история, а фактите около болшевишкия преврат бяха съзнателно замъглявани и подменяни в продължение на десетилетия – много забранени за споменаване събития излизат наяве чак след разпада на Съветския съюз в началото на 90-те. Въпреки това все още броят на митовете и легендите по темата, които витаят в публичното пространство, е огромен. Бившият британски таен агент от времето на Студената война Дъглас Бойд опровергава немалка част от тези митове, позовавайки се на факти от множество достоверни исторически източници. В изследването си „Октомврийската революция” (с подзаглавие „Истината за революцията, която промени света”) Бойд се спира на ключови за периода теми и личности, проследявайки биографиите на Маркс, Енгелс, Ленин, Троцки и Сталин. Лидерите на тази „народна революция”, разкрива Бойд, са всичко друго, но не и работници, нито руснаци – Ленин е дисидент от татарски произход, Троцки е украински евреин от буржоазно семейство, Сталин е грузинец и агент на царската тайна полиция „Охранка”, който така и не се научава да говори правилно руски.
Сред разгледаните в изданието теми са още реформите в Руската империя след загубената Руско-Японска война, финансирането на болшевиките, което включва препиране на немските пари през шведска банка и търговец на оръжия, натрупал състоянието си през Балканските войни, и др.
Подкрепена с множество документи и цитати от авторитетни изследвания, от книгата на Дъглас Бойд научаваме всичко за началото на една от най-големите трагедии в историята на човечеството.
Адаптацията на корицата на „Октомврийската революция” е на художника Дамян Дамянов. Преводът от английски е на Деян Кючуков.
Дъглас Бойд е повече от интересна личност. Работил е като таен агент на Великобритания по време на Студената война. През 1959 г. е заловен и разпитван от агенти на КГБ и Щази в Източен Берлин. След като прекарва известно време като политически затворник и се разминава на косъм от изпращане в ГУЛАГ, при неочаквано стечение на обстоятелствата агент Бойд е освободен. Именно това негово житейско събитие го подтиква да напише книгата The Solitary Spy: A Political Prisoner in Cold War Berlin, в която разказва подробно за видяното и преживяното като политически затворник по време на Студената война. „Октомврийската революция” е първата му книга, която излиза на български език.
Откъс от „Октомврийската революция”, Дъглас Бойд
БЕЛИ НОЩИ, ЧЕРВЕНИ ДНИ
В продължение на няколко месеца Ленин и другите революционе¬ри в емиграция следят хаоса по бойните полета и улиците на Русия от безопасно разстояние в Швейцария, като същевременно преговарят със служители на германското външно министерство за безопасен и приемлив начин да се завърнат в родината си. Един от сериозно об¬мисляните варианти е да бъдат транспортирани тайно до фронта, а после да се уреди примирие, през което да преминат руските линии, но това е отхвърлено, защото твърде очевидно би ги изобличило като германски агенти. Накрая се съставя план с надеждата, че завръща¬нето им ще предизвика още стачки по градовете и бунтове в армията, принуждавайки временното правителство да моли за мир, и ще даде възможност на Централните сили да прехвърлят до милион войници на Западния фронт. Германското министерство на външните работи се ангажира на 25 март тайно да ги превози до балтийския бряг, а оттам през неутрална Швеция и Финландия до Русия. Единственият недо¬статък на маршрута е, че британските агенти във Финландия биха мог¬ли да им попречат да прекосят финско-руската граница.Като дока¬зателство, че в съмнителните подривни операции няма нищо ново под слънцето, мисията е одобрена от самия германски канцлер Теобалд фон Бетман-Холвег, преговарящ с Ленин чрез верига от посредници. Кайзерът първоначално не е информиран за коварния ход.
Параноята е характерна за революционерите. Ленин и Григо¬рий Зиновиев, неговият най-близък тогавашен съратник – роден като Хирш Апфелбаум и известен още като Овсей-Хершон Радомилски, – се опасяват, че по-нататъшният им престой в Швейцария може да ги дистанцира от революционните членове на временното правител¬ство и от техните другари болшевики в Петроградския съвет. От друга страна, ако се завърнат в Петроград тъкмо в този момент, може да ги обвинят, че са германски агенти – каквито всъщност те са. За да из¬глежда, че са действали по собствена инициатива и без чужда помощ, е договорено да пътуват в трета класа със специален влак, ползващ се с екстратериториални права, докато прекосява Германия. Ленин осо¬бено се притеснява от факта, че е почти неизвестен на широката руска общественост. Той дължи авторитета си сред емигрантските кръгове отчасти на тайната подкрепа от европейските агенти на Охранката, но дори и там не успява да работи с никого по-продължително време, без да предизвика поредния разкол.
За огромно облекчение на малкия кръг посветени сред герман¬ското висше командване и министерството на външните работи на 4 април революционерите в емиграция уведомяват, че „двайсет до трий¬сет души“ са в готовност да потеглят за Русия. На 16 април 1917 г. групата, сред която са съпругата на Ленин Крупская и нейната при¬ятелка Инеса Арманд, настояща негова любовница, се качва на „за¬печатания влак“ в Берн.
Инеса Арманд е пренебрегвана от историята години наред, защо¬то връзката й с Ленин представлява държавна тайна, разкриваща, че той е имал човешки слабости, а и поради духа на женомразство в ста¬линисткия Съветски съюз, омаловажаващ ролята на жените в револю¬цията. Всъщност тя е много повече от „случайно увлечение“. Родена е като Елизабет-Инес Стефан д’Eрбанвил, дъщеря на френски оперен певец и учителка по музика. Баща й умира, когато е едва петгодишна, и с възпитанието й се заемат френските й леля и баба, работещи като преподавателки в Русия. Променя името си от Инес на руско звучащо¬то Инеса и на осемнайсетгодишна възраст се омъжва за Александър Арманд, син на заможно семейство, притежаващо текстилни фабрики в град Пушкино. Повлиян от радикалните философски течения, Алек¬сандър приема отворен брак, при който тя му ражда четири деца, пре¬ди да роди още едно, от брат му Борис. И той подобно на Инеса е социалист и се опитва да организира работниците във фабриките на родителите си. Нейната филантропска дейност пък включва създаване на училище за бедни деца. През 1903 г. тя се присъединява към Социалдемократическата работническа партия, а на следващата година напуска съпруга си и заминава за Швеция, където участва във феми¬нисткото движение.
Завръщайки се в Русия, прекарва кратко време в затвора, но е освободена по силата на манифеста на Николай II от 1905 г. Повторно е арестувана на 9 април 1907 г. за разпространение на болшевишка пропаганда и осъдена на две години заточение, но избягва и се връща в Париж, където се запознава с Ленин, Зиновиев и други болшевики. Понеже говори свободно пет езика, през 1911 г. Ленин я прави генера¬лен секретар на Комитета на чуждестранните организации, създаден с цел поддържане на връзка с всички болшевишки настроени емигран¬ти в Западна Европа и поставянето им под негов контрол. Крупская отбелязва всеобщото възхищение от широката културата на Инеса, способността й професионално да свири на пиано и нейния жизнера¬достен нрав. Прямата в оценките си руско-еврейско-италианска акти¬вистка Анжелика Балабанова, от друга страна, критикува новодошлата във вътрешния кръг, че се облича твърде скучно, за да угоди на Ленин, и че повтаря робски всяка негова дума, на какъвто и език да говори.
През 1912 г. Инеса отново е в Русия, за да работи около изби¬рането на болшевишките кандидати за Думата. През септември пак е арестувана и прекарва шест месеца в затвора. След освобождава¬нето си заминава за Краков, където се намира Ленин, и наема стая в близката къща на Каменев. Според Крупская присъствието й внася живот и веселие в мрачната, обсебена от революцията болшевишка среда. Десетгодишната й връзка с Ленин е общоизвестна, а според Колонтай и Балабанова тя ражда и шесто дете от него. Заедно с Ко¬лонтай и Крупская е също редактор на вестник „Работница“. Въпреки интимната си близост с нея Ленин безмилостно критикува писанията й и се държи с нея като със слугиня, както впрочем и с всички остана¬ли. През Първата световна война, докато живее с Ленин и Крупская в Швейцария, Инеса вярва, че Русия трябва да продължи да се бие до победен край. Ленин от своя страна иска Русия да приключи войната – колкото повече хаос, толкова по-добре. Никой от близките му сърат¬ници, включително и Инеса, не смее да му противоречи.
Тъй нареченият „запечатан влак“ всъщност представлява един-единствен вагон с осем второкласни и третокласни купета. Семей¬ствата пътуват във втора класа, а самите мъже са натъпкани в трета. Ленин, Крупская и Инеса разполагат със самостоятелно купе. При един случай Ленин изскача от него, крещейки на останалите да пазят тишина, защото му пречат да работи, а при друг – за да реши проблем с опашка пред тоалетната. Тогава кара всички да си вземат листчета с номера и да чакат реда си.
„Тайното“ пътуване започва по странен начин. Швейцарското контраразузнаване следи отблизо руските конспиратори от самото на¬чало на войната. Това е официалният полицейски доклад, отразяващ заминаването на групата на Ленин:
Експресният влак, в който имаше един вагон, пълен с руски революционери, трябваше да тръгне в 3:20 следобед. Видях и руснака на име Ленин, който очевидно бе лидер на групата. Изглеждаше, че събитието трябва е тайно, но на гарата присъ¬стваха още приблизително 100 руснаци и от двата пола. Те изпращаха заминаващите със смесени чувства. Онези, които подкрепяха войната срещу Германия докрай, псуваха като ка-руцари, наричаха пътуващите немски шпиони и провокатори и им викаха: „Всички ще ви избесят, еврейски подстрекатели такива!“. Имаше още викове „Провокатори, подлеци, свине“ и други подобни. Щом влакът потегли, пътниците и много от другарите им на перона запяха Интернационала, докато дру¬гите пак закрещяха „Провокатори! Шпиони!“ и т.н.
Вратите на вагона остават заключени през цялото пътуване, като право на излизане имат само двамата съпровождащи немски офицери. Единствената спънка в целия план възниква, когато вагонът пропуска връзка някъде в Германия, защото поради съображения за сигурност железопътната администрация не е уведомена за неговото съществува¬не. Това принуждава двамата офицери да настанят инкогнито групата революционери в малък провинциален хотел. Многократно възпроиз-вежданата емблематична съветска картина „Ленин на Финландската гара“, която го показва в края на пътуването, героично изправен на фин¬ландски локомотив № 293 и поздравяващ аплодиращата тълпа, подобно на повечето комунистически символи е пълна измислица. Пристигайки в Петроград на 3 април (по нов стил), той излиза от купето и е завлечен от група болшевики работници в бившата „Царска чакалня“, по-късно преименувана на „Народна“. Без да обръща внимание на приветствена¬та реч на Чхеидзе, председателя на съвета, той поздравява присъства¬щите от името на Февруарската революция, сякаш е бил основен неин двигател, като не споменава и дума за действителните й водачи.
Ескортират го до дома на примабалерината Кшесинска, превърнат в щаб на петербургския болшевишки комитет. Тук той отново по¬казва презрение към съвета, временното правителство и почти всички останали. Но моряците от 2-ри балтийски флот открито го обвиняват, задето е приел германски пари и помощ. Отвън демонстрират студен¬ти, а делегация от ранени войници и матроси развява транспаранти, призоваващи „Ленин и компания“ да се върнат в Германия, където им е мястото. След като чува речта му в сградата на Думата на следващия ден, друг бивш емигрант, член на ЦК на болшевиките, ко¬ментира, че Ленин вече не е марксист, а анархист. Всеобщото мнение не се различава особено, а Керенски казва: „Този човек ще унищожи революцията!“. Революциите са скъпо начинание и болшевиките са щедро финансирани от Германия през верига от банки, тайно прехвърлящи пари по специални сметки. Използват се доверени канали и фир¬ми паравани, така че средствата да не могат да се проследят обратно до германското правителство.
