Българските търговци във Виена през 18. И 19. век
Пожаревацкият мирен договор, сключен през 1718 г. след края на последната война на Хабсбургите и Венеция с Османската империя бил последван от търговски спогодби, според които на османските поданици се предоставя възможност за свободна търговия в границите на Хабсбургската империя.
Вследствие на това много търговци от Балканите, гърци, както и българи закупуват или наемат кантори и магазини във Виена, предимно в центъра на града, напр. на Зоненфелдгасе, на Флайшмаркт или Лауренц Берг.
Складовете им пък се намирали предимно в Трети квартал, на Ландщтрасе. Още през 1726 г. те основали и официално регистрирали „Общност на православните османски поданици“(Gemeinde der orthodoxen osmanischen Bürger),чието представителство се намирало на ул. Ротентурмащтрасе. Българските търговци продавали вълна, памук, кожи (обработени и необработени),восък, розово масло и тютюн.
Например българският търговец Вълко Дани от Пловдив, дошъл във Виена през 1741 г., притежавал два магазина в центъра на Хабсбургската столица, a годишният им оборот възлизал на 30.000 златни форинта, чиято покупвателна стойност днес е близо 3 милиона евро.
В архивите на град Виена се споменава и търговецът от Мелник Захари Станко, вносител на кожи и вълна от България, който през 1744 г. е обявил годишен оборот на стойност 20 000 златни форинта. Неговите три магазина се намирали на Флайшмаркт, в къщата на барон Вебер.
Както става ясно от архивите на Виенската преса и от градските хроники от 1793 г. до 1979 г., българските търговци често правели доброволни дарения на императорската войска, вероятно с надежда да подпомогнат евентуално нов военен поход на Хабсбургите в българските земи.
Дарителите са споменати поименно, като в знак на уважение понякога се прибавя и благородническото фон пред фамилиите им, например Павел фон хаджи Михаил, Христо фон Нако, Константин фон Моско, Стефан Константин, Димитър Никола фон Нико, Димитри Михали Димо, Маникати Сафрано от Мелник, Йордан хаджи Гено, Анастас хаджи Вълко и др.
Но те били щедри дарители и в родината си, където финансирали строителството на много църкви и училища. Пример за това е Филип Сакеларевич, търговец на кожи родом от Свищов, който притежавал кантори във Виена и Букурещ и се установил трайно в австрийската столица.
Авторитетът му сред търговците на кожи бил толкова голям, че дори станал председател на търговското им сдружение. Сакеларевич дарил на родния си град около 20.000 златни форинта, с които българският будител Емануил Васкидович построил и основал първото светско елино - българско училище. С помощта на виенските и букурещките търговци от български произход Васкидович по-късно основал и първото българско читалище.
Търговският път от Константинопол до Виена през Белград през 18. век отнемал с конски каруци около 6 седмици. След основаването на Дунавското параходно дружество във Виена през 1829 този път бил значително съкратен, факт, който способствал за засилването на търговските връзки с Хабсбургската империя.
Все повече български търговци се установявали във Виена, основавали там свои кантори и отваряли складове. Ролята им на меценати за построяването на църкви и училища, за печатането и издаването на книги, вестници и списания на български език било от основно значение за българите в Османската империя.
Друг пример за дарителство са виенските търговци братя Гешови, финансирали основаването на училище „Кирил и Методий“ в Пловдив. През 19. век някои от тях подкрепили активно и Борбата за независимостта на българската църква от Цариградската патриаршия. Тук може да се посочи конкретно търновският търговец Евстати Селвели, който е един от създателите на Българската народна партия при изгонване на гръцките владици от Търново.
За това си деяние той лежал шест месеца в затвора, след което се премества със синовете си във Виена и основава там кантора. До края на живота си той остава във Виена, откъдето подкрепя финансово Борбата за българска църковна независимост. Чрез основаването на благотворителното дружество „Напредък“ и др. сдружения, българските търговци във Виена осигурили финансово образованието на хиляди българси студенти в университетите на Австро- Унгарската империя.
Виенското българско дружество „Напредък“ е основано на 1.05.1869 г. от българските търговци, живеещи във Виена Григор Начович, Сава Паница, Никола Ковачев, Георги Киселов и др. Дружеството получава материална помощ от д-р Петър Берон, Евлогий Георгиев, Марин Дринов, Янко Ковачев и други родолюбиви българи от Виена, Скопие, Прилеп, Одеса, Манчестър, Браила и редица градове на България.
Тези родолюбиви българи заплащали годишно по 100 златни лири с цел „…да поддържа чрез определени годишни помощи български ученици от България, Тракия и Македония, както и от Молдова и Влашко, през разстоянието на тяхното възпитание в учебни заведения, за да станат учители в отечеството си.
Сред стипендиантите на дружеството са имената на много от бъдещите политици, учени и учители в освободеното княжество България. Изследванията на живота и дейността на българските търговци във Виена през 18. и 19. век и ролята им през българското Възраждане са все още недостатъчно изчерпателни.
Те сигурност биха спомогнали за изясняване на процесите, довели до Българското Възраждане, до пробуждане на националното съзнание в българите и за изясняване на структурните промени в българското общество в Османската империя, довели в крайна сметка до Независимостта на България.
Оживената търговия между българите и Хабсбургската империя е била основна причина за откриването на редица австрийски консулства в Османската империя, много преди Освобождението на България през 1878 г. За това допринесъл и фактът, че Австрия загубила след мирния договор от Шонбрун между Наполеон и Франц I. (1809 г.) излаза си на море. Така значението на река Дунав като търговски воден път за империята значително се увеличило.
Австрийският канцлер Матерних планирал още през 1811 г. откриване на консулство във Видин, но-по късно се отказал от това си намерение. Така първото австрийско консулство на бъгарска земя било открито през 1841 г. във Варна, последвали го консулства в Русе и Видин (1845 г.), в Бургас (1847 г.), 1850 г.в София и 1855 г.в Пловдив, по-късно и в Свищов и Велико Търново.
Тяхната цел била да подпомагат търговията и австрийските параходи, но и да изготвят доклади по множество икономически въпроси, като например прогнози за реколтата на различни селскостопански продукти, шанса за експорт на австрийски и унгарски продукти в страната и т. н.
Обстойното историографско изследване на тези доклади би било добър източник на информация както за живота по българските земи през Османското владичество в средата на 19. век, така и за икономическия им потенциал.
То би осветлило и дейността на българските търговци във Виена, често поименно назовавани в тези доклади, както посочва Снежка Панова в статията си „Интегрирането на българския търговец от 18 век в международната търговия“. В един от тези консулски доклади са посочени имената на около 20 български търговци от Велико Търново, които изнасят стоки или имат кантори в Австро-Унгария.
Още на 27.06.1879 г. Австро-Унгария изпраща първия си дипломатически представител, генерален консул в новоосвободенa България, като втора Велика сила след Русия. Това бил граф Рудолф фон Кевенхюлер-Меч, който се намесва в българската политика, опитвайки се да наложи влиянието на Австро-Унгария в България, в ущърб на руското.
А това влияние се прокарвало и поради факта, че голяма част от българският интелектуален и политически елит в Княжество България получил образованието си във висшите училища на Австро-Унгария. Сред тях са редица влиятелни личности от областта на икономиката, науката и изкуството.
Трябва да се спомене, че и някои от идеолозите и участниците в Освободителното движение против Османската империя са се образовали Виена, или пък са се укривали там по политически причини. Сред тях особено се открояват имената на Киряк Цанков, Григор Начович и Теофан Райнов.
От началото на 19. век семейството на Киряк Цанков (1847–1903 г.) притежава кантора на Флайшмаркт в центъра на Виена и натрупва голямо богатство. Така той завършва средното си образование в Търговската гимназия във Виена и след това следва медицина в Париж. През 60-те години на 19. век той влиза в редиците на българската емиграция в Букурещ и започва да се занимава предимно с политика.
През 1872 г.е избран за председател на БРЦК (Българския революционен централен комитет), а освен това участва в издаването на българските вестници „Народност“, „Тъпан“ и „Балкан“, в подготовката на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджата (1868 г.) и на Христо Ботев (1876 г.).
След Освобождението Киряк Цанков става първия български дипломат в Букурещ и Константинопол, а по-късно и външен министър. Киряк Цанков дълги години активно участва в политическия живот на младото Княжество България.
Друг български участник в Освободителното движение, свързан с Виена, е Григор Начович (1845-1920 г.). Баща му, Димитър Начович е заможен търговец, собственик на кантора във Виена.
Григор Начович учи в Търговската гимназия във Виена, след което следва политикознание и икономика в Париж. След завършване на висшето си образование се завръща в Свищов, откъдето семейството му е родом, и през 1866 оглавява местния таен революционен комитет.
Скоро заради тази си дейност е застрашен от затвор и трябва да бяга. Затова отново се завръща във Виена и открива филиал на семейната фирма на Цедлицгасе 4, в центъра на Виена. Оттам той изнася австрийски фабрични изделия за България, но и снабдява революционните комитети с канцеларски материали и книги.
През това време той пише редица статии за българския въпрос в различни немски и френски вестници, особено по време на Априлското въстание, кореспондент е на „Correspondances Slaves“ и „Стара планина“, които се публикуват в Букурещ, и на списание „Летоструй“, издавано във Виена. По време на Сръбско-турската война през 1876 г. организира изпращане на български доброволци, а през Руско-турската война (1877–1878 г.) придружава руския генерален щаб.
След Освобождението той става първият български дипломат във Виена, назначаван е и за финансов министър и министър на икономиката в множество български правителства, бил е депутат и кмет на София.
Може би най-интересната личност сред българската революционна емиграция във Виена, считан за неин водач, бил Теофан Райнов (1837–1910 г.), известен и като първият таен двоен агент в най-новата българска история.
Той е син на именития български учител и просветител Райко Попович от Карлово. От страна на майка си произхожда от семейството на богатите търговци Гешови, които притежавали кантори в Канстантинопол, Манчестър и Виена. Теофан Райнов е съученик и другар на Васил Левски, и остава негов съратник в борбата до смъртта му.
1858 г.се установява във Виена, за да учи икономика и да помага в кантората на чичо си. През 1862 г. се среща с Раковски и е просветен в тайните планове за Освобождение на България. От тук нататък той се посвещава на това дело и неговото популяризиране сред българската емиграция във Виена. Той подкрепя и финансово освободителното дело, особено след смъртта на чичо си през 1860 г., когато наследява.
Във Виена Райнов общува с полски и италиански революционери, и още през 1860 г. заминава за Италия, за да изучава революционните стратегии на италианското освободително движение. Там той се присъединява към доброволците на Гарибалди и участва в похода му от Малта към Неапол. За особена смелост в битките, той е произведен в чин капитан.
Скоро след това се завръща във Виена, където обявява фалит на търговското предприятие „Geshov & Raynov“, наследено от чичо му. Заради подозрение във финансова измама обаче, той е арестуван, а по-късно осъден на затвор, където лежи около година. Когато майка му, Анастасия Гешова научава това, тя заминава за Виена където иска аудиенция при император Франц Йосиф, получава я, и постига помилването на сина си.
След завръщането си в България Теофан Райнов се установява в Пловдив, пo-късно и в Цариград, където се присъединява към борбата за независимостта на българската православна църква и работи активно в нейна подкрепа. През 1868 г., чрез посредничеството на австрийски евреин на име Шнайдер, той получава предложение от страна на Османската империя да шпионира като неин агент българската емигрантска общност в Букурещ.
За тази си дейност той получава 3000 златни турски лири, огромна за времето си сума. Теофан Райнов обаче успява да пренасочи финансовите средства от турското правителство в полза на революционните замисли на българите отвъд Дунав, за финансиране на българското освободително движение. По данни на някои изследователи, част от тези 3000 лири, получени за шпионаж, покриват разходите на Васил Левски за осъществяването на неговата първа обиколка в България.
Когато османските власти научават за двойната му игра, Теофан Райнов е принуден да бяга в Цюрих, откъдето тръгва на тайна мисия във Женева. Там той се среща с идеолога на анархистите Михаил Бакунин. По негова препоръка той успява да се срещне и с Джузепе Мацини в Италия и с философа Александър Херцен в Лондон.
Представя пред тях проблема за българския национален въпрос и търси съдействието и съветите им. През 1872 г. Теофан Райнов ги споделя на учредителното събрание на БРЦК в Букурещ, а скоро след това започва работа в Пловдив като управител на строящата се железница Одрин - Пловдив - Белово, ръководена от барон Хирш. Там той остава до 1877 г., където продължава чрез длъжността си да подпомага революционното движение. Едва през 1877 е заподозрян от турското правителство и принуден да бяга в Триест, където остава до края на Руско-Турската война през 1878 г.
След Освобождението на България Теофан Райнов първо се завръща в родното Карлово, а в последствие заема множество важни административни постове в цяла България. Животът и дейността на Теофан Райнов във Виена са сравнително слабо изследвани, той обаче заслужава много по-дълбоко проучване и прочит на документи, някои от които малко известни, а и издирването на нови архивни материали.
Липсват изчерпателни изследвания и за Виенския период на Григор Начович и Киряк Цанков. Като се има предвид значението на тези личности, както от гледна точка на ролята им в Освободителното движение, така и на политическият им ангажимент в Княжество България след 1878, то би следвало те да бъдат с проучени по - подробно.
Докладът на Кристина Цанева-Парцер е изнесен на Литературен фестивал Русе 2018 г. и е публикуван в "Дъхът на Европа", изд. "Елиас Канети", 2021.
Кристина Цанева-Парцер доскоро бе асистент/ австрийски лектор с немски език към ВТУ"Св.св. Кирил и Методий", катедра Германистика и Нидерландистика (в кооперация с Австрийската служба за академичен обмен ÖAD).
Завършила е немска фолология и славистика в универститета в Залцбург. Има многобройни квалификации във Виенския университет. Живяла е 23 години в Австрия, където е дългогодишен преподавател по немски език, а през 2016 се завръща в България.
