Представете си университетска лаборатория, в която йонизационните камери са направени от алуминиеви тенджери, а броячите на радиоактивни частици — от туби за лекарства. Колкото и невероятно да звучи, това е част от историята на българската атомна физика. А зад нея стои една жена, за която недостигът на средства никога не е бил достатъчна причина да се откаже: Елисавета Карамихайлова.
Родена през 1897 г. във Виена в семейството на българския хирург д-р Иван Карамихайлов и англичанката Мери Слейд, тя израства с уважение към знанието и към грижата за другите. Още като млада, през военните години, заедно с майка си и сестра си помага като санитарка на ранени в болница на Българския червен кръст. Много преди да посвети живота си на науката, вече познава цената на човешкия живот.
Следват години в едни от най-авторитетните европейски научни среди — Виена и Кеймбридж. В епоха, в която жените трудно си проправят път в академичната наука, Карамихайлова участва в изследвания на радиоактивността и публикува свои резултати редом с утвърдени учени. През 1928 г. заедно с Берта Карлик изследва как алфа-частиците предизвикват светене в различни вещества — опити, които помагат невидимите процеси в атомния свят да бъдат наблюдавани и измервани.
Но най-трайното ѝ дело се случва в България. През 1939 г. Елисавета Карамихайлова става първата жена хабилитиран преподавател в Софийския университет. Участва в създаването на катедрата по атомна физика и подготвя поколения млади изследователи. Донася собствената си научна апаратура от чужбина и организира практическо обучение, при което студентите не само слушат за явленията, а ги наблюдават сами.
Именно в тази лаборатория се появяват необичайните уреди от тенджери и лекарствени туби, описани от нейните сътрудници. За тях тя създава не просто учебни часове, а възможност да се докоснат до съвременната физика.
Нейният ученик и сътрудник, бъдещият академик Христо Христов, помни опитите като „танцуващото звездно небе от алфа-частици“. Същият учен разказва и как двамата дни наред издирват изгубен радиоактивен препарат в Александровската болница, докато го откриват сред изхвърлени болнични материали. Това не е история за безстрашие пред радиацията, а свидетелство за сериозността, с която Карамихайлова е приемала професионалната отговорност.
По-късно тя работи и в Българската академия на науките, където участва в развитието на изследванията по радиоактивност. Научната ѝ дейност обхваща и измервания в природната среда, включително в района на Бухово. В годините, когато международните ѝ контакти и възможностите за пътуване са силно ограничени, тя продължава да предава знанията си на млади български учени.
В монографията на Пенка Лазарова и Никола Балабанов е описана и нейната необикновена последна воля: да остави имуществото си на Българската академия на науките и тялото ѝ да послужи за научно изследване на въздействието на облъчването. Оригиналният завещателен документ не е проверен, но самото свидетелство говори за мащаба на нейната преданост към науката.
На 1 ноември си спомняме за хората, които са събуждали българския дух чрез знание и личен пример. Сред тях има място и за Елисавета Карамихайлова. Тя не просто е заслужила признание далеч от родината. Върнала е натрупаното знание в България и го е превърнала в школа, в бъдеще за следващите поколения. Името ѝ заслужава да бъде помнено с гордост. Защото голямото ѝ дело е не само, че е намерила своето място в световната наука, а че е помогнала и България да има своето.
Автор: Ирена Александрова, докторант в Технически университет – София, СТМ „ИРЕН М“ ЕООД
Основа на материала: П. Лазарова и Н. Балабанов, „Професор д-р Елисавета Карамихайлова – първият български ядрен физик“ (2013); B. Karlik, E. Kara-Michailova (1928), „Über die durch α-Strahlen erregte Lumineszenz und deren Zusammenhang mit der Teilchenenergie“, т. 137, с. 363–380; материали на Софийския университет.
