В ново луксозно издание с твърда корица и с нов превод излиза първият роман на големия немски писател.
„Мансардата на бляновете” ( издателство"Сиела") е първият роман на най-известния германски писател през ХХ век, който той започва още на 16-годишна възраст и публикува едва след края на Първата световна война. В него читателят би открил може би в най-голяма степен онзи „Ерих Мария Ремарк, последният романтик", както го нарича британският журналист Хилтън Тимс. В „Мансардата на бляновете” Ремарк показва една своя страна, която на пръв поглед е коренно различна от тази, която виждаме в по-късните му творби.
Много преди „На Западния фронт нищо ново”, „Триумфалната арка” и „Трима другари” младият писател не се страхува да експериментира, да търси своя стил и умело вплита собствена лирика в страниците на романа.
Главният герой Фриц Шрам, непоправим романтик, талантлив поет, художник и познавач на човешките сърца, събира младите си приятели във своята Мансарда на бляновете – място, изпълнено с покой, вдъхновение, красота, а понякога и тъга. Той помага на всеки от тях, като се превръща в умел учител, съветник и водач по трудните пътеки на изкуството, живота и любовта. Давайки на всички от своята мъдрост, обаче, Фриц постепенно започва да губи самия себе си.
А през приказния прозорец на мансардата наднича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой.
„Мансардата на бляновете“(Die Traumbude) е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Един роман, който не дава отговори, но за сметка на това инстинктивно разбира „емоциите на съществуването”.
Из „Мансардата на бляновете” от Ерих Мария Ремарк
I
Из нацъфтелите градини полъхваше майски вятър. От надвисналия над старите зидове люляк се носеше тежък, сладък аромат. Художникът Фриц Шрам крачеше бавно из старите улички на малкия град. Спираше тук-там, когато някой малък еркер или стар фронтон, от¬крояващ се прелестно на свечереното небе, задържаше погледа на артиста. Ръката неволно посягаше тръпнеща към скицника и с няколко бързи щриха рисунката се запечатваше върху хартията. Когато за пореден път се спря, за да прехвърли върху хартията малка, разпадаща се врата от една градинска ограда, Фриц поклати усмих¬нат глава, извади часовника си, погледна го и ускори крачка. Но много скоро отново запристъпва нехайно и бавно. „Нека почакат – помисли си, – вечерта е толкова красива.“
Пред него влюбени двойки заедно хлътваха във ве¬черта.
По лицата на всички бяха полепнали отблясъците на опияняващия ден, които правеха бръчките и сенките, издълбани от неволите, труда и живота, да изглеждат красиви. Тегло и минало се превръщаха в илюзия и сън. Меката вечер покриваше с нежните си ръце острите ръбове на делника и пукнатините на миналото и тихич¬ко мълвеше: „Виж пролетта! Погледни я, до теб е!“. А майският вятър гальовно нашепваше: „Не мисли тол¬кова... не задълбавай... светът е красив... красив...“. И влюбените се притискаха по-силно един към друг и все¬ки търсеше с очи очите на другия.
Откъм далечните сини планини и дворовете с лю¬ляци цветният вятър довяваше неописуем копнеж за любов.
Фриц Шрам погледна замислен след лястовиците, които ликуващо кръжаха в синевата.
– Лу – промълви той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка.
Потъна в миналото и продължи пътя си, без да виж¬да пролетта. Мина през алея от кестени и наближи една къща, разположена малко встрани от пътя.
Стъмваше се. Над пътя бе легнал синкав здрач. Фриц спря и се ослуша. Отнякъде долитаха мелодии.
Успя да ги улови. Под плътносребристия съпровод на един роял из въздуха се носеше сладък глас. Вечер¬никът го подемаше, понасяше го навън, над градината и много скоро Фриц успя да различи и думите.
Сърцето му спря да бие.
Една стара песен прониза слуха му, пред погледа му изникнаха забравени картини и в него отново зазвъ¬ня един изгубен и много обичан глас.
Развълнуван, Фриц се приближи.
Същата песен беше, същата, която Тя толкова често му пееше някога, Тя, изгубената, далечната... мъртва¬та... Лу...
Копнежът неудържимо нахлуваше в нощта:
От младостта, от младостта
във менe песничка една звучеше.
Но колко е далече, далече онова,
което нявга само мое беше!*
Много развълнуван, трогнат и смутен, Фриц мина по пътеката в двора и изкачи стъпалата. Когато стигна вратата на музикалния салон, пред него се разкри кар¬тина с такава прелест, че той се спря пленен.
Здрачът бавно изпълваше тъмносинята стая. До рояла горяха две големи свещи. Лъчите им караха бе¬лите клавиши да блестят ослепително, разливаха меко злато из стаята и полагаха ефирен приказен контур върху русите коси и нежния профил на младото моми¬че, което седеше на рояла. Ръцете му бяха кротко от¬пуснати върху клавишите. Мека, почти меланхолична линия очертаваше фините устни, а в морскосините очи се къпеше копнеж.
Фриц продължи напред, тихо пристъпвайки по ки¬лима. През една от вратите влезе господарката на дома.
– Най-после, господин Шрам – каза тя сдържано, но сърдечно. – Вече не вярвахме, че ще дойдете.
– С право ме гълчите, милостива госпожо – каза Фриц, навеждайки се да целуне ръката є, – и все пак вината е на вечерта, на тази прекрасна вечер. Но...
Погледът му се насочи към музикалния салон.
– Да, имаме си нова гостенка. Племенницата ми се върна от пансиона. Хайде, влизайте, госпожа Фрид¬хайм, съпругата на търговския съветник, е тук и вече губи търпение. Скоро сам ще се уверите.
– Ах, да, да... – Фриц размени с домакинята многоз-начителна усмивка.
В този момент вратата се отвори и една обемиста дама се устреми към Фриц.
– Появи ли се най-после нашият маестро? – извика тя и стисна ръцете му. – Безотговорно би било, наисти¬на безотговорно – тя нежно го оглеждаше през лорнета си, – човек така да изоставя приятелите си. Горим от нетърпение да чуем разказа Ви за обетованата земя – Италия, нали обещахте!
– Имате право, милостива госпожо – усмихна се Фриц, – но няколко интересни скици ме задържаха по пътя насам. И тях Ви донесох.
– У Вас ли са?... О, това е прекрасно... Дайте ги! Боже, колко интересно!
Грабна рисунките и се втурна напред с тях, другите двама я последваха, без да бързат.
– Все същият ентусиазъм – каза Фриц. – Дали е импресионизъм, експресионизъм, музика, литература, живопис – все едно, тя се вълнува от всичко, което има нещо общо с изкуството.
– А още повече от хората, които го правят – отвър-на домакинята. – Сега се е заела да проправя пътя на един млад поет. И Вие го познавате – младия Волфрам...
– Онзи с червените вратовръзки и свободния стих ли?
– Не бъдете критичен. Младежта иска да прави впе¬чатление. A някои не могат да изразят революционните си пориви по друг начин, освен с някоя червена вра¬товръзка.
– И аз си помислих вчера същото, като видях добрия майстор Мюлер, обущаря. Баща на пет деца е и мъж на много енергична жена, длъжен е всяка вечер в десет да си е у дома, консервативен избирател е и много почтен гражданин. Веднъж открих при него томове на Маркс и Ласал и той ми каза, че ги бил чел на младини. Кой знае какъв е искал да стане по онова време! Но животът и наследеният от предците му бюргерски характер са нап-равили нещата различни от всичко, което някога си е представял. Това обаче напълно го задоволява. А всич¬ките му прашасали младежки мечти, всичките му велики планове и идеи в крайна сметка са се свели до червената вратовръзка, която си слага в неделя.
Такова нещо би могло да настрои всекиго едва ли не меланхолно, такава една червена вратовръзка. От друга страна, милостива госпожо, при нас да не би да е много по-различно? Какво остава от всичко...? Да, една червена вратовръзка наистина не е много, но нима по¬някога не остава и по-малко?... Една къдрица, една из¬беляла снимка... един умиращ спомен... докато сам не се превърнеш в нещо подобно за другите... Ах, да не мислим за това...
– Не бива, скъпи приятелю – каза тихо домакинята, – не и през май, не и в такава майска вечер.
– Но тъкмо тази вечер ми донесе мрачните мисли. Не е ли странно, че именно красотата и щастието на¬веждат хората на най-тъжни мисли? Признавам, още нещо има и то ме хвърли в това минорно настроение...
Откъм салона двамата чуха да тръби гласът на гос-пожа съпругата на търговския съветник:
– Къде се запиля отново този мъж?
– Това е то – настроение винаги в до мажор – засмя се домакинята и влезе в салона, придружена от Фриц.
– Най-после! – извика госпожа съпругата на търгов¬ския съветник. – При такова бавене в коридора човек би могъл да заподозре какво ли не!
– Дори сега? – попита домакинята и посочи с ръка все още гъстата си коса. – При тези побелели коси?
– Поостарели сме май доста за подобни неща – каза Фриц.
– О, боже, каква прелестна шега – Вие и стар! – подхвърли госпожа съпругата на търговския съветник. – Вие, с Вашите 38 години.
– Болестта състарява.
– Дрън-дрън, празни приказки! Човек е млад, до¬като е младо сърцето! Хайде, елате насам! Успях да на¬ложа вето и запазиха за Вас чаша чай!
След което, въпреки отчаяния му протест, госпожата напълни за Фриц чиния със сладкиши, които биха нах-ранили една цяла компания.
Фриц хапна малко и се огледа. Липсваше му нещо. В това време вратата към музикалния салон се отвори и нежен люляков аромат влезе заедно с младото момиче.
Домакинята майчински прегърна през рамо моми¬чето:
– Намечта ли се, Елизабет? Господин Шрам все пак дойде.
Фриц беше станал наблюдаваше възхитен мило¬видното създание.
– Племенницата ми Елизабет Хайндорф – господин Шрам, нашият скъп приятел – представи ги един на друг госпожа Хайндорф.
Две тъмносини очи погледнаха Фриц и една тънич¬ка ръка полегна кротко в неговата.
– Закъснях – каза Фриц.
– Разбирам Ви напълно. Когато навън е толкова красиво, човек не иска да е непременно сред други хора.
– И въпреки това копнее именно за човешко присъст-вие.
– Много е особено, но обикновено копнее за присъст-вието на човек, какъвто всъщност не съществува.
– Може би за човешкото у човека...
– За нещо, което няма име...
– Най-силните ни копнежи винаги са без конкретни имена...
– От това боли...
– Само в началото... после се свиква и човек се на¬учава да не иска. Животът е чудо, но в него няма чудеса.
– Напротив! – очите на Елизабет блеснаха.
Фриц се развълнува от искреността, с която тя про¬изнесе това. Спомни си своята младост, когато и той говореше така, и изведнъж горещо му се прииска вя¬рата в чудеса на това красиво създание никога да не се прекърши.
