All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Декември 01, 2020
0
Тази година украсената елха пред кметството на Виена е предмет на оживени дискусии в медиите и социалните мрежи.      Атаките срещу
Септември 16, 2020
0
Българските екскурзоводи в Австрия са 9. Всяка една от тях блести със свой чар, харизма и индивидуалност.   Днес ви представяме Мариета
Магдалена Пюскюлева - арт терапевт, магистър психолог и консултант, педагог по изобразително изкуство със своята рубрика ”Силата на
Октомври 29, 2020
0
Една история с щастлив край от сдружението „Fluffy Paws of Bulgaria" (в превод "Пухкавите лапички на България")”, разказана ни от Христа
Септември 22, 2020
0
Матиас Тун (1948 г. – 2020 г.) в спомените на Тиция Тун.    Матиас Каспар Тун, нашият скъп баща, си замина неочаквано на 22 юни
Krapfenwaldbad във Виена се радва от десетилетия на голяма посещаемост. Защо ли?   Krapfenwaldbad във Виена е обществена къпалня в престижния
Декември 01, 2020
0
  Новината е в рубриката "На гости на съседите".    На 2 декември, от 22:00 ч., швейцарското радио SRF 2 Kultur ще излъчи пълен

Моята булчинска рокля

Съставител на книгата е Жанина Драгостинова. 

Карантина

Питър Мей, авторът на нашумялата поредица за остров Луис, се завръща с болезнено актуално заглавие - „Карантина”.
 
Пророческа книга със силен заряд, предсказала настоящата пандемия още преди 15 години „Карантина“ (ИК"Колибри") ни пренася в сърцето на Лондон във връзка с разследване на загадъчно убийство. Действието се развива в рамките на 24 часа на фона на последиците от опустошителна пандемия.
 
Градът е под карантина и е обявено военно положение. Върлува вирус със смъртност седемдесет процента, а прогнозите сочат, че всеки четвърти от населението ще бъде заразен. При изкоп за спешния строеж на болница е открита чанта с оголени детски кости.
 
На детектив инспектор Джак Макнийл му предстои последно денонощие работа в полицията и той е решен да разплете случая, оставяйки на заден план своя лична трагедия. Стремителният ритъм спира дъха и принуждава читателя да се добере светкавично до вълнуващия финал. 
 
Шотландецът Питър Мей постигна същински триумф - книгите му се продават в милионни тиражи във Великобритания и по света, а трилогията за остров Луис му донесе редица награди за литература в Европа и Америка.
 
„Черната къща“ – първата част от поредицата, – която излезе най-напред във Франция, е определена от вестник „Юманите“ като „шедьовър“. Тя му спечели няколко отличия, сред които Наградата на френските читателите „Сезам“ за най-добър криминален роман за 2011 година, „Книга на годината“ 2011 на британския сайт за криминална литература и трилъри, както и американската награда „Бари“ за криминален роман на годината за 2013-а година.
 
„Човекът от остров Луис” спечели голямата награда на читателите на френския ежедневник Le Télégramme и международния приз на фестивала в Коняк, Франция. Неотдавна издателство „Колибри“ издаде и трилъра „Ще те защитя“, майсторски извезана история за тайните на миналото, които неминуемо изплуват. 
 
 
Питър Мей - „Карантина“
Предговор 
 
През 2005 година, когато ми бе невъзможно да открия издател нито за „Черната къща“, нито за първата ми книга с Енцо Маклауд „Невероятни хора“, започнах да правя проучвания за криминален роман, при който действието се развива в условия на пандемия от птичи грип. 
 
Птичият грип, или H5N1, бе предсказан от учените навремето като вероятната следваща грипна пандемия. През 1918 година испанската треска е убила някъде между двайсет и петдесет милиона души по света, а за птичия грип – при смъртността му от шейсет процента и по-висока – се предвиждаше далеч да надхвърли този брой. 
 
След като бях изчел немалко документи на тема испанската треска за „Змийската глава“, един от моите „китайски трилъри“, вече имах солидни познания в тази област. Ала те изобщо не ме бяха подготвили накъде ще се обърне проучването ми на H5N1 и какви ужаси може да докара на човечеството пандемия от птичи грип. 
 
Започнах да си рисувам хаоса, който щеше да донесе, и как обществото, каквото го познаваме, бързо ще започне да се разпада. Избрах Лондон като място на събитията, епицентър на пандемията и град под пълна карантина.
 
В тази обстановка работници откриват на строителна площадка на болница, която изграждат трескаво, оголените кости на убито дете. Моят детектив, Джак Макнийл, получава нареждане да разследва случая, макар вирусът да е засегнал собственото му семейство. 
 
Написах „Карантина“ в продължение на шест седмици, като стоях буден до среднощ. Романът така и не бе публикуван. Британските издателства по онова време намериха описанието ми на Лондон под обсада от невидимия враг H5N1 крайно нереалистично, нещо, което е невъзможно да се случи, макар всичките ми проучвания да сочеха, че може и още как.
 
Тогава американско издателство откупи поредицата с Енцо Маклауд и китайските ми трилъри бяха публикувани за пръв път в Съединените щати. Фокусът ми се отклони отвъд Атлантическия океан и „Локдаун“ бе пратен в папката в резервния ми електронен склад, където си остана. До този момент. 
 
Пиша това, сврян в дома си във Франция, който ми е забранено да напускам освен при извънредни обстоятелства. Нов коронавирус, COVID-19, вилнее из света и обществото, каквото го познаваме, бързо се разпада.
 
При все че процентът на смъртност е само малка част от този на птичия грип, на политиците им се налага да водят борба, за да контролират паниката и хаоса, предизвикани от COVID-19 по цялото земно кълбо. Паралелите с „Карантина“ са ужасяващи.
 
И ето че дойде моментът да отворя моя прашасал електронен склад и да изровя стария ръкопис, който да споделя с читателите си – стига това да ни накара да осъзнаем колко по-лоши биха могли да бъдат нещата. 
 
Пролог 
Писъкът ѝ отеква в мрака, излязъл през гърло, стегнато от страх. Вибрира от изпитвания ужас и би накарал косъмчетата по ръцете и раменете на всеки склонен към съчувствие смъртен да щръкнат. Ала дебелите стени на старата къща са заградили плътно ужаса на нощта и единствените уши, които могат да я чуят, са глухи за нейната участ. 
 
Той ругае, съска и плюе в тъмното; гневен и нервиран е. Тя го чува на стълбището и знае, че е замислил да ѝ стори зло. Човекът, когото бе познавала, вярвала му бе, дори го беше обичала. Затънала е в недоумение, дави се в него.
 
Как е възможно това? Припомня си хладния допир на дланта му до пламналото ѝ чело през онези дълги и мъчителни дни на болестта. Жалостта в очите му. Очи, в които сега горят ярост и злоба. Тя затаява дъх. Изкачил е още едно рамо.
 
Мисли си, че ще я намери на последния етаж, тъй че тя се промъква навън от кабинета и вижда сянката му на стълбището – отправил се е към мансардните помещения. Обръща се и хуква забързано надолу, малките крака тупкат по дебелия мокет към светлината, падаща през матираните стъкла върху пода на антрето.
 
Отчаяни пръсти сграбчват бравата и я натискат. Ала вратата е заключена. Изход няма. 
Тя замръзва, като чува крясъка му под покрива на къщата. Знае, че я е изтървал. За миг тя се колебае. От банята под стълбището има стъпала, които водят към мазето. Само че ѝ е ясно – иде ли там, ще е в капан.
 
Има само един стар улей за въглища, водещ към алеята помежду къщите, но колкото и да е дребна, няма да успее да се вмъкне в него. Къщата се тресе от тежките му стъпки по стълбите и когато тя се извръща в паника, озовава се лице в лице с малко момиче.
 
Призрак в бяла нощница, с късо остригана черна коса, ококорени тъмни бадемовидни очи, лице бяло като тебешир. При гледката на детето цялата е пронизана от страх, остър и безмилостен като ножовете, за които знае, че я очакват, преди да осъзнае, че се е стреснала от собственото си отражение. Неразпознаваемо, изкривено от ужас. 
 
– Чой! – чува го тя как изревава на стълбите и внезапно си припомня жената, която преди много месеци за пръв път ги бе развела из къщата. 
 
Подвижният панел в стената на голямата трапезария, която никога не използваха. Бе стая, която винаги тънеше в полумрак, а през цепнатините на спуснатите капаци се редуваха да проникват дневна светлина с тази от лампи.
 
Агентката по недвижими имоти бе отместила масичка, за да свали панела, зад който имаше врата. Стара, боядисана в бяло врата с топка на бравата, която тя бе отворила към тъмнината отвъд. Влажно и студено, лъхащо на плесен малко скривалище с тухлени стени, където шестчленно семейство бе намирало убежище от бомбите по време на войната. 
 
Чой не бе имала представа какво е това „Блиц“, за което говореше жената, но тя им обясни, че когато германските бомбардировачи приключели над Лондон, отново правели кръг на юг и пускали неизползвания си товар върху това злочесто предградие.
 
И щом завиели сирените, хората се втурвали като подплашени мишки в своите миши капани да се ослушват, да чакат и да редят молитви в тъмното. Чой го чува отново да изкрещява името ѝ и също като сирените преди повече от половин век това я праща бегом към трапезарията. 
 
Бързо плъзва масичката настрани и опипва в тъмното да откачи кукичките на тъмносиния панел. Тежък е и малките ѝ ръце го освобождават с мъка. Вече го чува на първата площадка, а после стъпките му прозвучават в спалнята горе.
 
Тя избутва панела встрани и блъсва вратата. Вътре е тъмно, обгръща я студен и влажен въздух. Тя влиза и връща панела обратно на мястото му. Няма как да го заключи отвътре и може само да се надява, че той няма да го забележи.
 
Затваря вратата и изчезва всякакъв достъп на светлина. Тя прикляка и обгръща тялото си с ръце, за да се стопли. Тук е толкова студено, толкова тъмно, толкова финално. Няма изход навън. Трудно ѝ е да си представи как са могли шест души да се сместят в това пространство. И в най-развинтените си фантазии не може да си въобрази какво трябва да е било да чуваш наоколо да падат бомби и да се чудиш ти ли ще си следващата жертва.
 
Ала няма нужда от въображение, за да види в съзнанието си мъжа, когото сега чува на стълбите, или проблясващото хладно оръжие, държано без съмнение от него. Сиропиталището в Гуандун е само далечен спомен, детето, което бе тогава, представляваше друго човешко същество в друг живот. Толкова много се бе променило за шест месеца – сега те ѝ се виждаха като цяла вечност, а онзи друг живот бе само сянка от сън. 
 
Дишането ѝ бе плитко и забързано, изглеждаше ѝ необичайно шумно. Ала през него успяваше да го чуе в предния коридор с тежките му стъпки по паркета. Гнева в гласа му, когато отново я вика по име. И после – тишина.
 
Тишина, която се проточва от мигове сякаш до цели часове. Сега тя сдържа дъха си дълго, колкото може, защото е сигурна, че той ще го чуе. И все още тази тишина. А после тя ахва, щом чува дращенето по панела от другата страна на вратата. Сърцето ѝ бие толкова силно, та има усещането, че някой я блъска в гърдите. 
 
Топката на дръжката се завърта и тя се притиска към стената, а вратата бавно се отваря. Силуетът му се очертава на фона на светлината от коридора, влизаща през вратата зад него.
 
Тя вижда собствения си дъх да се издига като бяла струйка в студа, уловен от същата тази светлина. Той бавно прикляка и протяга ръка към нея. Тя не вижда лицето му, но чува усмивката в гласа му. 
– Ела при татко – изрича тихо той. 
 
  

Приключенията на Пинокио

Макар че за първи път книгата на Карло Колоди е публикувана като самостоятелно издание през далечната 1883 година, то и до днес си остава класическо произведение в детската литература. 
 
Интересен факт е, че Pinocchio идва от италианското pino, “бор” – дървеното трупче, от което Джепето издялва човечето. 
 
Пинокио е жива кукла, която заради своята наивност и заради стремежа си към лесен и безгрижен живот се озовава в редица трудни и опасни ситуации, като неведнъж животът му е в опасност. Накрая започва живот за пример, като учи, работи и се грижи за татко Джепето. Пинокио е възнаграден за своята доброта – на финала се превръща в истинско момче. 
 
„Приключенията на Пинокио“ (ИК"Труд") е адаптирана многократно, като някои версии се придържат към оригинала, а други интерпретират историята по-свободно. По книгата са правени игрални и анимационни филми за киното и телевизията, театрални постановки, мюзикъли, опера.
 
През 1936 г. Алексей Толстой написва известната руска интерпретация на историята за дървеното човече – „Златното ключе или приключенията на Буратино“ - така позната на по-възрастните читатели. Сред известните филмови версии са анимационният „Пинокио“ (1940) на “Дисни” и игралният „Пинокио“ (2002) на режисьора Роберто Бенини. 
 
Авторът на "Пинокио" - Карло Лоренцини Колоди е роден на 24 ноември 1826 година във Флоренция. Колоди е псевдоним — име на красиво градче в Италия, в което е родена майката на писателя. Той умира, без да подозира, че неговите произведения ще го направят световноизвестен.
 
По подобие на алегорията в историята на най-известния му герой, Пинокио накрая заживява свой собствен живот, отделен от този на своя автор.
  

По билото на Балкана

Нов наръчник от поредицата „Туризъм за заети хора” на журналистката Ива Петрони и фотографа Димитър Алексов – „По билото на Балкана”, ни повежда по следите на най-популярния пешеходен туристически маршрут в България. 
 
Ком–Емине, завършекът на европейския път Е-3, който започва от Сантяго де Компостела в Испания и достига чак до другия край на континента – н. Емине в България, често внушава респект на планинарите със своите стръмни пътеки и 650 километра дължина. Но няма причина любителите на върховете да странят от него, както доказва заклетата пътешественичка Ива Петрони.  
 
Разделяйки пътя от вр. Ком до хижа „Кашана” на осем етапа, в тази първа книга от поредицата за Ком-Емине, Петрони показва как всеки от тях може да бъде осъществен в рамките на не повече от уикенд. Предлага се и вариант за линейно преминаване на маршрута за пътешественици, които не желаят да го делят на етапи. 
В новия си планински пътеводител (ИК" Сиела") Петрони ни повежда на смайваща, но все така достъпна обиколка по тайнствените пътища на Стара планина и някои от най-красивите ѝ гледки, като разказва за личните си преживелици, дава полезни съвети за маршрути с кола, възможности за преспиване, както и кои са най-добрите места за набавяне на вода и храна.
 
Текстът се допълва и от ценна информация за хижите по пътя, логистиката и степента на трудност на всяко предстоящо изкачване, височинен профил на различните отсечки и GPS координати. 
 
Богатството на луксозния цветен пътеводител „По билото на Балкана” е допълнено от впечатляващите фотографии на Димитър Алексов, достигащи до редица емблематични места като Искърското дефиле, Лакатнишките скали, водопад Синия вир, връх Мургаш, Петте кладенеца и Зъберите в Етрополската планина. 
 
Откъс от книгата „По билото на Балкана”
Началото на пътя 
Денят, в който направихме първата крачка към морето 
 
Ком – Емине е легенда. Най-елитният планински маршрут в България. Финал на трансевропейския пешеходен маршрут Е-3. Мечтата на всеки планинар.  
 
Обаче е дълго. И сложно. Линейно е 21 дни. Първо, трябва да можеш да ходиш 21 дни. Второ – да ги имаш тия 21 дни. Не съм във форма да вървя толкова без почивка. А и кой ще ме пусне за месец. И то сега.
 
Когато няма джан-джун човек в работата. Семейството вече се гласи за море и дълбоко не разбира защо тоя пътеводител на Стара планина пак се е появил на масата в хола. 
 
Решението е да измина Ком – Емине на части. Ще открадвам по събота и неделя, ще взема няколко дни от отпуската и като дадат някой дълъг уикенд по празниците – ще го натаманя някак. Така направих преди две години с Е-4 в България: Витоша – Верила – Рила – Пирин и Славянка.
 
Ходих я на парчета – от Великден до Димитровден. Ама беше 260 км. Тук е 650 км – близо три пъти по¬вече. Логистично е по-трудно. Ще отнеме време. Но като карам на етапи, ще го мисля в движение. 
 
Етап I е от прохода Петрохан до връх Ком (откъдето тръгва Е-3 в България) и обратно. Трудност 2/5, 4 ч. в едната посока, 10.66 км, 1109 м обща денивелация: + 251 м/- 858 м. Проста логистика: с кола до прохода или с автобус, който спира на най-високата точка.  
 
Неделя. 6.30 сутринта. Събираме се из София. Групата е 4 жени и 1 куче. Пепа вече се води планинска лъвица. Заедно минахме по-голямата част от Е-4 в България. Рада още не е чак лъвица, но е с характер.
 
Ако знаете какъв сняг ни пра през август на Страшното езеро в Рила, а тя ходеше все едно нищо. Гери е нова. За нея знам само, че ще е с куче.  
 
То, кучето, доста ме притесни. Не за друго, ами е мъничко, с къси крачета. Джак Ръсел териер. И как с тия крачета ще ходи цял ден? Даже питах колко тежи, евентуално да го носим в раницата. 
 
Сега ще помоля санбернарите, немските овчарки и разни други да се изпълнят с респект. Малката Брауни ще ги сложи в джоба си. Мина си ги тия 22 км без да º мигне окото. А най-смешна е, като влезе в локва. Отгоре се виждат две очи и две големи уши. После, цялата в кал, хуква да гони пеперуди. 
 
Разбира се, на прохода пием кафе, ядем мекици и пренареждаме раници. Стартираме с половин час закъснение. Как пък веднъж не тръгнем по график като хората… 
 
Пътеката започва от най-високата точка на прохода Петрохан. Минава покрай неработещата х. „Варвара“ и потъва в гора¬та. Понякога сече пътя, който води до тв ретранслатора на вр. Зелена глава (1653 м н.в.). Ясно обозначена е с табели и бяло-червено-бялата маркировка на Е-3. Стабилна мобилна връзка, само да се внимава, че прехвърля на сръбски оператор. 
 
След около час и нещо гората свършва. Излизаме на поляните в алпийската част. Снеговете са се стопили. Но е влажно и мокро. (С локви, които правят Брауни особено щастлива.) Обсипано е с роса и нежни цветя.
 
Пътеката се вие като нишка. Виждат се Малък Ком (1959 м н.в) и Среден Ком (1935 м н.в.), а зад тях е самият Ком (2016 м н.в.), известен и като Големия Ком. 
 
Стигаме до откритото на билото. Хем съм стъпила на Пътя, хем не съм. Официално Ком-Емине започва от самия връх. Още вървим натам, откъдето трябва да тръгнем. Вдигам темпото. Трябва да стигна. Веднага. 
Лудостта на Ком – Емине ме е погълнала. 
 
Прави крачките ми по-широки. Бързам. Защо трите се бавят зад мен? Къде се мотаят? Не виждат ли колко близо е Началото?
Чувам вятъра и шепота на стъпките. През целия ден не срещаме никого. Само веднъж отдалеч се разминахме с група с колелета. Вече сме на високото. Влизам в ритъм. Лека съм. Понякога е трудно да обясня на хората в ниското защо го правя. 
 
В подножието на върха пътеката се разделя – надясно и надолу води към старата и новата х. „Ком“, а нагоре – след около 30–40 минути – до върха. Обаче има и слизане. Тук спирам. 
 
Еуфория, еуфория, ама сме на планина. Май трябва да поговорим. Защото днес поех риск над обичайното за мен. Откъм Сърбия идва буря с градушка. От два дни я следя. Ако ни завари на билото – лошо, ама много лошо.
 
Но всички метеорологични източници твърдят, че ще ни стигне в късния следобед или даже вечерта. Надявам се на стабилен прозорец докъм 17-18 часа. Да, де, ама ако са сбъркали с два-три часа и ни удари на откритото? 
 
На небето няма нито един облак. Даже вятърът поспря. Моите черни сценарии звучат неубедително. „Стигнали сме дотук, на слизане ще е по-бързо и ще наваксаме“, казва Пепа.
 
„Е, как така няма да го качим?“ – това е Гери. Рада даже не участ¬ва в дискусията ни. Подминава и продължава нагоре. Обаче ако бяха решили да се върнем, щях да го направя. Честно. Вярно, с чувството, че е дълбоко несправедливо, ама щях да се върна. Все пак оставяме раниците до разпределителния кол, за да не ни тежат. 
 
До горе летя. Стигам първа. На пирамидата има знаме. И указателна табела „Ком – Емине“. Сочи на изток. Някой е залепил мидички на нея. Като въздишка. Обещание за море. Докосвам ги. 
 
И в този миг Пътят ми започва. 
След това идват другите. Знаете как е – снимаме се, борим се със сръбския мобилен оператор, хвалим се с роднините, ядем сан¬двичи, пием студено кафе, та така. Някъде под нас са Берковица, Монтана, селата, пръснати по полето... Ние – горе, на хребета. 
 
От върха по традиция взимаме по две камъчета. Едното е за спомен, а другото трябва да хвърлим в морето от нос Емине. Ко¬гато стигнем, де. 
 
Следобедът е тежък. Слънцето жули по вратовете. Въздухът не помръдва. Тръгваме. Но вече в правилната посока – правим първата крачка към Емине и морето. На изток, откъдето изгрява слънцето.
 
Един ден, не знам кога, дай боже здраве и късмет, ще бъда там. (Между другото, Кирил Николов – Дизела прави Ком – Емине за 4 дни, 13 часа и 5 минути. Обаче той е нечовек. Точно сега няма да седна да се комплексирам.) 
 
Като отличнички слизаме по график. Остава ни време за кебапчета и бира на Петрохан. Рада даже май успя да хване някакъв светски ангажимент вечерта в София. 
 
Бурята връхлита преди полунощ. Градушка няма. Но светка¬виците режат небето като ламарина. Над града се излива порой. Сега разбирате ли защо толкова много бързахме? Само не питайте защо тогава сме тръгнали. Нямам разумен отговор. Само този:  
 
Това е Ком – Емине, човек. Ком – Емине! 
 
P.S. Изгоряла съм на потник (пак!). Боли ме рамото. Краката ми се подбиха (няма да нося сандали поне седмица). Имам лунички. И защо в понеделник трябва да ставам от леглото? Обаче ако изключим това, се чувствам като богиня!


 
  
 

Кралицата мълчи

"Роман за цяло едно поколение", определя го литературната критика.
Издателство Асеневци представя на българските читатели колекция от най-добрите разкази на Карима, първоначално публикувани в сборниците „Сантиментални разкази“ (1939), „Разкази“ (1906) и „Разкази по народни мотиви“ (1929). 
 
Изданието съдържа и предговор за живота и дейността на Анна Карима, с която тя е подпомогнала развитието на жените в България. 
 
Коя е Анна Карима? 
 
Бердянск, Украйна, 1871 г. В дома на украинка и изселник от Шумен, доброволец в Кримската война, участник в Руско-турската освободителна война и войвода на чета през 1875 г., се ражда Анна Тодорова Велкова. След Освобождението, само 4 години по-късно, младото семейство се връща в Шумен, където бащата е назначен като околийски началник. 
 
Младата Анна учи в Шумен и Варна, а в София завършва девическа гимназия, където се запознава с Екатерина Каравелова, Вела Благоева и Юлия Гресо. На крехката 17-годишна възраст се омъжва за известния общественик Янко Сакъзов. 
 
Анна Тодорова Велкова избира псевдонима Анна Карима от героинята бяла ханъма Кирима от сборника с народни песни на Братя Миладинови.  
 
Носейки името Анна Карима, тя дава начало на своята мисия за всеобщо зачитане на женските права в страната. Дейността ѝ започва през 1897 г., когато се включва в основаването на Женското образователно дружество „Съзнание“, борещо се за допускането на жени в Софийския университет. Усилията им продължават до 1901 г., когато приемът на жени в най-стария университет в България става реалност. Усилията на Карима не приключват дотук. През същата тази година тя основава Българския женски съюз и печатния му орган „Женски глас“. 
 
Основава и съюза „Равноправие“, който отново е с феминистична насоченост. По това време съпругът ѝ, Янко Сакъзов, бива пленен от чара на Вера Стаматова – съпруга на писателя Георги Стаматов. Сакъзов прекратява отношенията си с вече отдалечената от него Анна и създава ново семейство. Напускането му ѝ дава свободата, от която се е нуждаела, за да продължи своята обществена дейност и борба за зачитане на правата на жените в България. 
 
През 1916 г. Карима открива първото в София Девическо търговско училище. Занимава се с благотворителни каузи. Основава дружество „Инвалид“ - дом  и училище за деца с различни недъзи. Редактор е на множество вестници и списания, които ѝ дават възможността да разпространи своите идеи сред по-голяма аудитория. Тя е сред първите, които отдават внимание на необсъждани дотогава теми, свързани с образованието на децата с физически и психически проблеми. 
 
Подпомага създаването на занималня за деца, за да подкрепи работещите майки в града. По време на войните е самарянка на фронта. След атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. емигрира. Живее във Франция и СССР, а по-късно се завръща в София и живее в хотел „Славянска беседа“. 
 
В съзнанието на много интелектуалци от нейното време Карима остава като скандална, провокативна и борбена личност, събуждаща конфликт между съмишлениците си, но в историята тя остава като една от най-отличителните жени. Личности като Пейо Яворов, Чудомир и Стефан Костов често говорят за нея. 
 
През 1937 г. Карима публикува статията „За клуба на писателките“, в която напада любимата на Вазов Евгения Марс, твърдейки, че разказите ѝ са съставени лично от него и благодарние на неговите връзки са допуснати в Народния театър. Марс повдига обвинение срещу Карима, което продължава цяла година. По време на делото общественичката Анна е изоставена от близките си, които отказват да се явят и свидетелстват за нея в съда. На 7 март 1938 г. Карима е осъдена на един месец затвор, глоба и изплащане на съдебни разноски. Цар Борис III обаче лично се намесва и освобождава писателката и общественичка. 
 
Карима влага всичките си усилия в постигането на своите идеи и не спира да се бори и твори до края на живота си. Писателката и общественичка издъхва в хотела на ул. „Славянска“ на 6 март 1949 г. 
 
Карима започва да пише още в ученическите си години, а първият ѝ публикуван разказ е „Обикновена история“ (1891 г., списание „Ден“).  
 
Из “Алибеговица”, 
Колекция разкази на Анна Карима
Алибеговица 
 
Малко е селцето Р. в Македония. Хвърлено е всред една долчинка, през която тече и живописно се вие речица, що дели селото на горна и долна махала. Селото е българско, ала има и много турци и не току същи турци, а помаци – всички говорят български.
Главният поминък на селото е работенето на лена: безкрайни „ленища“ се протакат в долето, по двете страни на реката, по ниските баири и се губят в далечината. 
 
Лятото преваля къде есен – време на беритбата на лена. Едни го берат из ленищата, други го топят в дълбоки „топила“, трети го „мнат“. 
 
В една от най-хубавите турски къщи в горната махала, у Алибегови, се сбират най-много мналки. Всички моми в селото се надпреварват да работят у Алибегови: хубаво им плаща, па и хубаво ги гощава старата Али-беговица. 
 
Щом се пукне зората, сбират се момите да мнат. От заран до вечер те дишат праха всред трясъка на мелниците – ала сякаш нищо не им е. Весели са, шегуват се, па някоя и песен запее – пее, крещи до Бога, та дано се чуе гласът всред трясъка.
Пеят се и песни задружни, ала се пеят те по-късно, кога дойде при тях старата беговица. 
 
Кога мине пладне, кога се нахрани голямата стопанска челяд и всички излязат на работа, кога къщата глъхне и в нея остане само старата беговица, отива тя в стаята, дето се мне ленът. Стара е тя, едвам мърда крака, очи є не видят. Щом се покаже тя на вратата, прегърбена у две, облечена в черна фереджа, с бяла шемия на глава – всичко веднага замлъква, за миг мелниците спират трясъка си, а девойките смеха и шегите. 
 
Едвам чуто им каже старата „Добър ви ден, моми“, па се упъти към мястото си в къта на стаята.
Тук, седнала на постлания за нея миндер, тя бавно с треперливи ръце разбражда бялата си шемия, отмята фереджата и обхванала с двете си ръце коленете, втренчи старческите си свити очи в мналките, които едвам се видят през прашливата гъста мъгла. 
 
– Хъ, работете, работете си, щерки! – рече тя едвам чуто.
Дигва се пак оглушителен трясък. Усърдно работят девойките, прах ги е цели полепил, едвам се гледа през опрашените клепачи, едвам се диша в праха – ала нали е за пари? Пуста неволя! 
 
Ами що дири богатата Алибеговица всред тия неволници каурки? Дали работа е дошла да нагледва със своите слепи очи?
Чудиха є се отпървом девойките, ала є се научиха отсетне. Седне старата в къта, гледа ги втренчено, без да ги види, ала ги чува... Не да надгледва идеше тя, не да диша праха им – идеше тя за техните песни, за старите им български песни...
 
Седне си Алибеговица, помълчат мналките, па току се спогледнат, намалят шума на мелниците и песен подхващат. Всички те пеят: бавно, с тъжни извиви се нижат думите на старите песни, на песни юнашки, хайдушки... 
 
Изпеят една, помълчат, па друга запеят. Слънцето клони на залез, тъмнеят далеч ленищата, а старата още седи, слуша...
Девойките престават да мнат, допяват последната песен, коя най се допада на старата. Със склопени от умора очи слуша тя песента, коя в нея буди спомени за отколешно минало... 
  
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…