sanusetsalvus.com

Четвъртък, Мар 15 2018

Съветник

sanusetsalvus.com

font size decrease font size increase font size

Март Атанасов, българите в Австрия

Същност на сватбения ритуал преди и след Христа

Автор на тази част от студията е Март Атанасов,който представя езотерично тълкуване на някои ритуали и символи в антични и ренесансови изображения.

С прекрачването на куполното помещение на Kазанлъшката гробница (храм) човек се изправя срещу централната сцена от стенописите, на която мъжка фигура с по-тъмен цвят на кожата държи белоснежната на цвят ръка на жена. Погледът му е прикован в нея, изпълнен с внимание, респект и възхита, на което тя отвръща със срамежливо сведена глава. Мъжът седи на табуретка или легло с инкрустирани сини, вероятно металически крака, задните от които се виждат в перспектива. Неговите собствени крака не стъпват директно на земята, а върху дървена поставка. Отпред има много оригинална трикрака дървена масичка, отрупана с различни предмети. Сред тях личат две симетрично разположени питки, едната от които е нарязана.

Мъжът е облечен в бял хитон с къси ръкави, който добре контрастира на тъмния цвят на кожата, а отгоре е наметнат със златисто-кафява мантия. На главата си носи златен венец, наподобяващ слънчева корона, който е един от атрибутите на посветените в древните Мистерии. В дясната ръка мъжът държи синя чаша – вероятно фиала – а в лявата светлата, нежната ръка на седящата на богато украсен трон млада жена. Нейната дреха също е бяла и покрита с наситено червена, увита около кръста като пояс драперия, украсена надолу със лилава и златна широка хоризонтална линия. Задната част на главата ѝ е покрита с нежен, почти невидим лилав воал, който се спуска назад и обгръщайки част от тялото пада през облегалката на трона. Върху главата носи златна диадема с цвете. Наведеното ѝ надолу лице има малко неясни, но красиви и нежни черти, които тя е на път да разкрие с повдигането на брадичката с показалеца на облегната на трона лява ръка.

На тази сцена отново е изобразен младежът от предходните две сцени в момента, когато пред духовните му очи изведнъж се разкрива образът на пречистата, 16 девствената, непорочна и недокосната от никакъв земен прах Божествена Световна душа. Това е най-свещената от всички свръхсетивни опитности в дионисиевите мистерии. И стенописът в Казанлък отразява именно нея – сливането на душата на посветения с архетипната Божествена Световна душа! В нея погледът на неговата собствена, пречистена от катарзиса душа се оглежда и „изплаква”. Целта на този акт е възстановяването на божественото единство на човешката душа отпреди времето на грехопадението и разделянето на половете. Но това, както се вижда от фреската, не става чрез физическото свързване с жена, а чрез духовното, безполовото съединяване с Женския Божествен Световен Принцип, наречен в християнството с термина Свети Дух. Негов символ е преплитането на ръцете – розово-бялата ръка на жената и по-тъмната на мъжа, с което се загатва за неговият „по-тъмен”, земен произход.Всичко това много напомня за идеята на д-р Карл Густав Юнг за наличието на несъзнателен архетипен женски образ, наречен анима, във всяка мъжка душа и на съответния принцип анимус във всяка женска, както и на казаното от д-р Рудолф Щайнер:

„Душата се състои от мъжки и женски аспекти, но проникващите в нея сетивни възприятия изтласкват женският аспект на задeн план. Гьотевата фраза „Вечно- женственото ни извежда нагоре!” във втората част на „Фауст” илюстрира преодоляването на сетивния живот.”

Същото преживяване на съединяване на човешката душа с вечно-женствения световен принцип, макар и в различен контекст, се описва от поетичния гений на Гьоте в края на втора част на „Фауст”:

DOCTOR MARIANUS в най-висшата и чиста сфера:

Какъв простор голям пред мойте взори!

Жени минават там, летят нагоре.

С корона от звезди една сияе.

В небесни висоти царица е тя.

Възхитен:

Царице първа на света, във тая вис безкрайна Със пламък свят на любовта разкрий ми свойта тайна!

Пред нея скланя взор мъжът възторжено и нежно, Неспирно буди в нашта гръд тя обич безметежна.

Без страх сме ний пред всеки враг, когато ни зовеш ти, Във миг смиряваш с поглед благ в нас страстите горещи.

Девица, чиста в любовта и майка си пресвята, Царица вечна на света и равна с божествата!

От облачета светли кръг белее – покаяници млади са край нея.

В нозете ѝ те пият светлината, жадуват милостта на Небесата.

Над греховете тленни ти блестиш във Висините. Над леко съблазнените склони с любов очите!

От слабостта оплетени, не биха се спасили.

Пред чувствата в сърцето ни кой би намерил сили?

Крака кой би възпрял за миг от плоскост наклонена, От влюбен глас и нежен лик отвърнал взор студено?

Mater Gloriosa се носи насам ХОР НА КАЕЩИТЕ СЕ:

Летиш в сияние и към царствата на обич жива. О, чуй гласа ни, ти, майко свята и милостива! (…)

MATER GLORIOSA:

Ела, възлез към Висините! Гласа ти чул, ще дойде сам!

DOCTOR MARIANUS:

Моли се, паднал ничком Очи към оня взор всеблаг, разкаяни, вдигнете!

Дял скръбен с благодарност пак в блаженство претворете!

На теб да служи мисълта, с добри дела щастлива – Девице, майко, на света царице милостива!

CHORUS MYSTIKUS:

Символ преходен е всичко менливо;

Тук непонятното образ добива;

Тук несравнимото истина става;

Вечно-женственото ни извежда нагоре.”

Най-добрите думи, които описват сцената от храма в Казанлък, са тези на Рудолф Щайнер, който като посветен най-вероятно лично ги е преживял:

„В мистиката Висшето се представя като жена. Това е същото, което се крие в красивите думи на Гьоте, казани във „Фауст“: „Вечно Женственото ни тегли нагоре!“. Различните народи представят този стремеж на душата към по-висшето съзнание като съединяване с определен женски образ, представящ висшата същност на човешката душа. Душата е тази, която се посвещава от световните закони и те са тези, с които тя се съединява като на един вид брак. Виждате как едно по-висше състояние на съзнанието се представя под женски образ като този на Изис в древен Египет, но и навсякъде другаде според характера на всеки народ. Това, което даден народ чувства като своя същност, му се представя като женска същност, с която става съединяване при смъртта или още приживе. Сетивността може да се преодолее по два начина – чрез отхвърлянето й и свързването с духа при смъртта или още тук, приживе, чрез отварянето на духовните очи на човека.“ (Събр. Съч. 55, лекция от 28.03.1907).