All for Joomla All for Webmasters
Богомил Райнов бе меценат на Тома Трифоновски - буквално го е измъкнал от мизерията, в първите му години като художник.

Съпругата на Томата – журналистката Светлана Трифоновска разкрива непознати моменти от живота на уникалния български творец.

 

Светлана, какво не знаем за изложбите и живота на някои картини на Тома Трифоновски в Чехия, Унгария, в Швейцария, Италия .
- Това е много интересен въпрос и касае няколко поколения художници, особено тези, които са творили и преди 1989 г. По онова време не е било толкова лесно да направиш самостоятелна изложба в чужбина. Първо, заради затвореното общество и централизираната информация за това къде, какво и как може да се представи извън границите на България.

 

Тогава нито имаше социални мрежи, нито мобилни телефони, още по-малко свобода. На никого не беше позволено да се разхожда като свободен атом и да взема решения за живота и творчеството си. Художниците научаваха за възможности да представят творбите си в национални или международни изложби основно чрез бюлетина на Съюза на българските художници. Не случайно целта на всеки един от творците беше да стане член на този съюз, защото това му даваше някакъв шанс да се включи в художествения живот.

 

Затова и толкова трудно се приемаха нови членове. Въобще творческите съюзи по онова време бяха затворени за простосмъртните общества, но пък те даваха някаква относителна гаранция на артистите за по-свободно и независимо мислене и живот, което те си бранеха на живот и смърт, въпреки контролът на партията и МВР. 

 

Доколкото съм била свидетел, както и от разкази на Томата и десетките художници, с които съм общувала, важно значение имаха художествените творчески съвети, които решаваха кой, къде и какво ще представи.

 

Но независимо от това какво ще реши един художествен съвет, или Комитета за култура, през който основно минаваше организирането на изложби в чужбина, последната дума винаги беше на МВР. Защото, ако те не те пуснат да придружиш картините си, което е най-нормалното нещо на света, няма как да напуснеш страната, освен ако не преминеш нелегално границата. 

 

По този повод се сещам за два случая с Тома Трифоновски. За единият съм слушала с часове от него и Сули Сеферов, на другия бях очевидец. 

 

Първият е свързан с някаква творческа командировка в Италия. Било е през седемдесетте години. Вероятно по линия на ателиетата на младите художници, защото Томата в онези години е попадал точно в тази категория. Съобщили са му, че ще има възможност няколко месеца да обикаля Страната на Ботуша, да разглежда музеи, галерии, както и да рисува.

 

Разбира се това е мечта на всеки художник. Томата веднага започва да учи италиански, защото езиците, които говореше не бяха малко - български, чешки, унгарски, гръцки и руски, но нито един от тях не е имало как да му свършат работа.

 

Въпреки ученето, в един момент се оказва, че черна котка му минава път и вместо него заминава друг художник. За компенсация пращат двамата със Сули Сеферов за няколко месеца в Москва. Москва си е разбира се Москва, но не е Италия. 

 

Случаят на който аз съм свидетел беше по повод негова самостоятелна изложба в Зимбабве. Беше средата на 80-те години. Томата се подготвя много дълго и задълбочено, направи около 40 платна. Всичко вървеше както трябва, дори му бяха сложили ваксинации срещу африканските болести.

В един момент, Томата започна да се притеснява, че въпреки наближаващото време за заминаване, от Комитета за култура, които движеха по онова време тези задгранични изяви не му се обаждат. Помоли да отида и да проверява на място, аз тогава живеех в София. Отидох в Комитета, днешното Министерство на културата.

 

Спомням си, че жената, която трябваше да ми каже какво става, ме помоли да изчакам във фоайето. Тя се качи на горния етаж. Тогава искам не искам чух разговора й с друга нейна колежка, защото те говореха достатъчно високо на горния етаж в коридора. „Кажи ми, какво да му кажа на Томата, МВР Плевен не му дава разрешение да замине. Как да му го кажа?”

 

Това е, жената слезе сконфузена по стълбите и по физиономията ми разбра, че вече зная вече всичко. Измърмори нещо от рода, ами кажете му на Томата, че още чакаме отговор от плевенската милиция. Томата не замина за Зимбабве, защото от МВР Плевен така и не му позволиха.

 

Една година по-късно към неговата колекция от картини бяха добавени платна на Дечко Узунов и Светлин Русев. По този начин изложбата отпътува за Южна Африка, доколкото зная, водена от представител на Комитета за култура, мисля че беше художник, но не съм сигурна. 

 

Подобна беше и историята с бленуваните от всички художници ателиета Сите дез арт в Париж. Това са две студиа, за които България, мисля че СБХ, но не съм сигурна, беше платила наем за десетки години напред и на всеки два месеца художници можеха да отида, да живеят, да рисуват, да ходят по музеи в този невероятен град.

 

Ситето се намира точно на Пон Мари, близо до Нотр дам дьо Пари. Всеки от художниците имаше право да вземе със себе си някои от близките си, съпруга, деца или приятел, но сам си поемаше разноските за тях и пътуването им. Даваха им някакви минимални командировъчни, а художниците там, ако можеха изкарваха по някой лев, продавайки рисунки или картини.

 

Най-бързи пари се изкарваха като правеха халтурните пейзажчета с Нотр Дам, Мулен Руж и др. наричани от французите сюжети, които се продавах на Мон Мартър основно. Тогава на стативите на площадчето продаваха основно наши избягали художници, както и от Югославия, също. Това не е изкуство, но бърз начин да изкараш доста добри джобни. А туристите ги харесват.

 

Голямото изкуство е нещо съвсем друго. На Томата дълги години от милицията му отказваха да замине, в крайна сметка в зрелите години на живота си, получи да. Беше точно когато падна Берлинската стена.

 

На 13 ноември отлетя за Париж, а аз имах огромния късмет той да ме вземе със себе си. По-късно се присъединиха и голямата му дъщеря Елена и съпругата на един от неговите най-добри приятели. 

 

Разкажи ни за това как дадени картини попадаха в колекционери извън България?

- Имаше няколко начина картините ти да попаднат в колекционери извън България по време на соца. Но дори и да попаднат, не означава, че ти знаеш от кого са купени. Същото беше и с изложбите в престижни музеи и галерии.

 

По онова време съществуваше търговско дружество Хемус, което продаваше българско изкуство в чужбина. Чрез негои по-точно чрез художниците България е спечелила огромни суми във валута. Самите художници получаваха от продажбата основно нещо като ваучери, с които имаха право да пазаруват в Кореком.

 

Сега като се сетя ми иде да се смея с глас, защото този западен магазин, в който на всеки втори българин му се искаше да може да пазарува тогава боклуците от рафтовете, беше мизерен от днешна гледна точка, но символизираше престижа и лукса на Запада, за който никой от нас, почти нищо не знаеше, нито пък беше виждал. Та с тези ваучери, които са били някаква част от продажбата на платната, си купуваха основно уиски и някой и друг сапун за съпруги, приятелки или приятели.

 

Тук му е мястото да кажа, че тази тайнствена държавна търговия с изкуство, защото тя си беше такава, е била една от причините в България да се поддържа и елитно изкуство, не само пропагандно. Имаше страхотни художници в онези времена, невероятна живопис, от чиито картини са изкарвани страшно много пари, и от които самите творци почти нищо не са получавали.

 

А най-трагичното е, че по време на прехода тези хора, повечето от тях, живееха в пълна мизерия. За това почти не се говори,защото все някой трябва да поиска отчет, какво е станало с тези потоци от валута, и защо тези артисти, които са внесли с гладиаторския си труд толкова много в държавната хазна, трябваше да свършат дните си като клошари. 

 

Това е един от начините чрез които картини на Томата са попадали на различни места по света, другият чрез колективни изложби, които организираше Комитета за култура, който пък се свързваше с художниците чрез СБХ. За съдбата на някои от тези творби научаваше случайно. Обикновено му се обаждаха изкуствоведи,които са виждали каталози, издадени по повод на някоя от изложбите. Такъв например беше този с Пти пале в Женева, където имаше представени няколко платна. 

 

Подобни каталози свидетелстваха за изложби и продажби в Италия, Германия, Франция, въобще цяла Европа. Имаше няколко такива в Испания, пиша само за тези, за които се сещам и съм виждала.
Другата възможност да те купи чужд колекционер беше чрез галериите в София, и най-вече тази на Досев, на Раковска. Там минаваха много чужденци, които имаха отношение към изкуството.

 

Спомням се един случай, за който са ми разказвали и Томата и един много интересен български график Николай Стайковски. Някакъв професор от Полша вижда един от портретите на Томата, който е бил изложен в галерията на Досев и възкликва удивен: Но това е моята съпруга. Как е възможно това и веднага купува картината.

 

За това че творбата е попаднала в конкретен човек, Томата научава, защото полякът е поискал авторът да му я подпише, тъй като по онова време той не е подписвал творбите си. Иначе, едва ли щеше да научи. А картината отнася в Полша именно Стайковски, който тогава следвал във Варшава в Художествена академия. 

 

Много често също така са се обаждали хора, които са пътували някъде из чужбина и съобщават, Тома видяхме ти картина в Норвегия, Чехия, Белгия. 

 

Имало е и случаи, в които направо водеха чужденци в ателието да си изберат работи, но като цяло търговците си пазят директните контакти, което е разбираемо. Веднъж така пристигна един датчанин, но това е през деведесетте години вече, доведе го наш колега журналист.

 

Случката е в ателието във Враца. Този човек си изба най-качествените работи, без да се пазари. Купи си няколко, като помоли една част от сумата да я даде по-късно, защото нямал толкова в себе си. Бяха някъде около 1300 долара. Останалите пари трябваше да ги предаде на Томата посредникът.

 

Датчанинът беше много щастлив от покупките, дори си поръча такси, с които да ги закара от Враца до София. Малко по-късно изпрати снимка, на която се виждаха картините и той седнал сред тях с щастливо изражение. Останалата сума нито я видяхме, нито я чухме. Беше оставил визитка, на която имаше адрес с пощенска кутия в Дания. Писахме, но, отговорът беше като във вица, сине, писмото за парите, което ми прати, не го получих.

(следва интервю - част 2)

Визитка:

Тома Трифоновски е роден през 1939 г. в костурското село Дреничево, в семейството на македонски българи. Ранното му детство е белязано от Гражданската война в Гърция – на 11-годишна възраст е изведен от страната в групата на децата бежанци.

 

Чрез Червения кръст родителите му го откриват в Чехословакия. По-късно Трифоновски следва живопис в Унгария при проф. Ендре Домановски.

 

В началото на 60-те години семейството се установява в България и Трифоновски завършва декоративно-монументална живопис в Художествената академия през 1966 г. Художникът живее и твори в Плевен, Враца и София. 

 

Трифоновски е известен като майстор на женския портрет, голото тяло и натюрморта. От 70-те г. на ХХ в. до края на своя жизнен и творчески път той е един от водещите у нас автори в областта на живописта. 

 

Негови творби са притежание на Музея за модерни изкуства „Пти Пале“ в Женева, Националната художествена галерия, всички музеи в страната, частни колекции в България и чужбина — Италия, Германия, Канада, Русия, Франция, Австрия, Република Македония, Дания и Кипър.
Умира на Коледа 2010 г.

Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков

 
Прочетено 1215 пъти Последна промяна от Неделя, 18 Декември 2022 11:01
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…