„Един парк във Виена е забравена някога на кръстопът пролет“ е написал преди години поетът Херман Шюрер.
Не само парковете, а и къщите, паметниците, звънът на камбаните, на клаксоните и на човешките гласове, въздухът на Виена и нейното име будят романтичната носталгия на пътника. И на австрийците, които с възторг, нежност и преданост пишат и говорят за Виена.
Какво е Виена?
Чувство, измислица или туристическо предприятие? Град между миналото и бъдещето, културна метрополия, мимикрия на кича, столица на „новата“ бедност“?
„Виена, Виена, ти си единствена“, пее Петер Александер, а журналистът Йорг Мауте твърди, че виенчанинът в чужбина с учудване разбира, че престижът на австрийската столица расте в такава степен, в каквато в Австрия намалява.
Музикалният живот, поне през лятото, се премества в Залцбург, Грац е новата столица на авангардното, в Линц Музеят на съвременното изкуство е по-добре подреден от всички виенски музеи, взети заедно, а Виенският универститет отдавна е загубил своето първо място не само в Европа, но и в страната. „ Виена е балканско блато, най-голямото в Европа“, твърдо заяви един депутат на конгреса на Зелените през февруари 1986 г.
Всичко това може да бъде извинено или прието като кокетство, защото Виена е не само столица на Австрия, а град в Европа и света, понятие само за себе си.
От 1278 г. до 1918 г. градът е резиденция на Хабсбургите, столица е на Първата и на Втората република. В началото на века градът наброява 1.8 млн. жители, в 60-милионната империя, а днес- около 1.5 млн. жители от общо 7. 3 млн. население, или както ехидно някои твърдят - „огромна глава на хилаво тяло“. Австрийците от Западните провинции, исторически и икономически свързани и с Бавария, и с Швейцария, с подозрение гледат на големия град, обърнат с лице към Централна и Източна Европа.
В Тирол, Залцбург, Форарлберг, пришълците дълго време се чувстват изолирани. Във Виена всеки 10-и жител е чужденец. … Но градът упорито защитава собственият си облик.
Карл Краус, мислител и писател, през 20-те години на 20 век е написал за Виена: „ Всичко стои, нищо не се движи…Всичко стои и чака: келнери, файтони, правителства. Всичко очаква края и мечтае за една красива световна разруха. Но при всички положения виенчанинът оцелява. Той даже не може и да пропадне.“
Едно от оръжията на града е неговата история. Вероятно малко градове в Европа предлагат и продават с такова достойнство своето невинаги светло минало. Не минава година без голяма историческа изложба, която е сякаш дългоочакваният знак - книги и изследвания заливат книжарници и витрини, организират се научни срещи и симпозиуми, изложбите и книгите се експонират и превеждат в чужбина- ехото на страната расте. Става сума за културно-историческото значение на Виена в миналото и бъдещето. ..
Съществува ли висше общество в Австрия?
Виенският социолог Роналд Гиртлер в своята книга за аристокрацията твърди, че „общество“ винаги е имало и ще има. От време оно то се състои от благородници, буржоазия и хора на изкуството. „ След разпадането на империята аристокрацията се затваря в своя кръг, една част временно емигрира, но след известно време (след края на Втората световна война) като основна прослойка на висшето общество отново се завръща на „сцената“.
Баловете се различават един от друг така, както техните посетители. ..За пари не е прието да се говори.
Оперният бал е балът на баловете. Първият бал се е състоял през 1877 г. след откриването на сградата.
През 1956 г. възстановената Опера отново е чествана с бал. Един от законодателите на австрийската мода Адлмюлер (модна къща с филиали в Париж, Лондон, Рим и др.) си спомня, че през 1956 г. е изработил 96 вечерни тоалета – обществото се завръща в Операта. …
През последните години туристическите агенции представят града по следния начин- в Италия: „ Сладка Виена, романтична Виена“, в Западна Германия – „Фиакри, виенски шницели, почитатели на кайзера и търсачи на новото!“, в САЩ- „Културна атракция, ентусиазиран начин на живот!“, във Франция – „Градът на Густав Климт!“, в Англия – „Нова Виена, бъдеща културна метрополия на Европа, химн и призив!“.
Призивът явно се чува. Виена е един от най-посещаваните градове в Европа. …Завъртян от призива на туристическите агенции, чужденецът, за да „овладее“ града , броди из „Кертнерщрасе“, пие вино в „хойриге“ и поне веднъж влиза във виенско кафене.
Ако „Рингщрасе“ е колелото, което опасва вътрешния град, то „Кертнерщрасе“ е спицата, опората, тласкащата сила на това колело. Улицата започва от Операта и завършва пред „Щефансдом“, историческия и архитоничен център на града, точка в която се събират всички посоки. Пешоходният улей поема милионния туристически поток и го изсипва в първи район , в тесните улици, в катедралите и църквите, в музеите, в дворците, в стотиците ресторанти и кафенетата. …
„Кертнерщрасе“ е най-краткият път към богатството, което съюзено с традицията и историята изглежда аристократично. „Кертнерщрасе“ е и най-краткият път към илюзията: зад витрините са подредени скъпи и изящни предмети от злато, кожа и коприна. Само тромавите сгради на църквите нарушават симетрията от камък и стъкло.
В подножието й просяци молят за работа и за грошове. Улицата живее в постоянна възбуда и приповдигната радост – високи гласове на десетки езици, музиканти с екзотични инструменти, мимове, латерни, мирис на горещо олио и на парфюми, хора, които проповядват „за“ и „против“. Зад шума и цветните отблясъци, сиви и назъбени като рибя кост, властват кулите на „Щефансдом“.
„Кертнерщрасе“ има своя пророк и своя поет. Пророкът зиме и лете е облечен в бяла тога, със сандали на бос крак и с лавров, вечнозелен венец на главата… Вече 14- години, 73- годишният Валулизо носи своят пост на улицата, проповядва мир, любов, възхвалява четирите природни елемента и човешкото себеотрицание чрез формулата : „Колкото по-малко имаш, толкова си по-близо до Боговете, които от нищо не се нуждаят“.
Вероятно в потока на „Кертнерщрасе“ подобни пророкувания не винаги се възприемат дословно. Но Валулизо е туристическа атракция от „първи ранг“- чужденците го снимат с такава готовност и доверие, както снимат напр. паметника на Шуберт.
Поетът се казва Хелмут Зееталер. Той пише стиховете на правоъгълни листчета хартия с гъст машинописен шрифт, а листчетата налепва със скоч по короната на дърветата. Своята поезия Зееталер нарича „стихове за късане“ като плодове, като люспа от кора, които минувачите прибират в джобовете си. Поетът е много продуктивен, има голяма поетическа аудитория в Австрия, не е включен в културния бюджет, а раздава стихове, което е част от неговата поетика.
До минувачите от време на време пристигат неговите вопли за помощ: „ Към всички, които берат плодовете на моята поезия! Изпрати ми нещо в замяна: ролки скоч, няколко марки или малка парична сума. Защото скоро ще трябва да се предам и няма да мога да сея зърното на моята поезия“. Дано още дълго продължи съюзът на Зееталер с улицата, на хартията – с дървото, на словото- с хлорофила на зеленото…
Неотменима част от архитектурата и градската среда, от бита и душевността на австрийците е виенското кафене.
Кафенето е „обществена стая, в която чужденецът може да надникне“.
През 1863 г. при нахлуването на турците в Австрия е пленен благородният, учен и с неспокоен дух граф Луиджи Марсили от Болоня. Повече от 2 години едно от задълженията на графа е да поднася кафе на пашата на Темешвар.
По-късно графът написва редица съчинения – 6-томен труд на народите и страните, населяващи бреговете на Дунава, книга за военната тактика и стратегия на османлиите и др. Но името му завинаги остава свързано с магическата напитка, научно обяснена и популяризирана в произведението „Кафе- биберия азиатика“.
Кафето е начин на живот, усамотяване сред множеството, посвещение и ритуал. Тази свободолюбива, народностна институция води териториални битки със символа и опората на всесилния Молох- банките. След Първата световна война по време на стопанското съживяване помещенията на много кафенета се изкупуват и подслоняват банкови филиали.
През 30-те години, в разгара на стопанската криза банкови филиали се преустройват в кафенета. Тази невероятна метаморфоза има своите епични събития в ново време. В края на 70-те години прочутато кафене „Грьобл“ е продадено от собственика (по традиция) на една банка. Надига се вълна от протести. Ханс Вайгел, писател и фейлетонист, на всеуслушание заплашва, че в знак на протест ще счупи прозорец някъде в града по свой избор.
Банката предприема тактическа маневра – генералният директор заявява, че отдавна в банката е било предвидено място за кафене.“Ние трябва да развиваме старата виенска традиция…“ Днес, за да се влезе в банката, трябва да се мине през кафенето. Това е първият, но не и последният случай- няколко банки откриха филиали, в чийто помещения са подслонени кафенета. Примирие ли е това, или пореден етап от битката?...
И ако виенското кафене устоява пред десетилетията даже и като преддверие към банков филиал, известното австрийско „хойриге“ ще остане само туристическа атракция, защото е разрушено свещеното триединство между лозата, стопанина и виното. .. Най-известният квартал на Виена с „хойриге“, неизбежна спирка за туристическите автобуси, е „Гринцинг“. През 1956 г. в селището е имало 120 хойригета, сега са останали само 20…
Вместо визитка: Свилен Чорбаджиев (1946-2014). Писател, журналист, издател. От 1984 г. до 1988 г. работи в културната служба на Посолството на България във Виена - БКИ „Дом Витгенщайн“.
