sanusetsalvus.com

Сряда, Сеп 30 2020

Австрия

sanusetsalvus.com

font size decrease font size increase font size

снимка на лагерната карта на Владимир Димитров., българи в Австрия

Предизвикан спомен или по клавишите на емигрантската биография

Изповедта е на Владимир Димитров, признат политически емигрант във Виена за свободата, изборите в живота и престоя в лагера за бежанци в Трайскирхен.

Беглец, невъзвръщенец, враг на родината, емигрант, преселенец, българин, живеещ в чужбина, върнал се от чужбина... Понятия за едно и също нещо в различните „смутни“ времена...

От такова припомняне обаче въобще не става ясна значителната разлика при квалификацията на политически и икомически емигрант. А особено за вторите, съставляващи деветдесет и девет процента от българите в чужбина.

Неколцина от тях внасяха изнесените пари в банките в чужбина със завидно свободен режим за бъдещите родни милионери, които днес започват конгресите си с Интернационала. А за по-голяма сигурност, че не е забравено или неразбрано – емигрантите бяха много, но признатите за политически твърде малко!

За мен и моята приятелка, с която се впуснахме в дългата и непредвидима „екскурзия“ тогава процедурата започна в емигрантския лагер с над стогодишна история в градчето Трайскирхен на трийсетина километра от Виена.

Годината е 1988, месец май, малко преди Деня на братята Кирил и Методий.

Беше втората сутрин в огромното помещение с двуетажни метални нарове, населени без разлика на пола, с румънци, поляци, чехи, словаци и останалите националности на Варшавския договор.

Българите в лагера бяха малка група. По стените на коридорите имаше указания за реда на много езици, но не и на български.

Пътните ни чанти оставяхме до креватите с голямата въпросителна дали няма да ги заварим празни след връщането от закуска, обяд или вечеря, които бяха обявявани от високоговорители, монтирани на стените, досущ като нашите радиоточки.

А и много нямаше за крадене в чантите, защото бяхме изпълнили едно важно, неписано правило за дрехите – да вземаме малко само сезонни дрехи, за да не ни свалят на Калотина с подозрение за бягство...

Чухме имената си и номера на канцеларията, която трябваше да посетим. Трябваше да дадем отпечатъци от пръстите си! Това беше поредния взрив на стрес за последните две седмици: подготовката за заминавенито, раздялата с най-близките хора и мисълта за това, което можеше да им се случи заради нас, влизането в емигрантския лагер... И сега... пред вратата за отпечатъци!

Този взрив беше от очевидния сблъсък на идеята ни да потърсим политическо убежище и свобода, и даването на отпечатъци, показвано в не един съветски филм с герои от контингента... Там го наричаха „Емил Гилелс“, един от майсторите на руската клавирна школа.

С други думи: да посвирим с десетте пръста по овлажнените с мастило клавиши...

Добре дошли в Клуба на парадоксите - се четеше на физиономиите на служебните лица... Но без това не можеше.

Емигрантските потоци заливаха лагерите на Западна Европа, където приемащите трябваше да установят търсените хора с тази крайна непопулярна мярка.

Източна Европа беше обзета от поредната идея за реформиране на социалистическия строй с мотото на Горбачов за перестройка. Показателите на икономиката в сравнение със Запада без съмнение показваха тоталното сгромолясване на жизнения стандарт на хората отвъд Желязната завеса, а и методите на пропагандата оставаха същите от времето на Студената война.

Но макар и с „препълнен кораб“ в Австрия хората очакваха да бъдат приети, а не върнати обратно. Това наистина се случваше!

Мнозина, със сигурност по-голямата част от пристигащите по различни начини, не искаха да се предават в лагера, защото знаеха какво „приключение“ ги очаква. В крайна сметка, финалната права беше при навлизането в нормалния живот...

Днес и тук има разминаване в новонаписаните или разказвани по сбирки автобиографии на „дипломати“, „търговци“, „бизнес“ дами и господа – нали времето на проверки мина...

Първа поканиха приятелката ми. Аз седнах на масивната пейка отпред, която приличаше на пейките в коридорите на Софийския университет.

След няколко минути от стаята излезе видимо притеснен служител и започна разгорещено да ми обяснява, въпреки слабите ми познания на немски език, разбрах, че с дамата вътре не можели да се справят – треперили й ръцете и отказвала да постави пръстите си, където трябва, та мога ли да помогна...

Да, срещата със свободата беше взривила нейния мозък. Някак не се връзваха лилавите „клавиши“ с „Хубавия, син Дунав“...

Днес реката тече и отнася на Изток много вода и спомени. Стотици гости /за жалост преди мъчителната пандемия/ на Виена са се любували на Дунавската метрополия, придружени с разказа на дамата с „пианото“ от Трайскирхен...

Беглец, емигрант, невъзвръщенец... Може би това понятие няма да е вечно... Със сигурност по-дълго ще се помнят валса, сецесиона и Дунавското хоро...