преподавател към катедра „Германистика и нидерландистика“ при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.

Г-жо Вълкова, писателят Музил е даван като част от студентския изпит във Виена, но какъв трябва да е истинският мотив да се познава австрийския писател?
- Във Великотърновския университет Музил е част от изпита по Виенска модерност, която се изучава само от студентите Приложна лингвистика с немски като първи чужд език.

За съжаление променените учебни планове и силно редуцираният хорариум ни принуди „да изхвърлим“ доста автори и произведения от конспектите по немскоезична литература. Така че, може и да е парадоксално, но студентите германисти почти не познават Музил, а бъдещите преводачи се запознават само с много кратък откъс от главата "Какания" на Музил.

Мотивът за четенето и изучаването на Музил, който винаги изтъквам пред студентите е, че в големия роман на Музил могат да открият най-точното, най-задълбоченото и най-проникновено описание както на австрийската душевност, така и на противоречията на модернизма.

Четейки дори само главата "Какания", студентите могат да се запознаят с една епоха, в която вследствие на епистемологичния обрат в края на XIX и началото на XX век се разпада и променя традиционната представа за човека и се конструират нови модели на действителността. 

Защо влиятелни личности в Австрия обичат да кокетират с него, изтъквайки, че Музил е техен любим автор, и по-специално книгата му „Човекът без качества“? Всъщност, много от тях, реално не го познават, не са го чели...

- Не само политиците не са го чели, а и много германисти признават без да се срамуват, че не са чели "Мъжът без свойства". С оглед на обема на романа (2160 стр.), който на всичкото отгоре е и незавършен, това донякъде е оправдано.

За да отговоря на въпроса, трябва да започна по-отдалеч. В творчеството си Музил проследява характерния за времето процес на самоопределяне на нациите, на мултиплициране на национализмите, а основният топос в „големия роман“ – Виена, се превръща в изживяна метафора на противоречията на модернизма.

Впрочем Австрия – страна със закъсняло Просвещение и наследник на Виенската модернистична визия за трансдисциплинарност, заложена в монархическия принцип за междукултурност, се оказва особено благоприятна среда за културно-критическите и културологични изследвания не само на Роберт Музил, а и на Херман Брох, Теодор Адорно, Валтер Бенямин и Елиас Канети, които по-късно стават основа на съвременните Cultural Studies.

Всичко това създава една мрежа от теми, които са актуални и днес. Философският заряд на романа, всеобхватността на проблематиката му и не на последно място стилът на Музил, синтезът на литература и точни науки правят така, че цитиращите го да изглеждат особено интелигентни. Шегата настрана, но е редно да спомена, че Музил не без самоирония нарича себе си monsieur le vivisecteur, а опитът му за духовно проникване в света представлява своеобразна смес от научност, есеизъм и художествена литература.

Едва ли има друг австрийски автор, който действително да прави толкова прецизни разрези на живата политика, на живия организъм на модерната държава и който с такава духовита ирония да критикува австрийската същност. 

Музил, Кафка и Канети /Томас Бернхард, някои ги смятат за „австрийската Троица“ на литературата. Трябва ли да се поставят автори на пиедестал, а не самите читатели да имат тръпката да ги откриват, наистина да ги четат, а не да бъдат „задължителни“ и затова един вид лишени от „влияние“? 

- По принцип литературният канон е комплексна система от взаимовръзки между автори, издателства, ли-тературна критика, литературен пазар и образователни институции. Но като цяло е нещо доста консервативно и трудно се променя. 

Що се отнася до Канети и Кафка и доколко те са репрезентативни за австрийската литература – въпросът е доста спорен. И двамата се смятат за наднационални автори. Но всички тези автори, които споменавате са на пиедестал, защото наистина са големи и защото всяко едно следващо поколение читатели ги преоткрива. Читателите са част от литературната дейност и в този смисъл косвено могат да влияят, макар и бавно и трудно върху литературния канон. 

В България през последните няколко години под обществения натиск и по ред други причини отпаднаха някои автори и произведения, които до неотдавна се смятаха за „свещени“. Без съмнение конспектите и учебниците трябва „да се поизтупват“, да се преглеждат и осъвременяват редовно – някои трябва да отпадат, а други тепърва да се включват.

За щастие ние университетските преподаватели имаме по-голяма свобода от учителите в това отношение. А е едно от най-предизвикателните неща за преподаващите (немскоезична) литература е „да приземят“ творчеството на тези големи автори към съвременното поколение, да намерят връзката с настоящето и да покажат тяхната актуалност. 

Вие какво още бихте ни разказали още за Музил?

- Много бих могла да говоря за Музил, но не бих могла да посоча любими цитати. Ироничният му стил на писане, граничещ на моменти със сарказъм, доста ми импонира. Като литератор ме впечатлява неговото всеобхватно, комплексно и изпреварващо времето си мислене.

Смяната на парадигмата в изкуството и в хуманитарните науки в Краевековието намира художествен израз в големия му роман чрез търсенето на нови бинарности, които водят до нов образ за света и за човека и които трябва да заменят ограничените типично рационални опозиции като добро и зло, субективно и обективно, мъжко и женско.

Формулировките „чувство за възможност“ (Möglichkeitssinn) и „мислене на възможното“ (Möglichkeitsdenken) демонстрират модернистичния преход от Нютоновия модел за света към светогледа на квантовата теория. Този нов тип мислене при Музил маркира и прехода към постмодернизма, представляващ дословно „снемане“ (Aufhebung) на традиционното мислене, в тройния смисъл на думата (думата Aufhebung в немски език означава: 1. снемане, отменяне, анулиране; 2. запазване, съхраняване и 3. повдигане (на по-висока степен), издигане) , както прави това доста по-късно напр. Дерида с метода си на деконструкция, в основата на който лежи „понятието” му différance.

Но ако трябва „да приземя“ Музил, бих казала, че не съм срещала при друг автор толкова разтърсващо описание на полудяването на един човек. Може би толкова въздействащ и плътен образ е само Франц Биберкопф на Алфред Дьоблин.

Обичам немскоезичната литература, но само при Музил съм срещала толкова фино преплетена комбинация от философски разсъждения, есеистика, психология, научност, псевдонаучност, провокативност, интелектуално предизвикателство, естетическа наслада, огромна интелектуална ерудиция, висока литература, пикантни, перверзни сцени и перверзен начин на писане… Регистърът е много богат. 

И накрая бих отправила призив към Вашите читатели – четете книги, независимо дали на български, немски или друг език, независимо дали утвърдени и доказали своята значимост или млади, тепърва прохождащи или скоро нашумели автори. Освен че разширяват нашия кръгозор, одухотворяват и извисяват, книгите действително дават един особен вид преживявания – на чужди мисли, идеи, перспективи, възгледи, с които можем и да не сме съгласни, но които при всички случаи ни променят и обогатяват.
Едно интервю на Светлана Желева и Десислав Паяков